Александър Дюма
Сан Феличе (6)

V
ДВОРЕЦЪТ НА КРАЛИЦА ДЖОВАНА^[1]

 

В Неапол, накрай Мерджелина, почти на две трети от пътя по склона Паузилипе, където по онова време едва можеше да мине кола, съществуваше една странна развалина, разположена върху подводна скала, плискана непрекъснато от морските вълни, които по време на прилив проникват в долните помещения; нарекохме тази развалина странна и тя е наистина странна, защото е недовършен дворец, полурухнал, преди да е бил обитаван.

Народът, който пази по-упорито в паметта си спомена за престъплението, отколкото за добродетелите, народът, забравил в Рим възрожденските царувания на Марк Аврелий и Траян, не показа на пътешественика нито следа от паметник, свързан с живота на двамата императори; народът обаче, възхитен и днес от отровителя на Британикус и убиеца на Агрипина, свързва сина на Домиций Ахенобарб с всички паметници, дори когато те са били изградени осемстотин години след него, и показва на всеки минувач баните на Нерон, кулата на Нерон, гроба на Не-рон; така постъпва и населението на Неапол, като е кръстило развалините в Мерджелина дворец на кралица Джована, въпреки явното опровержение, дадено от архитектурата му, която е от XVII век.

С кралица Джована той няма нищо общо; строен двеста години след царуването на безсрамната анжуйка, този дворец е бил издигнат не от съпругата кралеубийца на Андреа или от прелюбодейката, любовница на Серджани Карачоло, а от Ана Карафа, жена на херцог Ди Медина, любимец на херцог Оливарес (наричан графа херцог и любимец на крал Филип IV). Изпадайки в немилост, Оливарес повлича и Медина, който е бил извикан в Мадрид, като оставя в Неапол съпругата си, изложена на двойна омраза, предизвикана от нейната гордост и от неговата тирания.

Колкото по-смирени и безгласни са народите при благополучието на своите угнетители, толкова по-безпощадни са те в деня на провала им. Неаполитанци, които не се обаждаха дори шепнешком, докато бе траяла властта на изпадналия в немилост вицекрал, изляха злобата си към него върху жена му; и Ана Карафа, сломена от презрението на аристокрацията и от оскърбленията на простолюдието, напусна Неапол, като се оттегли в Портичи, където умря, оставяйки двореца си недовършен — като символ на разрушеното й щастие.

Оттогава народът превърна този каменен гигант в прицел на своите злокобни суеверия; при все че въображението на неаполитанци не е много склонно към мъглявата северна поезия и призраците, обичайни гости на мъглите, не смеят да се появяват в ясния, прозрачен въздух на съвременната Партенопа, те населиха — неизвестно защо — тази развалина с незнайни, злосторни духове, които правят магии на невярващите, дръзнали да се залутат из тоя скелет, или на ония, още по-дръзки, които са се опитвали да го довършат въпреки проклятието, тегнещо над него, и въпреки морето, което все повече и повече го залива в непрестанното подравняване на брега: човек би казал, че този път неподвижните безчувствени зидове са наследили човешките страсти или че отмъстителните души на Медина и Ана Карафа са се върнали след смъртта си да обитават пустото рухващо жилище, което не са могли да обитават приживе.

Към средата на 1798 година това суеверие се бе засилило още повече от разказите, разпространявани главно между населението на Мерджелина, най-близко до тези зловещи предания. Разправяха, че от някое време в двореца на кралица Джована — защото, както вече казахме, народът продължаваше да го нарича с това име и ние ще го запазим като литератор, макар да го отричаме като археолог — се чувало дрънкане на окови, придружено със стенания; през зеещите прозорци се виждало как бледосинкави светлини блуждаят самотно под тъмните сводове из влажните необитавани зали; мнозина — главно Басо Томео, комуто имаха пълно доверие — твърдяха също, че тези развалини са станали свърталище на злосторници. Ето с какви доказателства Басо Томео подкрепяше своето твърдение.

В една бурна нощ, когато въпреки страха от прокълнатия дворец бил принуден да потърси подслон в заливчето, издълбано в скалата, върху която е застроен дворецът, Томео зърнал как в мрачината на бездънните коридори се плъзгат сенки, облечени в дългите бели раса на бианките, тоест покаяниците, подкрепящи последните мигове на осъдените на обесване или гилотиниране. Нещо повече, към полунощ — можеше да уточни часа, защото чул ударите на часовника от черквата Мадона ди Пие ди Грота — видял как един от тия хора или духове се показал на скалата, под която той бил завързал лодката си, и се спрял за миг; след това се плъзнал бързо по стръмния насип към морето и тръгнал право към него. Уплашен от привидението, Томео затворил очи и се престорил на заспал. Само след миг усетил как лодката му се наклонява от тежината на чуждо тяло. Още по-уплашен, той приповдигнал клепки, колкото да разбере какво стана над него, и зърнал като през мъгла как призракът се навежда с кама в ръка.

Само след миг усетил до гърдите си острието на тази кама; но Томео бил убеден, че човекът или духът, с когото имал работа, иска просто да се увери дали той наистина спи; затова не мръднал, постарал се да диша равномерно, като човек потънал в дълбок сън; и наистина, след като го попритиснало за миг, ужасното привидение се изправило на скалата и започнало да се изкачва по нея също така леко, както било слязло, спряло се за момент на върха й, както при слизането, за да се увери дали Томео продължава да спи, след това изчезнало в развалините, откъдето било излязло.

Първата мисъл на Басо Томео била да грабне веслата и да загребе с все сили; по размислил, че бягството му ще бъде забелязано, ще се разбере, че не е спал, а се е преструвал на заспал, откритие, което би могло да бъде съдбоносно за него било веднага, било по-късно.

Във всеки случай впечатлението, останало у стария Басо Томео, било така дълбоко, че той напуснал Мерджелина заедно с тримата си сина, Дженари, Луиджи и Гаетано, с жена си и дъщеря си Асунта и се заселил в Маринела, в другия край на Неапол, на отсрещния бряг на пристанището.

Населението на Неапол, по-суеверно от всички други, вярваше, разбира се, на всички слухове от тоя род. Всеки ден или поточно всяка вечер от Паузилипе до черквата Мадона ди Пие ди Грота в стаята, където се събираше цялото семейство, или в лодките, където рибарите чакаха да дойде ред за изтегляне на мрежите, се разказваха все нови и нови случки, обогатени с какви ли не подробности, едни от други по-ужасни.

А интелигентните хора, които мъчно можеха да повярват в появата на призраци или в това, че развалините са прокълнати, първи разпространяваха тия слухове или най-малко не ги опровергаваха; защото събитията, дали повод за тези народни поверия, се дължаха според тях, на причини много по-сериозни и главно много по-опасни от появата на духове и стенания на прокълнати души; ето какво всъщност разказваха шепнешком, с неспокойно оглеждане, баща на сина си, брат на брата, приятел на приятеля: вбесена от събитията, настъпили във Франция с френската революция и отвели на ешафода зет й Людовик XVI и сестра й Мария-Антоанета, Мария-Каролина организирала за преследване на якобинците държавната хунта, която бе осъдила на смърт, както е известно, тримата младежи: Емануеле ди Део, Виталиано и Галиани, които взети заедно, нямаха възрастта на един старец; но като видяла недоволството, предизвикано в Неапол от трите екзекуции и склонността на населението да провъзгласи тримата виновници за мъченици, кралицата пристъпила скришом към по-безшумни, но не по-малко сигурни отмъщения и устроила в една стая на двореца — известна под името тъмната стая, защото съдиите и обвинителите оставали на тъмно — таен съд, наречен съдът на светата вяра; в тази стая и пред този съд се приемали доносите на обвинителите, които се явявали не само анонимно, но и с маска; издавали се присъди в отсъствие на обвиняемите, които ги узнавали едва когато се озовавали пред изпълнителя им Паскуале ди Симоне, известен в Неапол — все едно дали горното обвинение към Каролина Австрийска е било вярно или не — с прозвището „палачът на кралицата“.

Този Паскуале ди Симоне прошепвал, както уверяваха, само една дума на осъдения, преди да му нанесе удара, и при това, добавяха хората, го нанасял така точно, че нямало случай някоя от жертвите му да остане жива; освен това твърдяха, че за да няма съмнение откъде идва ударът, убиецът оставял в раната кама с издълбани на дръжката две букви с кръст помежду им: С.Ф., началните букви на двете думи Санта феде^[2].

Мнозина твърдяха, че са прибирали такива трупове и са намирали в раната камата на отмъщението; но много повече бяха тези, които признаваха, че хуквали да бягат щом видят някой проснат труп, без да си дадат труд да проверят дали камата е останала в раната, а още по-малко дали — като камата на германската Санта Веме^[3] — има на дръжката си някакъв знак, сочещ ръката, която си е послужила с нея.

Носеше се най-после и трети слух, може би не най-верен, макар и най-правдоподобен: именно, че банда злосторници — едно обикновено явление в Неапол, където галерите са просто извънградски домове за престъпления — действат за своя сметка и си осигуряват безнаказаност, като уверяват яли просто оставят хората да вярват, че са изпълнители на кралски отмъщения.

Което и обяснение да е вярно или най-близко до истината, на същия този 22 септември вечерта, когато на дворцовия площад, по Меркатело и по Корсо деле Пине излитаха фойерверки, когато множеството, напомнящо шумна река между стръмни брегове, се изливаше под пламтящия свод на илюминациите към единствената артерия, оживяваща Неапол от единия до другия му край, именно улица Толедо, когато в двореца на английското посолство започваха да се съвземат след смущението, предизвикано от появата на френския посланик, и от проклятието, изречено от него, една дървена вратичка, водеща към най-безлюдния кът по склона Паузилипе, между Фризката скала и гостилница Скиава, една дървена вратичка се отвори отвън навътре, за да пропусне някакъв мъж, загърнат в широк плащ, който закриваше долната половина на лицето му, скрито в горната си половина от нахлупена до очите широкопола шапка.

Мъжът затвори грижливо вратата зад себе си и пое по тясна пътечка, която се изкачваше стръмно по насипа, спускаше се също така стръмно към морето и се насочваше право към двореца на кралица Джована. Само че вместо да отведе до двореца, пътечката стигаше до остра скала, която се издигаше на десет-дванадесет стъпки над пропастта. Вярно е, че в този момент на скалата беше подпряна дъска, опряна с другия си край върху рамката на прозорец от първия етаж на двореца, образувайки но този начин подвижен мост, тесен почти колкото острието на бръснача, по което човек трябва да мине, за да стигне до Мохамедовия рай. Но при все че мостът беше толкова тесен и подвижен, мъжът с плаща тръгна по него безгрижно като човек, свикнал с този път; само че когато той наближи прозореца, друг мъж отвътре свали маската си и препречи пътя на новодошлия, като опря пистолет в гърдите му. Идващият очакваше сякаш това препятствие, защото не прояви никакво безпокойство и без да се развълнува, без дори да даде вид, че се е уплашил, направи някакъв масонски знак, прошепна на оня, който му препречваше пътя, началото на някаква дума, която другият доизрече, освобождавайки в същото време достъпа в развалината, и мъжът с плаща слезе от перваза на прозореца в стаята.

Щом слезе, новодошлият поиска да замести другаря си на поста пред прозореца, какъвто беше навярно обичаят, за да чака следващия посетител — както на стълбите в кралската гробница Сен Дени последният починал френски крал очаква своя заместник.

— Безполезно — каза другарят му, — всички сме вече тук с изключение на Веласко, а той ще дойде едва в полунощ.

Двамата напрегнаха сили и издърпаха подвижния мост, който водеше от скалата до сградата, изправиха го до стената и след като отнеха на непосветените всяка възможност да стигнат дотук, изчезнаха във вътрешността на развалините, където беше още по-тъмно, отколкото навън.

Но колкото и дълбок да беше този мрак, той не криеше никакви тайни за двамата другари: те тръгнаха без колебание по нещо като коридор, където през пукнатините в тавана проникваха искрици звездна светлина, и стигнаха така до първите стъпала на стълба без парапет, достатъчно широка все пак, за да може да се върви без опасност по нея. До един прозорец в стаята, до която отвеждаше стълбата, с изглед към морето, се съзираше човешка фигура, която поради своя по-плътен черен цвят се виждаше отвътре, но не би могла да бъде забелязала отвън.

Този полупризрак се обърна при шума на стъпките.

— Събрахте ли се всички? — попита той.

— Да, всички сме — отвърнаха двата гласа.

— Тогава — каза призракът — остава ни да чакаме само пратеника от Рим.

— А закъснее ли малко, съмнявам се дали ще може да дойде, поне тази нощ — каза мъжът с плаща, като хвърли поглед към вълните, започнали вече да се пенят от първия лъх на сироко.

— Да, морето се сърди — отговори призракът. — Но ако този човек е наистина обещаният от Еторе, той няма да се спре пред такава дреболия.

— Пред такава дреболия! Добре го каза, Габриеле! Задуха ли южен вятър, след един час морето ще бъде недостъпно: казва ти го племенник на адмирал.

— Ако не дойде по море, ще дойде по суша, ако не дойде с лодка — ще доплува, ако не доплува — ще пристигне с балон — обади се младежки, свеж и силен глас. — Знам си аз човека, защото съм го виждал на дело. Щом е казал на генерал Шанпионе: „Ще отида!“, значи ще дойде, дори ако трябва да мине през ада.

— Пък и не е закъснял — продължи мъжът с плаща. — Срещата ни е между единадесет часа и полунощ, а — той раздрънка един будилник, — както виждате, няма още единадесет.

— Тогава — каза този, който се бе обявил за адмиралски племенник и смяташе, че на това основание разбира от време — на мене като най-млад се пада да остана на пост пред прозореца, а вие, зрели и разумни мъже, да разисквате. Слезте в съвещателната зала, аз ще остана тук и ще ви предупредя, щом зърна лодка със светлинка на носа.

— Няма какво да разискваме, но има да си разменим някои новини. Съветът на Николино е добър, макар че е от луда глава.

— Ако ме смятате наистина за луда глава — каза Николино, — тук има четирима още по-луди от мене: тези, които знаят, че съм луд и въпреки това са ме приели в своите заговори. Защото, скъпи приятели, макар да се наричате филомани и да се събирате под предлог за научни съвещания, вие сте чисто и просто франкмасони, една забранена секта в кралството на Двете Сицилии, и заговорничите за свалянето на негово величество крал Фердинанд и за провъзгласяването на Партенопска република, а това престъпление се нарича държавна измяна и влече смъртно наказание. За смъртното наказание ние с моя приятел Еторе Карафа малко искаме да знаем, защото като патриции ще ни отсекат главите, а такава злополука не наврежда на герба ни, но ти, Мантоне, ти, Скипани, и Чирило, който е долу, всички вие, смели, храбри, учени, достойни хора, сто пъти по-ценни от нас, но за жалост родени като простосмъртни, ще бъдете чисто и просто обесени. Ах, как ще се смея, скъпи приятели, когато от прозорчето на манайата^[4] ви гледам как се люшкате на въжето, ако, разбира се, светейшият синьор дон Паскуале ди Симоне не ме лиши от това удоволствие по заповед на нейно величество кралицата… Хайде, вървете да разисквате! И ако има да се върши нещо невъзможно, за каквото е годен само някой луд, спомнете си за мене.

Тези, към които беше отправен съветът, споделяха навярно мнението на човека, който го даваше; защото оставиха Николино на пост пред прозореца, като се смееха и вдигаха рамене; слязоха по извита стълба, до която достигнаха отблясъци от лампата в една ниска стая, издълбана в скалата под морското равнище и отредена по всяка вероятност от архитекта на херцог Ди Медина за благородната цел да се държат в това помещение с прозаичното име изба най-хубавите испански и португалски вина.

В тази изба — защото въпреки поетичността и сериозността на нашата тема ние сме длъжни да назоваваме нещата с истинските им имена, — в тази изба седеше угрижен мъж, който размишляваше, подпрял лакът върху каменна маса, отметнатият назад плащ откриваше осветено от лампата лице, пребледняло и отслабнало от бдения. На масата пред него лежаха хартия, пера и мастило, а под ръка имаше чифт пистолети и кама.

Този човек беше прочутият лекар Доменико Чирило.

Останалите трима заговорници, изпратени от Николино да разискват и назовани от него Скипани, Мантоне и Еторе Карафа, пристъпиха един след друг в кръга от бледата мигаща светлина на лампата, свалиха плащовете и шапките си, сложиха пред себе си по чифт пистолети и кама и започнаха не да разискват, а да си разменят слуховете, разнасяни из града, които всеки от тях бе успял да събере.

Тъй като ние сме наравно и дори по-добре от тях осведомени за всичко станало през този преизпълнен със събития ден — ако читателите ни разрешават, — ще оставим тримата приятели да разговарят на тая тема, която не представлява вече интерес за нас, и ще опишем накратко живота на петимата мъже, призовани да играят важна роля в събитията, които се заехме да разкажем.