Александър Дюма
Сан Феличе (56)

LV
ПОБЕДАТА

Обръщайки се към адютанта Вилньов, Шанпионе запита:

— Виждате ли оттук Макдоналд?

— Не само го виждам, господин генерал — отговори адютантът, — но се възхищавам от него.

— И добре правите. Това е прекрасна поука за вас, младите. Ето как човек трябва да се държи в бой.

— Вие разбирате от това, господин генерал — каза Вилньов.

— А сега идете при него, кажете му да се държи здраво още половин час и денят е наш.

— Без други обяснения?

— Да. Само като види, че неаполитанците проявяват известно смущение, на което не ще може да разбере причината, го приканвам да се преустрои в колона за щурм, да заповяда барабаните да бият за атака и да тръгне. Тези двама господа ще ви последват — продължи Шанпионе, като посочи двама млади офицери, очакващи нетърпеливо заповедите му — и ако ви се случи нещастие, ще ви заместят. В противен случай — както се надявам, драги Вилньов — един от двамата ще отиде при Дюем, другият при каретата вляво. На всекиго ще кажат същото нещо, като добавят само: „Генералът отговаря за всичко.“

Горди, че са били избрани от Шанпионе, тримата офицери препуснаха в галоп, за да изпълнят поръчението.

Шанпионе ги проследи с поглед; видя как доблестните младежи навлязоха в пламналата пещ, за да заемат посочените им места.

— Храбра младеж!… — промълви той. — Много некадърен би бил този, който би допуснал да бъде победен с такива бойци.

През това време двата републикански отряда се приближаваха бързо, конницата напред, пехотата, следваща почти бегом, съвсем незабелязано за неаполитанците, върху които щяха да връхлетят съвсем ненадейно.

Изведнъж по двата фланга на кралската армия републиканските тромпети затръбиха за настъпление и като лавина, помитаща всичко по пътя си, двата кавалерийски отряда връхлетяха върху тази плътна маса, в която се врязаха, за да отворят път за пехотата, а около нея три леки оръдия трещяха като хвърчащи мълнии.

Стана това, което бе предвидил Шанпионе: като не знаеха откъде идват новите нападатели, паднали сякаш от небето, неаполитанците започнаха да се разпръсват; по разколебаването на противника и отслабването на ударите му Макдоналд и Дюем разбраха, че в армията на генерал Мак се е случило нещо необикновено и непредвидено, че това беше навярно посоченото от Шанпионе и затова е настъпил моментът да изпълнят нарежданията му; Макдоналд преустрои каретата си в колони, Дюем стори същото, останалите началници последваха примера им, колоните се споиха като части на три огромни змии, чу се тежката стъпка за щурм, щиковете се наведоха заплашително, екнаха викове: „Да живее републиката!“ — и неаполитанците се отдръпнаха пред неудържимия устрем на la furia francese^[1].

— Да вървим, приятели! — извика Шанпионе на пет-шестстотинте души, оставени от него в резерв. — Да не кажат, че нашите братя са победили пред очите ни, а ние не сме взели участие в победата. Напред!

И като увлече хората си в страшното меле, и той направи своя пробив в живата стена.

След това страхотно безредие, където само Бог, водил сякаш за ръка разните френски отряди, би могъл да разбере какво става, без малко не се случи ужасна беда. След като всеки отряд отхвърли неаполитанските войски, след като ги разцепи, както клин разцепва дъб, отрядът на Келерман и поляците на Князевич се срещнаха и сметнаха, че са неприятелски части, драгуни-те насочиха саби, поляците наведоха копия, когато двама младежи се втурнаха ненадейно в празното пространство, извикаха „Да живее републиката!“ и се прегърнаха. Тези младежи бяха от частта на Келерман — Еторе Карафа, отишъл, както си спомняме, да иска подкрепления от Жубер; а от частта на Князевич и Пинятели — Салвато Палмиери, който идвайки от Неапол, за да се присъедини към своя генерал, бе попаднал сред поляците и римския легион; и двамата, отегчени от дългата почивка, ръководени от смелостта и омразата си, бяха застанали начело на колона и първи в атаката, нападайки с еднаква жар, както жътвари, тръгнали от срещуположни краища на нива, се срещат сред житата, те се срещнаха в центъра на неаполитанската армия и се познаха тъкмо навреме, за да не започнат французи и поляци да се избиват взаимно.

Ако сме успели да дадем една точна представа за характера на двамата младежи, читателят ще разбере каква чиста и дълбока радост са изпитали те след двумесечната раздяла, когато се прегърнаха сред вълшебния вик на десет хиляди гърла: „Победа! Победа!“

И наистина победата беше пълна, трите колони на Дюем и Макдоналд бяха проникнали като частите на Келерман и Князевич до самия център на неаполитанската армия, минавайки през труповете на тия, които бяха поискали да окажат съпротива.

Шанпионе пристигна, за да довърши поражението; то беше страшно, нечувано, безумно. Тридесет хиляди победени, пръснати неаполитанци бягаха във всички посоки, мъчеха се да си пробият път сред дванадесетте хиляди французи, които съчетаваха всичките си движения с безпощадно равнодушие, за да до-унищожат един три пъти по-многоброен противник.

Сред този страхотен разгром, сред мъртви, умиращи, ранени, изоставени оръдия, зеещи ракли, оръжия, затрупали полето, пленници, които се предаваха с хиляди, командващите успяха да се съберат; Шанпионе прегърна Салвато Палмиери и Еторе Ка-рафа, назначи и двамата за бригадни командири още на бойното поле, като остави на тях, на Макдоналд и на Дюем цялата чест за победата, подготвена и ръководена от него, стисна ръка на Келерман, Князевич и Пинятели, каза им, че те са спасили Рим, но не стигаше да се спаси Рим, а трябваше да се завладее Неапол; затова не трябваше да оставят отдих на неаполитанците, а напротив — трябваше да ги преследват без пощада и да преградят, ако е възможно, дефилетата из Абруцо за неаполитанския крал и войската му.

С оглед на плана, който изложи на помощниците си, Шанпионе заповяда на най-малко уморените корпуси да тръгнат в поход, за да преследват и дори да изпреварят неприятеля; Салвато Палмиери и Еторе Карафа предложиха да бъдат водачи на отрядите, които през Чивита Дукале, Талякоцо и Сора трябваше да нахлуят в кралството на Двете Сицилии; Шанпионе прие. Морис Матио и Дюем бяха натоварени с командването на двата авангарда, от които единият щеше да напредне през Албано и Терачино, другият през Талякоцо и Сора; под тяхна заповед щяха да бъдат Князевич и Пинятели, Льомер, Руска и Казабианка, които щяха да напуснат позициите си, а Шанпионе и Келерман щяха да съберат различните пръснати части, да вземат на минаване Лаюр от Реняно и да се върнат в Рим, за да възстановят републиканското правителство; след това, като се движеше с възможно най-голяма бързина по стъпките на своя авангард, фрепската армия щеше да се насочи незабавно към Неапол.

След този съвет, който се състоя на коне, на открито, с нозе, изпръскани с кръв, се заеха да приберат трофеите от победата.

Три хиляди убити застилаха бойното поле; още толкова ранени и пет хиляди обезоръжени пленници бяха отведени в Чивита Кастелана; осем хиляди пушки бяха захвърлени на земята; тридесет оръдия и шестдесет ракли, изоставени от войниците и конете, потвърждаваха предсказанието на Шанпионе, който бе казал, че с два милиона патрона десет хиляди французи не ще останат никога без оръжия. Най-после освен целия обоз, останал в ръцете на французите, на генерал Шанпионе докараха и две коли злато. Това беше хазната на кралската армия със седем милиона наличност.

Част от вноската, изтеглена от сър Уилям от Банк ъф Ингланд срещу подписа на Нелсън и изплатена от „Бейкър и син“, щеше да послужи за изплащане на закъснелите заплати на френската армия. Всеки войник получи по сто франка. Това правеше един милион и двеста хиляди франка. Дялът на умрелите бе раздаден на живите. Всеки ефрейтор получи по сто и двадесет франка. Всеки сержант по сто и петдесет; младшите лейтенанти по четиристотин, старшите лейтенанти по шестстотин; капитаните по хиляда, полковниците по хиляда и петстотин; бригадните командири по две хиляди и петстотин; генералите по четири хиляди. Раздаването на парите бе извършено още същата вечер, при факелно осветление, от войсковия касиер, който не бе виждал никога толкова пари, откакто бе тръгнал с армията през 1792 година. Състоя се на самото бойно поле.

В писмото си до Директорията, с което съобщаваше за победата и имената на всички отличили се, Шанпионе даваше отчет за трите милиона и пет-шестстотин хиляди франка, раздадени или отделени за други цели от него; след това искаше от господа директорите разрешение да получи също четири хиляди франка, по колкото бе определил за другите генерали, но не си бе позволил да определи и на себе си.

Нощта мина в празненства; ранените сдържаха стенанията си, за да не опечаляват своите братя по оръжие; мъртвите бяха забравени. Не им ли стигаше, че са загинали за победата?

През това време кралят бе възстановил вече в Рим своите неаполски навици; в самия ден на битката бе отишъл, придружен от триста души, на лов за глигани в Корнето и като не можеше да събере хайка от добри кучета в Рим, бе докарал с пощата своите кучета от Неапол. Вечерта бе получил нарочно писмо от Мак, писано в Бакано, в два часа следобед; то гласеше:

„Господарю, имам чест да съобщя на Вагас Величество, че днес нападнах френския авангард, който бе унищожен след силна отбрана. Неприятелят загуби петдесет души, а благосклонното провидение нареди ние да имаме само един убит и двама ранени.

Уверяват ме, че Шанпионе имал дързостта да ме чака в Чивита Кастелана, утре призори тръгвам срещу него и ако не се оттегли, ще го смажа. В осем часа сутринта Ваше Величество ще чуе моите, или по-точно своите оръдия и ще може да си каже:

 

«Хорото започва!»

Тази вечер тръгва отряд от четири хиляди души, за да завземе дефилетата в Асколи, а призори втори отряд със същата численост ще тръгне да заема дефилетата на Терни и да нападне неприятеля в тил, докато аз го нападам във фронт.

Утре, ако е угодно Богу, Ваше Величество ще получи добри вести от Чивита Кастелана, а ако отиде на театър, ще може в антракта между две действия да узнае, че французите са напуснали територията на римските владения. Имам честта да съм най-почтително на Ваше Величество и т.н. …

барон Мак“

Това писмо достави голямо удоволствие на краля; той го получи при десерта, прочете го на глас, игра на вист, спечели сто дуката от маркиз Маласпина — нещо, което направи голямо удоволствие на негово величество, тъй като маркиз Маласпина беше беден, — след това веднага си легна, спа на един дъх до шест часа, когато го събудиха, тръгна в шест и половина за Корнето, стигна там в десет, ослуша се, чу топовната стрелба и каза:

— Ето че Мак смазва Шанпионе. Хорото е започнало.

Сам той започна лова, уби с височайшата си ръка три глигана, завърна се много доволен, погледна накриво крепостта Сан Анджело, чието трицветно знаме привличаше с неудоволствие погледа му, възнагради и нагости придружаващите го лица, каза да съобщят, че ще удостои с присъствието си театър Аржентина, където играеха „Matrimonio segreto“^[2] от Чимароза и един балет, избран за случая — „Влизането на Александър във Вавилон“.

Излишно е да казваме, че Александър, това беше крал Фердинанд.

Кралят се навечеря спокойно с приближените си — херцог Д’Асколи, маркиз Маласпина, главен ловец херцог Ди Саландра, когото бе повикал от Неапол заедно с кучетата, първия си оръженосец княз Ди Миляно, двамата придворни на действителна служба — херцог Ди Сора и княз Боргезе, и накрая своя изповедник монсеньор Роси, Никозийски архиепископ, който му отслужваше всяка заран утринна, а всеки осми ден му даваше опрощение на греховете.

В осем часа негово величество се качи в каляската си и отиде в разкошно илюминирания театър Аржентина; приготвили му бяха великолепна ложа с готова трапеза в първото отделение, за да може негово величество по време на почивката между операта и балета да си хапне макарони, както правеше в Неапол; тъй като се носеше слух, че това било добавъчно зрелище извън оповестеното в обявата, залата беше препълнена.

Влизането на негово величество бе посрещнато с гръмки ръкопляскания.

Негово величество се бе погрижил да поръча в двореца Фарнезе да му препращат в театър Аржентина всички съобщения, които биха пристигнали от страна на генерал Мак, а режисьорът на театъра, също така предупреден, беше готов, в официално облекло, да вдигне завесата и да съобщи, че французите са напуснали римската територия.

Кралят слушаше шедьовъра на Чимароза с разсеяност, която не можеше да преодолее. Винаги не особено затрогван от чара на музиката, той беше още по-равнодушен към нея тази вечер; все му се струваше, че чува тазсутрешните оръдия, и много повече се заслушваше в шума от коридора, отколкото в оркестъра и пиесата.

Завесата бе спусната след развръзката на „Тайният брак“ сред овации от цялата зала; повикаха отново на сцената кастрата Велути, който — макар че бе минал четиридесетте и беше много сбръчкан извън сцената — все още играеше много успешно ролята на влюбената; той се яви скромно, с ветрило в ръка, с наведен поглед, помъчи се да се изчерви и направи три реверанса към публиката, докато двама лакеи в парадна ливрея внесоха в кралската ложа масата с вечерята, с два свещника по двадесет свещи всеки и огромно блюдо макарони, полети с апетитен доматен сос.

Дошъл бе редът на краля да започне своето представление.

Негово величество пристъпи към предния край на ложата и с обичайната си мимика съобщи на римската публика, че тя ще има честта да го види как яде макарони като Пулчинела. Римската публика, по-малко излиятелна от неаполската, посрещна доста студено тази мимика; но кралят направи към партера жест, с който искаше да каже: „Не знаете още какво ще видите; ще си приказваме, като го видите.“

След това се обърна към херцог Д’Асколи:

— Струва ми се, че тази вечер има някакъв заговор.

— Това ще бъде един победен противник на ваше величество — отговори царедворецът, — който не бива да го тревожи.

Кралят благодари с усмивка на своя приятел, взе в една ръка чинията с макароните, застана на преден план, размеси с другата ръка доматения сос и тестото, раззина огромната си уста и със същата ръка, която не признаваше вилици, започна да пуска в нея цял порой макарони, сравним само с прочутия водопад в Терни, до който по заповед на генерал Шанпионе Льомоан не биваше да допусне неаполитанци.

При тази гледка римляните, винаги сериозни и запазили много високо уважение към върховната власт, прихнаха да се смеят. Пред тях не стоеше крал, а Паскуино, Марфорио, дори нещо по-малко — шутът Оскуе Пулчинела^[3].

Насърчен от смеха им, който взе за одобрение, кралят бе изпразнил вече половината салатиера и в бързането да погълне и остатъка спускаше вече трети водопад, когато вратата на ложата му се отвори ненадейно с такъв трясък, съвършено несъобразен с правилата на етикета, че той се завъртя с отворена уста и вдигната ръка, за да види кой простак си позволява да го безпокои сред това важно занимание.

Този простак беше самият генерал Мак, така пребледнял, уплашен, изпратен, че само като го видя, без да запита какви вести носи, кралят изпусна салатиерата и изтри пръсти с батистената си кърпичка.

— Да не би?… — попита той.

— Уви, господарю!… — отговори Мак. И двамата се разбраха.

Кралят изхвръкна в салона на ложата, като затвори вратата след себе си.

— Господарю — каза генералът, — напуснах бойното поле, изоставих армията, за да кажа лично на ваше величество, че няма нито минута за губене.

— За какво?

— За да напуснете Рим.

— Да напусна Рим ли?

— В противен случай ваше величество се излага на опасността французите да го изпреварят в Абруцките дефилета.

— Французите да ме изпреварят в Абруцките дефилета! Mannaggia san Genaro!^[4] Асколи! Асколи!

Херцогът влезе в салона.

— Кажи на другите да останат до края на представлението, чуваш ли? Важно е да ги виждат в ложата, за да не се разбере нищо, а ти ела с мене.

Херцог Д’Асколи предаде кралската заповед на придворните, твърде обезпокоени от това, което ставаше, при все че не подозираха цялата истина, и се върна при краля, който бе излязъл вече в кулоара и викаше:

— Асколи! Асколи! Идвай, глупако! Не чу ли какво каза генерал Мак: че нямаме нито миг за губене, иначе ония к… синове французите ще бъдат преди нас в Сора!