Александър Дюма
Сан Феличе (76)

LXXV
БЯГСТВОТО

От този момент, както вече казахме, бягството бе решено и определено за същата вечер, 21 декември.

Уговориха, че кралят, кралицата, цялото кралско семейство (освен престолонаследника, жена му и дъщеря му), сър Уилям, Ема Лайона, Ектън и най-приближените придворни ще заминат за Сицилия с „Вангард“.

Кралят, както си спомняме, бе обещал на Карачоло, че ако напуска Неапол, ще замине само с неговия кораб; но изпаднал отново от страх под властта на кралицата, той забрави обещанието си по две причини.

Първата, изхождаща от самия него, беше срамът, който изпитваше пред адмирала, че ще напусне Неапол, след като бе обещал да остане. Втората, изхождаща от кралицата, беше, че като споделящ родолюбивите настроения на цялата неаполитанска аристокрация Карачоло би могъл, вместо да откара краля в Сицилия, да го предаде на якобинците, които, взели в ръце такъв заложник, можеха да го принудят да установи желаното от тях управление, или още по-лошо — да го съдят, както англичаните бяха осъдили Чарлз I, а французите Людовик XVI.

За да го утешат и възмездят за отнетата чест, решиха да възнаградят адмирала, като му поверят да откара Калабрийския херцог, семейството и придворните му.

Предупредиха старите френски принцеси за взетото решение и им предложиха да се погрижат с помощта на своите седем телохранители, както намерят за добре, за своята безопасност, като им изпратиха петнадесет хиляди дуката, за да улеснят бягството им. След изпълнението на този дълг никой вече не се занимаваше с тях.

През целия ден сваляха и трупаха в тайния ход накити, пари, скъпи мебели, художествени предмети, статуи, които смятаха да пренесат в Сицилия. Кралят би желал да пренесе и своите кенгура, но беше невъзможно. Затова се задоволи да ги повери със саморъчно написано писмо на главния градинар в Казерта.

Угнетен от измяната на кралицата и Ектън, доказана от писмото на императора, кралят се затвори в своето отделение и отказа да приема когото и да е. Заповедта бе строго изпълнена и по отношение на Франческо Карачоло, който, забелязал от кораба си раздвижването и сигналите на борда на английските кораби, се бе усъмнил, че нещо става; както и по отношение на маркиз Вани, който не бе допуснат при кралицата, а като научи от княз Ди Кастелчикала, че се готви заминаване, се опита в последния миг да бъде приет от краля.

Фердинанд помисли за момент да повика кардинал Руфо, за да го вземе за другар и съветник в изгнанието; но не беше мъчно да отгатне, че между него и Нелсън съществува неразбирателство. А знаем, че кардиналът беше ненавиждан от кралицата, и Фердинанд предпочете както винаги своето спокойствие пред добрите прояви на приятелство и признателност. Освен това си каза, че със своята ловкост кардиналът ще може отлично да се справи сам.

Заминаването бе определено за десет часа вечерта. Уговориха следователно, че в десет часа всички, които ще придружават техни величества на „Вангард“, ще се съберат в отделението на кралицата.

Точно в десет часа кралят влезе, като водеше на верижка кучето си; то беше единственият приятел, на чиято вярност разчиташе, затова и единственият, когото вземаше със себе си.

Помислил бе наистина за Д’Асколи и Маласпина; но си каза, че и те като кардинала ще могат да се оправят сами.

Огледа огромния, едва осветен салон — страхуваха се да не би едно прекалено осветление да събуди подозрения за заминаване — и видя всички бегълци събрани или по-точно пръснати на групи. Главната група се състоеше от кралицата, любимия й син принц Леополд, малкия принц Алберт, четири принцеси и Ема Лайона. Кралицата седеше на канапе до Ема Лайона, която държеше в скута си принц Алберт, неин любимец, а принц Леополд бе облегнал глава на рамото на майка си. Четирите принцеси седяха или лежаха на килима до кралицата.

Ектън, сър Уилям, княз Ди Кастелчикала разговаряха прави пред един прозорец и слушаха плющенето на вятъра и дъжда по стъклата.

Друга група от придворни дами, между които се виждаше графиня Ди Сан Марко, най-доверено лице на кралицата, бяха около една маса.

Най-после, далече от всички, едва видим в тъмнината, се очертаваше силуетът на Дик, който така умело и вярно бе изпълнил тоя ден заповедите на господаря си и на кралицата, та можеше вече да я смята донякъде за своя господарка.

При влизането на краля всички станаха и се обърнаха към него, но той махна с ръка всеки да остане на мястото си.

— Не се безпокойте, не се безпокойте — каза той. — Не си струва труда вече.

И седна в кресло близо до вратата, откъдето бе влязъл, като сложи между коленете си главата на Юпитер.

Щом чу гласа на баща си, принц Алберт, когото кралицата не обичаше и който търсеше при другите така необходимата и ценна за децата обич, каквато не намираше у майка си, се плъзна от коленете на Ема и отиде да поднесе до устните на краля своето бледо, болнаво чело, скрито под буйна руса коса. Кралят отстрани косите на детето, целуна го по челото и след като го задържа замислено за миг до гърдите си, го върна при Ема Ла-йона, която то наричаше „майчица“.

В мрачната зала цареше зловеща тишина; тези, които разговаряха, приказваха съвсем тихо. В десет и половина граф фон Турн, германец на неаполитанска служба, поставен заедно с маркиз Ди Ница, командващ португалския флот, под заповедите на Нелсън, трябваше да влезе в двореца през тайния вход и Спиралната стълба. За тази цел граф фон Турн бе получил ключ от отделението на кралицата, което чрез една-единствена здрава, масивна врата беше свързано с изхода към военното пристанище.

Часовникът удари десет и половина сред пълна тишина. Почти веднага някой почука на междинната врата. Защо граф фон Турн чукаше, вместо да си отвори, като имаше ключ?

При извънредни обстоятелства, каквито бяха сегашните, всяко нещо, което при друго положение би предизвикало само смущение и безпокойство, сега вдъхваше ужас.

Кралицата потрепера и стана.

— Кой ли е пак? — попита тя.

Кралят се задоволи да погледне; той не знаеше нищо за взетите мерки.

— Не може да бъде друг освен граф фон Турн — отговори винаги спокойният и разсъдлив Ектън.

— Но защо чука, като му дадох ключ?

— Ако ваше величество разрешава, ще отида да видя — каза Ектън.

— Идете — отвърна кралицата.

Ектън запали свещ в един свещник и тръгна по коридора. Кралицата го проследи с тревожен поглед. Зловещата тишина стана почти гробна. След няколко минути Ектън се върна.

— Какво има? — попита кралицата.

— Навярно вратата не е била отваряна отдавна и ключът се е счупил в ключалката. Графът почукал, за да запита дали няма възможност да се отвори вратата отвътре. Опитах, но няма никаква възможност.

— Какво ще правим тогава?

— Ще я изкъртим.

— Дадохте ли му нареждане?

— Да, мадам, и той вече го изпълнява.

Чуха се наистина силни удари по вратата, след това трясък от пропукване. Във всеки от тия звуци имаше нещо зловещо. После се чуха приближаващи стъпки, вратата на салона се отвори и граф фон Турн се показа.

— Моля за извинение от ваши величества — каза той — за шума, който причиних, и за средствата, към които бях принуден да прибягна, но счупването на ключа беше съвършено непредвидена злополука.

— Която е знамение — каза кралицата.

— Ако е знамение — обади се кралят с обичайния си здрав разум, — то показва, че ще сторим по-добре да останем, отколкото да заминем.

Кралицата се уплаши да не би височайшият й съпруг да прояви отново воля.

— Ще заминем — каза тя.

— Всичко е готово, мадам — продължи граф фон Турн, — но моля за позволение да предам на краля заповедта, която получих тази вечер от адмирал Нелсън.

Кралят стана и се приближи до свещника, където граф фон Турн го чакаше с хартия в ръка.

— Прочетете, господарю — каза той.

— Заповедта е на английски — отвърна кралят, — а пък аз не зная английски.

— Аз ще я преведа на ваше величество.

„До адмирал граф фон Турн

Неаполитанския залив, 21 декември

Подгответе за изгаряне неаполитанските фрегати и корвети.“

— Какво казвате? — попита кралят.

Граф фон Турн повтори: „Подгответе за изгаряне неаполитанските фрегати и корвети.“

— Сигурен ли сте, че не грешите? — попита кралят.

— Сигурен съм, господарю.

— А защо ще се изгарят фрегати и корвети, които струват толкова скъпо и са били строени цели десет години?

— За да не попаднат в ръцете на французите, господарю.

— Не можем ли да ги откараме в Сицилия?

— Такава е заповедта на милорд Нелсън, господарю. Затова, преди да я предам на маркиз Ди Ница, натоварен с изпълнението й, пожелах да я представя на ваше величество.

— Господарю, господарю — каза кралицата, като се приближи към краля, — губим скъпоценно време, и то за дреболии!

— Я гледайте, мадам! — извика кралят. — Наричате това дреболии? Справете се с бюджета на флота през последните десет години и ще видите, че възлиза на повече от сто и шестдесет милиона!

— Господарю — възрази кралицата, — часовникът бие вече единадесет и милорд Нелсън ни чака.

— Права сте — отвърна кралят, — милорд Нелсън не е човек, който трябва да чака, дори крал или кралица. Ще изпълните заповедите на лорд Нелсън, господин графе, ще изгорите флота ми. Каквото не смее да заграби, Англия го изгаря. Ах, бедни ми Карачоло, колко прав беше ти и колко сгреших аз, че не послушах твоите съвети! Да тръгваме, господа и госпожи, да не караме милорд Нелсън да ни чака!

Кралят взе свещника от ръката на Ектън и тръгна пръв; всички го последваха.

Не само че неаполитанският флот бе осъден, но кралят подписа изпълнението на присъдата.

След този 21 декември 1798 година сме виждали толкова кралски бягства, че днес почти не си струва вече труда да ги описваме. Людовик XVIII избяга от Тюйлери на 20 март, Карл X избяга на 29 юли, Луи Филип се измъкна на 24 февруари^[1]; и тримата ни оставиха разнообразни примери за принудително заминаване. А в Неапол видяхме в наши дни правнукът да излиза през същия коридор, да слиза по същата стълба, откъдето бе минал неговият прадядо, и да напуска в горчиво изгнание любимата родна страна. Само че прадядото щеше да се завърне, а внукът по всяка вероятност ще остане завинаги изгнаник^[2].

Но началото на тези тайни нощни заминавания бе сложено в ония дни от Фердинанд. Затова той вървеше безмълвно, с разтуптяно сърце и наострен слух. Когато стигна до средата на стълбата, срещу прозорец към склона на Гиганта, стори му се, че чува шум по стръмнината, водеща от дворцовия площад към улица Киатамоне. Спря се и като чу отново шума, загаси свещта, оставяйки всички на тъмно.

Трябваше да слизат опипом, стъпка по стъпка из тесните стълби, по които бяха тръгнали. Стълбите нямаха парапет, бяха стръмни и опасни. Все пак стигнаха без произшествия до последното стъпало, където усетиха свеж и влажен полъх отвън.

Бяха на няколко крачки от пристанището.

Във военното пристанище, затворено между вълнолома и търговския пристан, беше доста спокойно; но се чувстваше, че има силен вятър, и се чуваше как вълните се разбиват яростно в брега. Когато стигнаха до нещо като кей покрай стените на двореца, граф фон Турн хвърли изпитателен поглед към небето. То беше покрито с тежки, ниски, бързо плаващи облаци; сякаш някакво въздушно море плаваше над земното и се навеждаше да слее вълните си с неговите. В тясното пространство между облаците и водата нахлуваха поривите на ужасния северозападен вятър, носител на корабокрушения и злополуки, каквито често се виждат в Неаполитанския залив през лошите дни на годината.

Кралят забеляза неспокойния поглед на граф фон Турн.

— Ако времето с много лошо — каза той, — би трябвало да не тръгваме тази нощ.

— Заповед на милорда — отговори графът. — Но ако ваше величество решително отказва…

— Заповед! Заповед! — повтори нетърпеливо кралят. — Ами ако има опасност за живота ни? Отговаряте ли за него, графе?

— Ще направя всичко възможно за човек, който трябва да се бори с вятъра и морето, за да ви откарам на борда на „Вангард“.

— Това не е отговор, дявол да го вземе! Бихте ли отплавали вие в такава нощ?

— Ваше величество вижда сам, щом очаквам само да се качи в лодката, за да го отведа до адмиралския кораб.

— Искам да кажа: ако бяхте на мое място.

— На мястото на ваше величество, ако трябва да се съобразявам само с обстоятелствата и Божията воля, два пъти щях да си помисля.

— Е, добре — запита нетърпеливо кралицата, без да смее все пак (толкова могъщ е дворцовият етикет) да слезе в лодката преди съпруга си, — е, добре, какво чакаме още?

— Какво чакаме ли? — извика кралят. — Не чувате ли какво каза граф фон Турн? Времето е лошо, той не отговаря за сигурността ни и дори Юпитер се дърпа и ме тегли да се върна в двореца.

— Върнете се тогава, господарю, за да разкъсат всички ни, както видяхте, че разкъсаха днес един от най-верните ви служители. Лично аз предпочитам морето и бурите му пред Неапол и неговото простолюдие.

— Моля ви да вярвате, че аз съжалявам повече от всеки друг за моя верен служител, особено сега, когато зная какво трябва да мисля за неговата смърт. Колкото до Неапол и простолюдието му, няма защо да се страхувам от него.

— Да, зная това. Тъй като вижда във ваше лице свой представител, то ви боготвори. Но аз нямам щастието да се радвам на симпатиите му и заминавам.

И въпреки почитта към етикета кралицата слезе първа в лодката. Свикнали да слушат повече кралицата, отколкото краля, младите принцеси и принц Леополд я последваха, както лебед-чета следват майка си.

Само малкият принц Алберт пусна ръката на Ема Лайона, изтича до краля, улови го за ръкава и го задърпа към лодката:

— Ела с нас, татко! — каза той.

Кралят можеше да окаже съпротива само ако някой го поддържа. Той се огледа наоколо, за да види дали ще срещне подкрепа у някого; но при този поглед, който беше все пак повече умолителен, отколкото заплашителен, всички сведоха очи. Кралицата имаше за помощник страха на едни, егоизма на други. Кралят се почувства съвършено сам, изоставен, наведе глава и — воден от малкия принц, повел сам кучето си, което единствено споделяше мнението му да не напускат сушата — слезе в лодката, седна малко настрана и каза:

— Щом всички искате… Хайде, Юпитер, ела!

Щом кралят седна, лейтенантът, който изпълняваше службата на боцман за кралската лодка, извика:

— Отпуснете платната!

Двама моряци с куки отблъснаха лодката от брега, веслата се потопиха и лодката отплава към изхода на пристанището.

Лодките, отредени за останалите пътници, се приближиха последователно до кея, поеха благородния си товар и последваха кралската лодка.

Това тайно нощно заминаване под писъците на бурята и воя на вълните никак не приличаше на радостното тържество от 22 септември, когато под палещите лъчи на есенното слънце, пред гладкото море, под звуците на музика от Чимароза, на черковни камбани и оръдейни салюти тръгваха да посрещнат абукирския победител. Само три месеца бяха минали оттогава, а днес бяха принудени да бягат от французите, за чието поражение така прибързано тържествуваха, и то среднощ, в тъмнина и бурно море, за да искат убежище на същия „Вангард“, тържествено посрещнат тогава.

Сега беше въпрос да стигнат до него.

Нелсън се бе приближил до входа на пристанището толкова, колкото позволяваше безопасността на кораба му; но все пак оставаше да се мине четвърт миля между военното пристанище и адмиралския кораб. При този преход лодките можеха десет пъти да потънат. И наистина, колкото повече кралската лодка — читателите ще ни позволят при това тежко положение да се занимаем по-специално с нея — колкото повече кралската лодка напредваше към изхода на пристанището, толкова повече опасността ставаше действителна и заплашителна. Тласкано, както казахме, от югозападния вятър, който идва откъм бреговете на Африка и Испания и минава между Сицилия и Сардиния, между Иския и Капри, без да срещне пречка от Балеарските острови до подножието на Везувий, морето търкаляше огромни вълни, които с приближаването си към сушата се връщаха обратно и заплашваха да погълнат слабите плавателни съдове под своите влажни сводове, напомнящи в тъмнината зверска паст, готова да ги разкъса.

Наближавайки границата, където щяха да минат от едно сравнително спокойно към едно яростно море, и кралицата дори усети, че сърцето й се свива и решителността й се разколебава. А кралят, неподвижен и безмълвен, стиснал конвулсивно врата на кучето, свито между коленете му, гледаше с втренчени, разширени от страх зеници дългите вълни, които се втурваха като стадо моржове срещу вълнолома, разбиваха се о гранитната преграда, пръскаха се със зловещ стон в подножието й и пращаха над стената капчици неуловима, трептяща пяна, искряща в тъмнината като сребърен дъжд.

Въпреки тази ужасна проява на морето граф фон Турн, спазвайки строго получените заповеди, се опита да мине препятствието и да преодолее съпротивата. Изправен при носа на лодката, забил крака в пода благодарение на моряшката устойчивост, която се придобива само след дългогодишно плаване, застанал срещу вятъра, който бе отнесъл шапката му, и срещу морето, което го обливаше с воден прах, той насърчаваше гребците само с три думи, повтаряни от време на време с монотонен, но твърд глас:

— Гребете здраво! Гребете!

Лодката напредваше.

Но когато стигнаха до споменатата от нас граница, борбата стана тежка. Три пъти лодката се прехвърли победоносно над вълните и се плъзна отвъд; но три пъти следващата вълна я отблъсна назад.

Самият граф фон Турн разбра, че е безумие да се бори с такъв противник и се обърна да запита краля:

— Какво заповядвате, господари?

Но не успя да довърши фразата. При раздвижването му, в секундата, когато бе имал неблагоразумието да изостави ръководството на лодката, нова вълна, по-висока и по-яростна от досегашните, връхлетя върху лодката и я заля. Лодката потрепера и пропука. Помислили, че е настъпил последният им час, кралицата и младите принцеси изпищяха; кучето зловещо изръмжа.

— Назад! — извика кралицата на граф фон Турн. — Да излезем в открито море при такова време значи да предизвикваме Бога. А освен това морето може би ще се успокои към пет часа сутринта.

Явно възхитени от дадената заповед, гребците рязко обърнаха към пристанището и спряха пред най-близкия кей до морския ръкав.