Александър Дюма
Сан Феличе (51)

L
ФЕРДИНАНД В РИМ

Както бе предвидил генерал Мак, пратеникът му го настигна малко след Валмонтоне.

От всичко, което майор Рисках му разказа, генералът чу само това, че французите са опразнили Рим. Той изтича при краля и му съобщи, че по негово настойчиво искане французите започнали незабавно да се оттеглят, следователно на другия ден той щеше да влезе в Рим, а след осем дни ще завладее напълно римската територия.

Кралят заповяда да удвоят преходите и още същата вечер нощуваха във Валмонтоне. На другата сутрин продължиха похода и към обяд спряха в Албано. От хълма погледът обгръщаше Рим, а зад Рим стигаше до Остиа. Но не беше възможно войската да влезе в Рим още същия ден. Решиха, че ще тръгнат към три часа следобед, ще спрат на лагер на половината път, а в девет часа сутринта на следния ден крал Фердинанд ще влезе тържествено през вратата Сан Джовани и ще отиде направо в Сан Карло на благодарствения молебен.

И наистина в три часа тръгнаха от Албано, Мак на кон начело на войската, кралят и херцог Д’Асколи в каляска, ескортира-на от целия личен щаб на негово величество; отляво, от хълма Албано, тоест там, където преди хиляда осемстотин и петдесет години се е състояла разпрата между Клавдий и Милон, остана виа Апия, където правеха разкопки и затова я бяха изоставили на антикварите; към седем часа следобед спряха на около две мили от Рим.

Кралят вечеряше в разкошна палатка с три отделения заедно с генерал Мак, херцог Д’Асколи, маркиз Маласпина и най-фаворизираните придворни, които го придружаваха, когато дойдоха да му съобщят за пристигането на пратеници от града. Тези пратеници бяха двама кардинали, които не бяха се присъединили към републиканското правителство, представители на свалената от него власт и някои мъченици, каквито винаги бързат да посрещнат новите режими. Те идваха да получат от краля заповеди за утрешните тържества.

Кралят сияеше; и той като Паул Емилий, като Помпей, като Цезар, за които генерал Шанпионе разправяше преди три дни на майор Рисках, щеше да влезе триумфално в града.

Да бъдеш триумфатор не беше значи толкова мъчно, колкото му се струваше отначало.

Какво впечатление щеше да направи в Казерта, а най-вече в квартала около вълнолома, Стария пазар и Маринела разказът за това тържествено влизане и как щяха да се гордеят добрите ладзарони, когато научат, че техният крал е победил!

Победил бе, без да гръмне топ, тази страшна френска република, която се славеше досега със своята непобедимост! Генерал Мак, предрекъл всичко това, беше наистина велик мъж!

Затова кралят реши да пише още същата вечер на кралицата и да изпрати куриер с тази щастлива вест; щом установиха реда за утрешния ден, щом пратениците си отидоха, след като бяха удостоени с честта да целунат ръка на краля, негово величество взе перото и започна да пише:

„Мила учителко,

Всичко върви според нашите желания, за по-малко от пет дни стигнах до вратите на Рим и утре ще вляза тържествено в града. Всичко живо бяга пред нашите победоносни войски, утре вечер ще пиша от двореца Фарнезе на Негово светейшество, че ако желае, може да празнува заедно с нас Рождество Христово в Рим.

Ах, да можех да пренеса тук и да му покажа моите ясли!

Пратеникът, когото изпращам да Ви донесе тези добри вести, е моят постоянен куриер Ферари. Позволете му за награда да обядва с горкия Юпитер, който сигурно скучае без мене. Отговорете ми по същия начин, успокойте ме за Вашето скъпо здраве и за здравето на многообичните ми деца, на които благодарение на Вас и на именития генерал Мак се надявам да завещая един не само благоденстващ, но и прославен престол.

Умората от похода не беше толкова голяма, колкото се опасявах. Вярно е, че досега можах да пътувам все с каляска и яздех само за удоволствие.

Само една черна точка е все още на кръгозора: когато напуснал Рим, републиканският генерал оставил петстотин души с един полковник в крепостта Сан Анджело — с каква цел? Не ми е съвсем ясно, но не са тревожа много, защото нашият именит приятел генерал Мак ме уверява, че те ще се предадат при първа подкана.

До скоро виждане, мила учителко, било че Вие дойдете да прекараме заедно Рождество в Рим, за да бъде празникът истински, било че след като всичко се усмири и Негово светейшество заеме отново престола си, аз ще се върна славно в моята държава.

Приемете, мила учителко и съпруго, и споделете с многообичните ми деца целувките от Вашия нежен съпруг и баща

 

Фердинанд“

„П. П. Надявам се, че на моите кенгура не се е случило нищо лошо и ще ги намеря живи и здрави, както ги оставих. Да не забравя — предайте най-приятелски привети на сър Уилям и на лейди Хамилтън; колкото до Нилския герой, той е навярно още в Ливорно — където и да е, съобщете му за нашите победи.“

Отдавна Фердинанд не бе писал толкова дълго писмо; но той се намираше във възторжено настроение, което обяснява словоохотливостта му; след като прочете писмото и остана доволен от него, съжали, че бе помислил за сър Уилям и лейди Хамилтън едва след като се бе сетил за своите кенгура, но не сметна, че за този пропуск на паметта си струва да препише едно толкова добре стъкмено писмо. Затова го запечата, повика Ферари, който — вече напълно възстановен след падането — се яви според обичая си готов за път и обеща, че писмото ще бъде предадено на кралицата преди пет часа вечерта на другия ден.

След това приготвиха масата за игра на карти и кралят започна своята партия вист с херцог Д’Асколи, маркиз Маласпина и херцог Ди Чирчело, спечели хиляда дуката, легна си сияещ от радост и сънува, че влиза не в Рим, а в Париж, не в столицата на римската държава, а в столицата на Франция и с мантия, поддържана от петима членове на Директорията, влиза в двореца Тюйлери, запустял след 10 август^[1], с лавров венец на главата като Цезар, с глобус в едната ръка и със сабя в другата, като Карл Велики!

Денят настъпи, за да разсее измамните видения на нощта; но и това, което остана от тях, стигаше да задоволи самолюбието на един мъж, който се бе сетил да става завоевател ни петдесет години.

В Париж още нямаше да влезе, но вече влизаше в Рим.

Влизането беше величествено; крал Фердинанд на кон, в униформата си на австрийски фелдмаршал, покрита с везба, на шията и гърдите с всички свои лични и фамилни ордени, бе посрещнат пред вратата Сан Джовани от най-стария сенатор, придружен от висшата общинска управа, който, коленичил, му поднесе върху сребърен поднос ключовете на Рим; около сенаторите и общинската управа бяха всички кардинали, останали верни на Пий VI; оттук по предварително направено разписание, по улица, покрита с цветя и зеленина, кралят щеше да отиде в черквата Сан Карло, където се отслужваше молебен, а от черквата Сан Карло — в двореца Фарнезе, разположен, както вече казахме, от другата страна на Тибър, срещу двореца Корсини, току-що напуснат от Шанпионе.

В момента, когато кралят взе ключовете на Рим, екнаха песни. Сто девойки в бяло тръгнаха пред шествието с позлатени кошници, пълни с рози, които хвърляха във въздуха като на празника Тяло Господне. Изпразнените кошници се заменяха веднага с пълни, за да не прекъсва уханният дъжд; а тъй като след девойките вървяха заднишком децата от хора с кадилници в ръце, шествието се движеше между двоен шпалир, образуван от населението на Рим и околностите, облечени празнично, сред благоухания и дъжд от цветя.

Великолепна военна музика — неаполската стои на първо място между всички — свиреше най-весели мелодии от Чима-роза, Перголезе и Паезиело; след нея, сред широко празно пространство, вървеше кралят, в символичната самота на върховната власт; подир краля вървяха генерал Мак и целият генерален щаб; а след Мак едно множество от тридесет хиляди войници — двадесет хиляди пехотинци и десет хиляди кавалеристи в нови униформи, великолепни наглед, пристъпващи в безукорен строй благодарение на безбройните упражнения из лагерите; следваха петдесет новоизлети оръдия с новобоядисани ракли и коли; всичко това озарено от слънцето на един от ония ноемврийски дни, които греят в южната есен между един мъглив и един дъждовен ден като последно сбогом към лятото и първи привет към зимата.

Казахме, че Пътят беше определен предварително; минаха най-напред през полето, което можете да се нарече пустинята Сан Джовани ди Латрано, през моравите и самотните пътеки, водещи към Санта Кроче ин Джерузалеме и Санта Мария Маджоре, оттам тръгнаха направо към старата базилика, на която Анри IV е бил дарител, а Фердинанд, като правнук на Анри IV, беше предстоятел. По стъпалата на черквата, пред които кралят бе посрещнат на кон и прекаден с тамян сред радостни песни и благодарствени псалми, беше наредено цялото латранско духовенство. Когато песните замлъкнаха, кралят слезе от коня и по великолепни килими стигна пеша до „скала санта“, свещената стълба, пренесена в Рим от Ерусалим, където е била взета от дома на Пилат; по нея, на влизане в дома на римския претор, Исус е пристъпвал със своите боси, окървавени нозе, а вярващите минават сега само като пълзят на колене.

Кралят целуна първото стъпало: когато устните му докоснаха свещения мрамор, музиката гръмна весели маршове и сто хиляди гласа екнаха във възторжени приветствия.

Кралят остана на колене, докато каже молитвата си, изправи се, прекръсти се, качи се на коня, мина през големия площад Сан Джовани, измери с поглед величествения обелиск, издигнат в Тива от Тутмасис II, запазен от Камбиз, който съборил и повредил всички останали, заграбен от Константин и изровен по-късно в големия цирк; по-нататък идваше дългата улица Сан Джовани ди Латрано, оградена от двете страни с манастири и слизаща постепенно към Колизея; пое по прочутия Каренски квартал, където е била къщата на Помпей; почти по права линия стигна до Траяновия площад, където колоната на императора беше заровена до над основите си в земята; оттам под прав ъгъл стигна до Корсо и Венецианския площад, който е в другия край на същата улица, срещу площад Дел пополо, слезе до площад Колона и най-после продължи по Корсо до големия храм Сан Карло, посрещнат пред величествения вход от цялото духовенство; слезе отново от коня, влезе в черквата и застана под приготвения за него балдахин да слуша благодарствения молебен.

След молебена излезе от черквата, качи се на коня и предшестван, придружаван, следван от все същото шествие, слезе по Корсо до площад Дел пополо, тръгна покрай Тибър в обратна посока на поетата от Шанпионе при напускането на Рим, после по виа дела Скрофа, където се намира свети Людовик Френски, през големия площад Навоне, по римския форум Агонале и оттам за няколко минути, покрай фасадата на двореца Браски, срещу статуята на Паскуино^[2], стигна до Кампо деи Фиори и двореца Фарнезе, цел на дългия път и край на тържеството му.

Целият генерален щаб можа да влезе в този великолепен двор, несравнима творба на тримата велики архитекти — Сан Гало, Виньоле и Микеланджело; а между двете чешми, които украсяват фасадата на двореца и се изливат в неповторими по величина гранитни вази, поставиха на почетна стража, всъщност и за отбрана, четири оръдия, готови за стрелба.

Обяд с двеста куверта беше сервиран в голямата галерия, рисувана от Анибал и Августин Карачи^[3] и учениците им. Двамата братя работили тук осем години и получили възнаграждение от петстотин златни екю или три хиляди франка днешни пари.

Целият Рим като че се бе събрал на площада Фарнезе. Въпреки патрулите народът нахълта в двора, по стълбите, в преддверията и стигна до вратите на самата галерия; непрекъснати викове „Да живее кралят!“ принудиха три пъти Фердинанд да стане от трапезата и да се яви на прозореца.

Самозабравил се от радост, смятайки се почти равен на героите, по чиито стъпки бе току-що минал по Свещения път, той не пожела да чака до другия ден, за да съобщи на папа Пий VI за влизането си в Рим, и като забрави, че плененият от французите глава на католическата църква не е напълно свободен в своите действия, с разпалена от виното глава и пламнало от гордост сърце, щом изпи кафето си, мина в своя кабинет и написа следното писмо:

„До Негово светейшество папа Пий VI,

първи наместник на нашия Господ

Исус Христос

 

Княже на апостолите, царю на царете,

Ваше светейшество ще узнае несъмнено с най-голямо задоволство, че с помощта на нашия Господ Исус Христос и под свещената закрила на блажения Свети Януарий на днешния ден, без да срещна съпротива, влязох триумфално заедно с армията си в столицата на християнския свят. Французите избягаха, уплашени пред кръста и пред блясъка на моето оръжие. Ваше светейшество може следователно да възстанови своята върховна отеческа власт, която аз ще защитавам с войската си. Нека напусне скромния си подслон в Шартрьоз^[4] и върху крилата на херувимите, като нашата Мадона ди Лорето слезе във Ватикана, за да го пречисти със своето свято присъствие. Ваше светейшество ще може да отслужи в Свети Петър божествената служба за рождеството на нашия Спасител.“

Вечерта кралят обиколи с каляска сред викове „Да живее крал Фердинанд! Да живее Пий VI!“ главните римски улици и площадите Навоне, д’Еспаня и ди Венеция; спря се за миг в театър Аржентина, където щяха да изпълнят кантата в негова чест; а оттам, за да види илюминирания Рим, се изкачи до най-високите склонове на хълма Пинчо.

Градът бе илюминиран a giorno^[5] от вратата Сан Джовани до Ватикана и от Пиаца дел пополо до пирамидата на Цестус. Само един паметник, където се развяваше трицветното знам, тържествен и заплашителен протест на Франция срещу завземането на Рим, беше тъмен сред това сияние, безгласен сред тия викове. Това беше крепостта Сан Анджело. Мрачната безгласна грамада беше огромна и страшна; защото единственият вик, нарушаващ всеки четвърт час мълчанието й, беше: „Стражата да бди!“, а единствената светлинка, проблясваща в мрака й, беше запаленият фитил на артилеристите, изправени до своите оръдия.