Александър Дюма
Сан Феличе (55)

LIV
СРАЖЕНИЕТО

Видяхме как Шанпионе се оттегли от Рим, като даде на Тиебо и неговите петстотин души тържествена клетва, че преди да изминат двадесет дни, ще се върне да ги освободи. С два прехода за четиридесет и осем часа той беше вече в Чивита Кастелана.

Първата му грижа беше да посети града и околностите му.

Чивита Кастелана, дълго време смятана погрешно за древната Веи^[1], заинтересува Шанпионе най-напред като археолог; но като пресметна разстоянието от Чивита Кастелана до Рим, което е повече от тридесет мили, той разбра, че великите творци на грешки, наричани учени, са сбъркали и тук и развалините, открити недалече от града, са навярно на древната Фалерия^[2].

Най-новите проучвания доказаха, че Шанпионе е бил прав.

Първата му грижа бе да поправи крепостта, построена от Александър VI, която служеше сега само за затвор, както и да разположи на позиция отделните части на своята малка армия.

Макдоналд — комуто запазваше честта за предстоящото сражение — той остави със седем хиляди души в Боргето, като му заповяда при отбраната да използва колкото може по-добре пощенската станция и околните къщурки, опирайки се на Чивита Кастелана, образуваща крайното дясно крило на френската армия; генерал Льомоан с петстотин души изпрати в клисурите Терни, които се намираха вляво от него, като му каза като Леонид на спартанците: „Умрете там!“ Казабианка и Руска получиха същите заповеди за дефилетата Асколи, образуващи крайното ляво крило. Докато Льомоан, Казабианка и Руска се държат, Шанпионе не се страхуваше от обход, а нападнат само във фронт, той се надяваше, че ще може да се отбранява. Най-после изпрати куриери до генерал Пинятели, който реорганизираше римския легион между Чивита Дукале и Марано, със заповед да тръгне в поход, щом войниците му бъдат готови, и да се присъедини към полския генерал Князкевич, командващ втори и трети батальон от тридесетата бойна полубригада, два ескадрона от 16-и драгунски полк, една рота от 19-и стрелкови конен полк и три оръдия, като тръгне направо срещу неприятелските оръдия, откъдето и да ги чуе.

Освен това бригадният командир Лаюр получи нареждане да заеме с 16-а полубригада позиция в Реняно, пред Чивита Кастелана, а генерал Морис Матио да се насочи към Винянело, за да откъсне неаполитанци от позицията Орте и да им попречи да минат Тибър. Същевременно изпрати куриери по шосето за Сполето и Фолиньо, за да настоят пред Жубер за изпращане на обещаните три хиляди души.

След тези разпореждания той зачака твърдо неприятеля, чието движение можеше да следи напълно от високата си позиция при Чивита Кастелана, където се намирате резерв от хиляда души, които щяха да бъдат изпратени, където стане нужда.

За щастие, вместо да преследва без спиране Шанпионе с многобройната и великолепна неаполитанска кавалерия, Мак загуби три дни в Рим и още три-четири дни, за да събере всичките си сили — тоест четиридесет хиляди души, — и едва тогава да тръгне към Чивита Кастелана. Най-после генерал Мак раздели войската си на пет колони и тръгна в поход. А ето какво според стратезите би трябвало да стори:

Би трябвало да повика от Перуджа корпуса на генерал Назе-ли, превозен и придружаван до Ливорно от Нелсън; би трябвало да премести главните си сили вляво от Тибър и да се разположи в Терни; най-после, да нападне с шесторно по-големи сили малкия отряд на Макдоналд, който, попаднал между седемте хиляди души на Назели и тридесет или тридесет и петте хиляди на Мак — не би могъл да устои на двойното нападение; но Мак, наопаки, разпръсна силите си, като напредна в пет колони и остави свободен пътя за Перуджа.

Вярно е, че населението от околността, с други думи, от Риети, Отриколе и Витербе, въодушевено от прокламациите на крал Фердинанд, бе въстанало и отвред се чуваше готовност за подпомагане на генерал Мак.

Той тръгна, предшестван от прокламация, смешна по своето варварство. Напускайки Рим, Шанпионе бе оставил в болниците триста души, които поверяваше на честта и грижите на неприятелския генерал; но предупреден с бързо писмо от крал Фердинанд за излизането на гарнизона от крепостта Сан Анджело и за начина, по който двамата консули бяха отвлечени от самия ешафод в момента, когато трябваше да бъдат обесени, Мак написа манифест, с който заявявате на Шанпионе, че ако той не изостави позициите си в Чивита Кастелана и се осмели да се защитава там, тези триста души болни, оставени в римските болници, ще отговарят с главата си за всеки войник, който Мак би изгубил в сражението, и ще бъдат предадени на справедливото възмущение на римското население; а това означаваше, че ще бъдат разкъсани от простолюдието на Транстевере.

В навечерието на деня, когато бяха забелязани първите неаполитански колони, тези манифести бяха отнесени до френските предни постове от селяни и попаднаха в ръцете на Макдоналд.

Този честен човек бе неизразимо възмутен.

Той взе перото и написа на генерал Мак следното писмо:

„Господин генерал,

Получих манифеста, внимавайте! Републиканците не са убийци, но аз от своя страна Ви заявявам, че насилствената смърт дори на един болен от римските болници ще бъде смъртна присъда за цялата неаполитанска армия и аз ще дам заповед на моите войници да не оставят пленници.

Вашето писмо ще бъде прочетено след един час на цялата ми армия, сред която заплахите Ви ще предизвикат възмущение и отвращение, които могат да бъдат надминати само от презрението към автора на тия заплахи.

Макдоналд“

И наистина още в същия миг Макдоналд раздаде дванадесетина манифеста със заповед всеки началник на отряд да ги прочете на войниците си, а сам той препусна към Чивита Кастелана, за да ги предаде на генерал Шанпионе и да получи заповед от него.

Той намери генерала на великолепния сводест мост на Рио Маджоре, построен през 1712 година от кардинал Империали; с полеви далекоглед в ръка генералът разглеждаше околността на града и диктуваше на секретаря си бележки върху военна карта.

Като видя, че Макдоналд препуска към него пребледнял и възбуден, му извика отдалече:

— Генерале, помислих, че ми носите вест за неприятеля, но след като ви видях, разбирам, че съм се излъгал, защото в такъв случай щяхте да бъдете спокоен, а не развълнуван.

— И все пак нося вест от него, генерале — каза Макдоналд, като скочи от коня си, — ето я!

И подаде манифеста.

Шанпионе го прочете без никаква проява на гняв; само сви рамене.

— Не познавате ли човека, с когото имаме работа? — попита той. — Какво отговорихте?

— Най-напред дадох заповед да прочетат манифеста пред войската.

— Добре сте сторили, хубаво е войникът да познава неприятеля си, а още по-хубаво е, когато го презира, но това не е всичко — предполагам, че сте отговорили на генерал Мак?

— Да: че всеки неаполитански войник ще отговаря също с главата си за болните французи в Рим.

— Този път сте сбъркали.

— Сбъркал ли съм?

Шанпионе погледна безкрайно кротко Макдоналд и като сложи ръка на рамото му:

— Приятелю — каза той, — не с кървави репресии републиканците трябва да отговарят на своите врагове. Кралете са всякога много склонни да ни клеветят, затова нека не им даваме повод дори да злословят. Слезте при вашите войници, Макдоналд, и им прочетете заповедта, която ще ви дам.

Той се обърна към секретаря си и му продиктува следната заповед, която секретарят записа с молив:

„Заповед на генерал Шанпионе пред сражението при Чивита Кастелана.“

— Така — прекъсна диктуването Шанпионе — ще се нарича сражението, което ще спечелите утре, Макдоналд.

И продължи:

„Всеки пленен неаполитански войник ще бъде третиран с човечността и кротостта, присъщи на републиканците към победените.

Всеки войник, който би си позволил лоши обноски към обезоръжен пленник, ще бъде строго наказан.

Генералите ще отговарят за изпълнението на горните две заповеди…“

Шанпионе вземаше молива, за да подпише, когато един от конните стрелци, изкалян и ранен в челото, се показа в края на моста и като се насочи право към генерала, каза:

— Господин генерал, неаполитанците изненадаха в Бакано един преден пост от петдесет души и изклаха всички в караулното помещение, а за да не би някой ранен да оцелее и да избяга, подпалиха сградата, която се срути върху нашите хора сред ругатните на кралските войски и радостните викове на населението.

— Е добре, генерале — каза тържествуващо Макдоналд, — какво мислите за държането на нашите неприятели?

— Че то още повече ще подчертае нашето, Макдоналд.

И подписа.

После, тъй като Макдоналд не одобряваше, както изглежда, тази умереност, Шанпионе добави:

— Повярвайте ми, че тъкмо така цивилизацията трябва да отговаря на варварството. Вървете, Макдоналд, моля ви като приятел да обявите незабавно заповедта, а ако е нужно, ви заповядвам това като ваш генерал.

Макдоналд помълча за миг, сякаш се колебаеше; след това прегърна внезапно Шанпионе и го разцелува:

— Бог ще бъде утре с вас, скъпи ми генерале — каза той, — защото вие сте едновременно справедливост, смелост и добрина.

Той яхна отново коня и слезе при своите войници, заповяда им да се строят, мина пред строя и прочете заповедта на генерал Шанпионе, която предизвика бурен възторг.

Бяха последните славни дни на републиката; нашите войници имаха все още някои от великите човешки чувства, последен полъх, слабеещ дъх на революционния дух от 1789, който щеше да се стопи по-късно във възхищението и предаността към един-единствен човек; те останаха и тогава все така велики, но не бяха вече толкова добри.

Шанпионе изпрати веднага куриери до Льомоан и Казабианка, за да им съобщи, че ще бъдат по всяка вероятност нападнати на следния ден, и им заповяда, ако противникът надделее, да му изпратят незабавно куриери, за да може да вземе необходимите мерки. На Лаюр съобщи за случката в Бакано по същия стрелец, който се бе спасил от клането и — още облян в кръв от сражението предния ден — искаше да бъде между първите в утрешния бой, за да отмъсти за другарите и за себе си.

Към три часа следобед Шанпионе слезе от Чивита Кастелана, посети първо предните постове на бригадния командир Лаюр, след това корпуса на Макдоналд; отиде между войниците, припомни им, че са се били при Аркол и Риволи и са свикнали да се сражават един срещу трима; така че да се сражават един срещу четирима е новост, която не бива да ги плаши.

След това им спомена за своята заповед и заповедта на генерал Мак; каза им, че републиканският войник, носител на революционните идеи, е въоръжен апостол, докато войниците на деспотизма са само наемници без убеждения; запита ги дали обичат родината си, дали смятат, че свободата е цел за усилията на всяка разумна пация и дали при това двойно убеждение, с което триста души спартанци без малко не победиха огромната армия на Ксеркс, мислят, че десет хиляди французи ще могат да бъдат победени от четиридесет хиляди неаполитанци.

При това бащинско слово, разбрано от всички, защото Шанпионе не си послужи нито с големи думи, нито с метафори, всички се усмихнаха и само запитаха няма ли да им липсват бойни припаси.

Когато Шанпионе ги увери, че няма подобна опасност, те отговориха:

— Тогава работата е наред.

Вечерта Шанпионе заповяда да раздадат на всяка рота по едно буре монтефиасконско вино, тоест около половин бутилка на човек; чудесен хляб, изпечен пред него в Чивита Кастелана, и по четвърт килограм месо. Това беше сибаритско ядене за хора, на които от три месеца липсваше всичко, а заплата не беше плащана от шест месеца насам.

После препоръча не само на началниците, но и на самите войници най-голяма бдителност.

Вечерта във френските биваци бяха запалени големи огньове и полковите музики свириха „Марсилезата“ и „Прощалната песен“.

Населението, естествено неприятелски настроено, гледаше с изненада от своите села, скрити като засади в пазвите на планините, как тези хора, които утре щяха да се сражават и навярно да умрат, се готвеха за смъртта с песни и веселие. Зрелището беше величествено дори за тези, които не го разбираха.

Нощта мина без тревоги; но изгревът освети цялата армия на генерал Мак, която напредвате в три колони; за четвъртата, тръгнала към Терни, без да се вижда, можеше да се отгатне по облака прах, който вдигаше на хоризонта; най-после, петата, потеглила в навечерието от Бакано за Асколи, изобщо не се виждаше.

Трите колони в ръцете на Мак възлизаха на тридесет хиляди души приблизително; шест хиляди трябваше да нападнат нашите предни постове в крайното ляво крило; четири хиляди трябваше да заемат селото Винянело, от което се виждаше цялото бойно поле; и накрая, най-силният корпус, съставен от двадесет хиляди души и командван лично от Мак, щеше да нападне Макдоналд с неговите седем хиляди души.

Шанпионе беше разположил резервите си по склоновете на планината. А сам той се намираше на върха й, с далекоглед в ръка. Офицерите за свръзка бяха около него, готови да отнесат заповедите му където стане нужда.

Пръв попадна под неприятелски огън бригадният командир Лаюр. Той бе строил хората си пред село Реняно, където бе заповядал да направят бойници в първите къщи.

Войниците, нападащи Лаюр, бяха същите, които бяха изклали предния ден пленниците в Бакано. Мак ги бе напоил с кръв, както постъпват с тигри, за да ги направи не по-смели, а по-свирепи. Те се приближаваха храбро до позицията; но във френската армия съществуваше установено мнение за смелостта на неаполитанската войска, която не се смяташе за особено опасен призрак; Лаюр със своята 15-а бригада, тоест с хиляда души, отблъсна първото нападение, за голяма изненада на неаполитанците, които се хвърлиха повторно, по-ожесточено, и бяха отблъснати отново.

Като видя това, рицарят Мишру, командващ неприятелската колона, повика артилерия и удари първите къщи, където бяха скрити нашите стрелци; къщите много скоро се срутиха и защитниците останаха без заслон. Настъпи моментно смущение, което неаполитанският генерал използва, за да нападне с една колона от три хиляди души, която се втурна към селото и го завзе. Но Лаюр бе преустроил малкия си отряд зад едно възвишение, така че, когато излязоха от селото, неаполитанците бяха посрещнати с такъв силен огън, та трябвате на свой ред да отстъпят.

Тогава Мишру нападна французите с три колони, една от три хиляди души, напредваща по главната улица на селото, и две по хиляда и петстотин души, които го обградиха. Лаюр дочака храбро противника зад естественото прикритие, където се бе заслонил, и не позволи на войниците да се обаждат, докато неприятеля г не дойде толкова близко, та да стрелят в упор; войниците му изпълниха тази заповед буквално; но неаполитанските пълчища бяха така многобройни, че продължаваха да напредват, като последните редици напираха зад първите. Лаюр видя, че врагът ще надделее, затова заповяда на хората си да се строят в каре и да се оттеглят стъпка по стъпка към Чивита Кастелана. Маневрата бе изпълнена като на парад; трите батальона се строиха мигновено в карета под неаполитанския огън и издържаха, без да се разстроят, три особено блестящи кавалерийски нападения.

Шанпионе наблюдаваше от своята скала тази великолепна отбрана; видя как Лаюр се оттегля до моста пред Чивита Кастелана; но в същото време забеляза, че преследването бе разстроило редовете на неаполитанците; и изпрати веднага един офицер за свръзка до храбрия командир на 15-а полубригада, за да му нареди да поднови нападението и да му съобщи, че му праща петстотин души подкрепление. Лаюр предаде веднага вестта между войниците, които я посрещнаха с викове: „Да живее републиката!“ И като видяха, че обещаното подкрепление пристига бегом, с щикове напред, като чуха барабаните за атака, се нахвърлиха с такъв устрем срещу неаполитанците, които — не очаквали подобно нападение, защото се смятаха вече победители — отначало се изненадаха, после, след минутно колебание, разстроиха редиците си и се разбягаха.

Лаюр ги настигна, залови петстотин души пленници, изби седем-осемстотин души, взе две знамена, четирите оръдия, с които бяха съборили укрепените къщи, и се върна като победител в Реняно, където зае позицията си отпреди сражението.

През това време командирът на третата колона, образуваща десния фланг на главното сражение и завзела Винянело, като видя генерал Морис Матио с колона, две трети по-слаба от неговите войски, заповяда на войниците си да излязат пред селото, да разположат там една батарея от четири оръдия и да нападнат французите; заповедта му бе изпълнена. Но генерал Морис Матио вдъхна такъв устрем на своите войски, че — колкото и да бяха уморени от усилените преходи предния ден — най-напред отблъснаха противника, след това така го нападнаха и принудиха да избяга във Винянело с такава бързина и безредие, та артилеристите нямаха време да впрегнат оръдията, които бяха гръмнали само веднъж, а ги оставиха на един отряд от петдесетина драгуни — цялата кавалерия на генерал Морис Матио; той заповяда да обърнат оръдията срещу селото, чиито жители бяха взели страната на неаполитанците и бяха стреляли срещу французите, като разгласи, че ще разруши селото и ще избие и жителите му, и неаполитанците, ако последните не го напуснат веднага. Изплашени от тази заплаха, неаполитанските войници опразниха Винянело и преследвани от щиковете на французите, се спряха чак в Боргето. Загубили бяха петстотин души убити, петстотин пленници, едно знаме и четири оръдия, останали в наши ръце.

Нападението в центъра беше по-тежко, тук Мак командваше лично своите тридесет хиляди души.

Авангардът на Макдоналд, разположен между Отриколи и Кантапуло, се командваше от генерал Дюем, минал неотдавна от рейнската в римската армия. Известно е съперничеството между рейнската и италианската армия, която се гордееше, че се е сражавала пред очите на Бонапарт и е спечелила по-гръмки победи от съперницата си. Дюем пожела да покаже още отначало на войниците от Тичино и Минчо, че е достоен да ги командва: и заповяда на две дружини от 15-и и 11-и полк, вместо да чакат нападението, да щурмуват колоната, която напредваше срещу тях; премести срещу десния неприятелски фланг две леки оръдия, застана сам начело на три ескадрона от 19-и конен стрелкови полк и нападна неприятеля тъкмо когато той се готвеше да нападне. Изненаданият неаполитански авангард бе мощно изтласкан към главните сили. Като видя малкия отряд, загубен и почти погълнат сред неприятелските вълни, Макдоналд заповяда на две хиляди души да поддържат авангарда; тези две хиляди се втурнаха в атака и разстроиха окончателно първата колона, която се оттегли към втората, наброяваща десет-дванадесет хиляди души.

В своето движение назад неаполитанската колона изостави две оръдия, току-що нагласени за стрелба, но не дали още нито един изстрел, шест каси бойни припаси, две знамена и шестстотин пленника. Пет-шестстотин убити или ранени неаполитанци останаха в празното пространство между пункта, откъдето се бе придвижил френският авангард, до мястото, където бе стигнал; но това пространство не остана за дълго празно; защото Дюем и хората му, принудени да се оттеглят пред втората колона, безпокоени по фланговете от останките на неаполитанския авангард, които се бяха събрали отново, и от тълпа селяни доброволци, отстъпваха стъпка по стъпка, но все пак отстъпваха.

Макдоналд изпрати един офицер за свръзка при Дюем, за да му заповяда да се върне на първоначалната си позиция, да се спре, да преустрои батальоните си в карета и да дочака неприятеля си на щик; в същото време заповяда на една батарея от четири оръдия, поставена на малко възвишение, което можеше да стреля косо срещу неаполитанци, да открие стрелба, а сам той с останалата си войска, тоест с пет хиляди души приблизително, минавайки отдясно и отляво на строения в каре батальон на Дюем, поведе войниците си в атака като обикновен полковник.

Наблюдаващ от командния си пост огромната шахматна дъска, Шанпионе забравяше собствената си отговорност, за да следи Макдоналд, когото обичаше като брат; виждаше го със свито сърце как — едновременно генерал и войник — командва и се сражава със спокойствието, което беше отличителна черта за смелостта на Макдоналд, смелост, която щеше да се прояви след десет години при Ваграм и да учуди императора, който разбираше от смелост. Шанпионе би желал да е зад него, за да му извика да спре, да щади повече живота на войниците си и своя собствен, а въпреки волята си беше принуден да се възхити и да ръкопляска на това безстрашие. Той се питаше все пак дали не трябва да изпрати един офицер за свръзка, за да го посъветва да се оттегли, да върне към фланговете на неаполитанците Лаюр и Морис Матио, когато забеляза, че Макдоналд сам започва това отдръпване; за да го улесни, Дюем се преустрои в колона и нападна в центъра противниковата маса с такъв устрем, че я принуди да отстъпи в тази точка. Освободеният Макдоналд преустрои също батальоните си в каре и като че се забавляваше да изчаква на петдесет стъпки атаката на неаполитанската конница, натрупвайки все повече избити коне и хора от двете страни, откъдето го нападаха. Дюем, който се стремеше само да отърве началника си, отново бе престроил войниците си от колона в каре и на бойното поле сега можеше да се види как тридесет хиляди души обсаждат шест живи редута от хиляда и двеста всеки, бълващи нестихващ огън.

Като видя, че има пред себе си неприятел, когото не ще може да отблъсне, Мак реши да използва многобройната си артилерия; той заповяда да установят два пункта, доминиращи над полесражението, две батареи по двадесет оръдия всяка, чийто кръстосан огън косеше диагонално каретата, а десет други оръдия нападаха фронтално карето на Дюем, съставящо центъра, с намерение, ако успее да го изтласка, да хвърли там огромна колона, която държеше готова, за да раздели на две центъра на републиканската армия.

Шанпионе виждаше с тревога, че работата отива към битка, при която смелостта и геният не могат да помогнат; той преценяваше с поглед плътните маси на Мак, които се люшкаха накрая на хоризонта, и изведнъж, както гледаше наляво, зърна към Риети блясък на оръжия сред бързо нарастваща вихрушка от прах; той помисли, че на Мак пристигат нови подкрепления, може би войските, които бе изпратил предния ден в Асколи, идваха да се присъединят към артилерията; но когато се обръщаше към един от офицерите за свръзка на име Вилньов, прочут с отличното си зрение, забеляза в обратна посока, тоест по пътя за Витербе, втори отряд, който му се стори по-многоброен от първия и бързаше също така стремглаво към бойното поле.

Човек би казал, че двата отряда, каквито и да бяха, са си определили среща да пристигнат в едно и също време, почти в ед-на и съща минута, за да участват в едно и също дело.

Дали не беше отрядът на генерал Назели, идващ от Флоренция, и дали Мак щеше да се окаже по-способен, отколкото го смятаха?

Изведнъж адютантът Вилньов ахна от радост, протегна ръце към прашната вихрушка, вдигната по пътя за Витербе, между Рончильоне и Монтеросо, от многочислената войска, и извика:

— Господин генерал, трицветното знаме!

— Ах! — извика Шанпионе. — Нашите са, Жубер си удържа думата.

След това погледна отново другия отряд, идващ откъм Риети:

— О, Господи! — каза той. — Би било преголямо щастие!

Всички около генерала обърнаха поглед към точката, която той им сочеше с пръст, и един общ вик се изтръгна от всички гърла:

— Трицветното знаме! Трицветното знаме!

— Идва Пинятели с римския легион, идва Князевич със своите поляци, драгуни и конни стрелци! С една дума — идва победата!

И като протегна величествено ръка към Рим:

— Крал Фердинанд! — извика републиканският генерал. — Можеш сега като Ричард III да предложиш короната си срещу един кон.