Александър Дюма
Сан Феличе (50)

XLIX
ДИПЛОМАЦИЯТА НА ГЕНЕРАЛ ШАНПИОНЕ

Шанпионе покани майор Улрих да влезе пръв в трапезарията и му посочи място между генерал Ебле и себе си.

Това не беше закуска на сибарит^[1], но не беше и съвсем спартанска: беше нещо средно между двете; благодарение избата на негово светейшество Пий VI вината бяха от най-хубавите.

Тъкмо когато сядаха да се хранят, се чу оръдеен изстрел, после втори, трети.

Младият гост трепна при първия изстрел, вслуша се във втория, посрещна равнодушно третия.

И не зададе никакъв въпрос.

— Чухте ли, майоре? — запита Шанпионе, като видя, че гостът мълчи.

— Да, чух, господин генерал, но признавам, че не разбирам нищо.

— Сигнал за тревога.

Почти в същия миг из целия град забиха барабани.

— А тези барабани? — попита усмихнато австрийският офицер.

— Обща тревога.

— Така и предполагах!

— Всъщност много добре разбирате, че след писмо, каквото генерал Мак ми е направил честта да ми напише… Предполагам, че знаете писмото?

— Аз го писах.

— Много красив почерк имате, майоре.

— Но диктуваше генерал Мак.

— Генерал Мак има прекрасен стил.

— Какво става?… — продължи младият майор, като чуваше, че оръдията продължават да гърмят и барабаните да бият. — Аз не чух да давате някаква заповед! Познаха ли ме вашите барабани или са магьосници?

— Добре би било, особено за нашите оръдия, да са магьосници, защото, както знаете или не знаете, те са само девет. Виж-дате, че не са премного за вашия артилерийски парк от сто оръдия. Още един котлет, майоре?

— С удоволствие, господин генерал.

— Не, моите оръдия не гърмят сами и барабаните не бият от само себе си — аз бях дал вече заповед, преди да имам честта да ви видя.

— Предупреден сте били за нашия поход?

— О, и аз като Сократ си имам личен демон. Знаех, че кралят и генерал Мак са заминали преди шест дни, значи миналия понеделник, от Сан Джермано с тридесет хиляди души: Мишру от Аквила с дванадесет хиляди и Дьо Дама от Сеса с десет хиляди, без да броим генерал Назели с неговите осем хиляди, които се придружават от именития адмирал Нелсън и в този момент трябва да дебаркират в Ливорно, за да ни пресекат пътя за отстъпление в Тоскана. Да, генерал Мак е голям стратег, това е известно на пяла Европа, и вие разбирате, че като имам само дванадесет хиляди души, от които Директорията ми отнема три хиляди, за да засили гарнизона в Корфу…Сетих се, Тиебо — каза Шанпионе, — дадохте ли заповед тези три хиляди души да заминат за Анкона, откъдето ще отплават?

— Не, господин генерал — отговори Тиебо, — като знаех, че имаме, както казахте, само дванадесет хиляди души, аз се поколебах да намаля ефективите ви с тези три хиляди.

— Я гледайте — усмихна се с обикновеното си спокойствие генерал Шанпионе. — Вие сте забравили, Тиебо, че спартанци-те са били само триста^[2]: когато трябва да се мре, броят няма зпачение. Дайте заповед, драги Тиебо, и да тръгнат още сега.

Тиебо стана и излезе.

— Вземете си едно крилце от това пиле, майоре — каза Шанпионе, — вие нищо не ядете. Сципион, който е едновременно мой интендант, камериер и готвач, ще помисли, че не харесвате кухнята му, и ще умре от мъка.

Младият австриец, който действително бе престанал да се храни, за да слуша генерала, започна отново да яде, явно смутен от голямото спокойствие на Шанпионе, което започна да му се струва като клопка.

— Ебле — продължи генералът, — веднага след закуската, докато ние с майор Рисках направим преглед на римския гарнизон, вие ще ни изпреварите и ще се приготвите да вдигнете във въздуха моста на Тевероне при Тиволи и моста на Тибър при Боргето, щом френските войски минат двете реки.

— Да, геперале — отвърна кратко Ебле.

Младият майор погледна Шанпионе.

— Една чашка от това вино от Албано, майоре — продължи Шанпионе, — от избите на негово светейшество е и любителите казват, че било добро.

— Значи, господин генерал — запита Рисках, като отпиваше малки глътки от виното, — вие ни оставяте Рим?

— Вие сте опитен военен, драга майоре — отговори Шанпионе, — и знаете, че в 1799 година, при властта на гражданина Ба-рас, не може да се защитава град, укрепен в 274 година от император Аврелиан. Ако генерал Мак идваше да ме нападне със стрелите на партите, с прашките на балеарците или дори с прочутите Антониеви катапулти, дълги седемдесет и пет стъпки, бих поел риска, но срещу стоте оръдия на генерал Мак би било лудост да го сторя.

Тиебо се върна.

— Заповедите ви са изпълнени, господин генерал — съобщи той.

Шанпионе му благодари с кимване.

— Все пак — продължи той — аз не изоставям напълно Рим. Не, Тиебо ще се затвори с петстотин души в укреплението Сан Анджело, нали, Тиебо?

— Разбира се, господин генерал, щом заповядате.

— И в никакъв случай няма да го предадете.

— В никакъв случай, можете да бъдете спокоен.

— Ще изберете сам хората си, все ще намерите петстотин души, готови да умрат за честта на Франция, нали?

— Няма да е мъчно.

— Впрочем ние заминаваме днес. Моля да ме извините, майоре, че разговарям пред вас за всички тия дребни грижи, но вие сте от занаята и ме разбирате. Заминаваме още днес. От вас, Тиебо, искам да се държите само двадесет дни — след двадесет дни аз ще се завърна в Рим.

— О, не се безпокойте, господин генерал, може да бъдат двадесет, двадесет и пет, тридесет дни.

— Само двадесет ми трябват, Тиебо, и дори ви давам честната си дума, че преди да минат двадесетте дни, ще дойда да ви освободя. Ебле — продължи генералът, — вие ще ме настигнете в Чивита Кастелана. Там ще се укрепя, позицията е добра, но все пак ще бъде от полза да се направят някои предни укрепления. Пак ще ме извините, нали, драга майоре?

— Господин генерал, ще повторя топа, което току-що ви каза моят колега Тиебо: не се стеснявайте заради мене.

— Виждате ли, аз съм от тези играчи, които играят с открити карти. Вие имате шестдесет хиляди души, сто оръдия, припаси, които не знаете къде да денете. Аз — ако Жубер не ми изпрати трите хиляди души, които му поисках — имам девет хиляди войници, припаси за петнадесет хиляди оръдейни изстрела и два милиона патрони всичко на всичко. При подобен недостиг на средства разбирате, че е от значение да взема предпазни мерки.

И тъй като австриецът бе забравил кафето си, за да слуша, генералът го подкани:

— Пийте кафето си, докато е топло, майоре. Сципион държи много на своето кафе и препоръчва да се пие всякога горещо.

— То е наистина отлично — каза майорът.

— Изпийте го тогава, млади приятелю, защото, ако нямате нищо против, ще се качим на конете си, за да направим преглед на гарнизона, от който в същото време Тиебо ще избере своите петстотин души.

Майор Рисках изпи до последна глътка кафето си, стана и се поклони в знак на готовност.

Сципион пристъпи към генерала.

— Изглежда, че заминаваме, господин генерал? — попита той.

— Ех, да, драги Сципион! Нали знаеш, в нашия дяволски занаят никога и в нищо не можем да сме сигурни.

— Тогава, господин генерал, ще трябва да стягам багажа, да опаковам книгите, да прибера картите и плановете?

— Не, остави всичко, както си е — ще го намерим, като се върнем. Драги майоре — продължи Шанпионе, докато запас-ваше сабята си, — мисля, че генерал Мак ще стори много добре да се настани в този дворец. Ще намери отлична библиотека и карти — ще го помолите да запази моите книга и планове, аз държа много на тях, те са заедно с двореца нещо като залог, който оставям под ваша охрана. Тук ще му бъде особено удобно и затова, че насреща, както виждате, се издига огромният дворец Фариезе, където по всяка вероятност ще отседне кралят. Негово величество и неговият генерал ще могат да разговарят от прозорците си.

— Ако генералът отседне в този дворец — отговори майорът, — мога да ви уверя, че всички ваши притежания ще бъдат свещени за него.

— Сципион — каза генералът, — една униформа за смяна и шест ризи в куфара. Можете да го наредите веднага и да го закачат зад седлото ми, тръгваме веднага след прегледа на войската.

След пет минути заповедите на Шанпионе бяха изпълнени и пет-шест коня очакваха ездачите си пред вратата на двореца Корсини.

Майорът потърси напразно с поглед своя кон: конярят на генерала му доведе хубав отпочинал кон, с кобури с пистолети на седлото. Улрих фон Рисках погледна въпросително Шанпионе.

— Вашият кон беше уморен, майоре — каза генералът, — оставете го да си почине, ще ви го доведат по-бодър на площад Дел пополо.

Майорът се поклони в знак на благодарност и се качи на коня, Ебле и Тиебо също; малка охрана, сред която блестеше нашият отдавнашен приятел сержант Мартен, който все още се гордеете, че е пътувал от Инри до Рим в пощенска кола заедно с посланик, следваше на няколко крачки зад генерала; Сципион, задържан от домакински грижи, щеше да ги настигне по-късно.

Дворецът Корсини, където — казано мимоходом — е умряла Кристина Шведска, е разположен на десния бряг на Тибър; като протегне ръка, този, който живее там, може да стигне до отсрещната страна на виа Лунгара прекрасната сграда Фарнезина, обезсмъртена от Рафаело. Именно от огромния дворец Фарнезе и от очарователната зала, пристроена към него, Фердинанд бе препесъл всички антични и средновековни шедьоври, които показа — както видяхме — в двореца Казерта на младия банкер Аидрю Бейкър.

Малката група пое нагоре по виа Лунгара, по десния бряг на Тибър; от едната страна на Шанпионе яздеше майор Рисках, от другата — генерал Ебле; полковник Тиебо, малко по-назад, служеше за връзка между първата група и охраната.

Изминаха няколко крачки мълчаливо; след това Шанпионе заговори:

— Най-прекрасното в тази римска земя — каза той — е това, че където и да стъпи, човек среща древната или средновековната история. Ето вижте — добави той, като протегна ръка към хълма срещу Тибър, — на онзи връх е свети Онуфрий, където Тасо умрял от треска тъкмо тогава, когато папа Климент VIII го поканил в Рим да го увенчае тържествено с лавров венец. Десет години по-късно същият Климент VIII, за когото Карл V казвал, че е единственият човек, когото видял в Рим, заповядва да затворят ей там, от дясната ни страна, в затвора Савела, прочутата Беатриче Ченчи. В този именно затвор в навечерието на смъртта й Гуидо Рени е нарисувал прекрасния портрет, който след четири-пет дни, като се настаните в Рим, ще можете да видите в двореца Колона. На брега на Тибър, срещу двореца Сан Анджело, ще ви покажа останките от затвора Тординоне, където са били затворени братята й. По специална милост от страна на негово светейшество тя била осъдена само да й отсекат главата, докато брат й Джакомо, преди да бъде отведен до ешафода, където се срещнал със сестра си, бил развеждан из целия град в една количка с палача, който през цялото време на разходката късал с клещи меса от гърдите му — и то само за да отмъсти за смъртта на един негодник, убил двамата си сина, изнасилил дъщеря си и успял да се изтръгне от ръцете на правосъдието само защото обсипал съдиите с порой от злато^[3]. Климент VIII помислил за момент да пощади живота поне на рода Ченчи, обвинен само в това, че е изпълнил ролята на палач, но за нещастие на Беатриче почти по същото време принц Ди Санта Кроче убил майка й, някаква Месалина, опозорила с любовните си връзки с прислугата името на баща й. Папата се уплашил, че децата са по-нравствени от родителите, а убийците по-справедливи от съдиите, и главите на двамата братя, сестрата и мащехата се търкулнали от един и същи ешафод. През опази пролука можете да видите отвъд Тибър мястото, където той се е издигал. Според преданието Климент VIII присъствал на екзекуцията от един прозорец на двореца Сан Анджело, където отишъл по дългата покрита галерия, която виждате вляво, построена от Александър VI, за да може наследникът му в случай на обсада или революция да напусне Ватикана и да се прибере в крепостта Сан Анджело. Сам той, както разправят, я използвал неведнъж, за да посещава кардиналите, които затварял в Адриановата гробница и удушавал, според традицията на Калигуловци и Нероновци, след като ги заставял да направят завещание в негова полза.

— Вие сте несравним чичероне, господин генерал, и много съжалявам, че вместо четирите часа, от които два вече минаха за жалост, не мога да прекарам с вас четири дни.

— Четири дни са съвсем малко за тази чудна страна. След четири дни вие ще искате да останете четири месеца, след четири месеца — четири години. Цял човешки живот не би стигнал да се направи списък на спомените, запазени в града, така справедливо наречен Вечният град. Ето например погледнете тези останки от сводове, в които се блъска реката, погледнете тези руини, свързани с двата й бряга: там е бил Триумфалният мост, оттам са минавали последователно, идвайки откъм храма на Марс, който се издигал някога на мястото на Свети Петър — Паул Емилий, победител на Персей, Помпей, победител на арменския цар Тигран, на иберийския цар Артоцес, на албанския цар Орозий, на мидийския цар Дарий, на набатския цар Арета, на комагенския и пиратския цар Антиохий. Той е завзел хиляда крепости, деветстотин града, осемстотин кораба, основал е или е заселил отново девет града. След този триумф именно той изгражда с част от своя дял от плячката прекрасния храм на Минерва, украсявал площада Септа Юлия, близо до акведукта Вирго, със следния бронзов надпис на фронтона: „Помпей Велики, император, след като приключи една тридесетгодишна война, разби, прогони, изби или принуди да се предадат дванадесет милиона сто и осемдесет хиляди души, след като потопи или взе осемстотин четиридесет и шест кораба, подчини хиляда петстотин тридесет и осем града или крепости, покори цялата страна от езерото Мерис до Червено море, изпълнява обета, който бе дал на Минерва.“ По същия мост след него са минали Юлий Цезар, Август, Тиберий. За щастие — продължи с тъжна усмивка републиканският генерал — той се е срутил, иначе и ние сигурно щяхме да се гордеем, че сме минали по него, а какво сме ние, за да тъпчем дирите на такива хора?

Размислите, завладели главата на Шанпионе, заглъхнаха на устните му и той се унесе в мълчание — което младият офицер не дръзна да прекъсне — от Триумфалния мост, останал от дясната му страна, до моста Сан Анджело, по който тръгна, за да мине по левия бряг на Тибър.

Все пак към средата на моста, макар и да се страхуваше, че проявява нескромност, майорът запита:

— Не оставяме ли зад нас гробницата на Адриан?

Шанпионе погледна наоколо си, сякаш се пробуждаше от сън.

— Да — отговори той, — и мостът, където се намираме, е бил построен сигурно за нея. Бернини^[4] го е реставрирал и отрупал с обичайните си украшения. В този именно паметник ще се затвори Тиебо, за да издържи обсада, която неще бъде първата за него. Погледнете, ето мястото, което зърнахте отдалече, където са били обезглавени Беатриче и семейството й. Като тръгнем вляво, ще можем да минем по самото място, където се е намирал Традиноне; на малкото площадче, където стигнахме, се намира странноприемницата „Орсо“ със същата фирма, каквато е била по времето, когато тук е живял Монтен, големият скептик, чийто девиз бил: „Знам ли нещо?“ Дотук е стигнал човешкият гений от шест хиляди години насам, след още шест хиляди години ще дойде друг скептик, който ще каже: „Може би.“

— А вие, господин генерал — запита майорът, — какво ще кажете?

— Ще кажа, че няма по-негодно правителство от това — погледнете вляво! — от това, което допуска подобна пустош почти в центъра на града. Погледнете тези блата, обитавани осем месеца през годината от мал’ария^[5]: те са собственост на краля, при когото служите — наследство от рода Фарнезе. Когато е завещавал тези огромни земи на своя син, Пармския херцог, Павел III не е подозирал, че му завещава треска. Затова кажете на вашия крал Фердинанд, че е дълг не само на един почтителен наследник, но и на добър християнин да пресуши и разработи тия земи, които ще го възнаградят с богати жътви. Един мост, построен ей тук, ще бъде достатъчен за нов квартал, градът ще се прехвърли отвъд реката, ще се издигнат сгради по цялото празно пространство от крепостта Сан Анджело до площад дел Пополо и животът ще прогони оттук смъртта, но за това е потребно правителство, което се грижи за благоденствието на своите поданици, потребно е това велико благодеяние, срещу което вие, един образован и умен човек, идвате да се борите: потребна е свобода. Тя ще дойде един ден, не временно и не случайно, като свободата, донесена от нас, ще дойде като безсмъртна дъщеря на напредъка и времето. А дотогава, погледнете, от ей тази уличка покрай черквата Свети Йероним една нощ към два часа излезли четирима пешеходци и един конник, конникът носел напреко на седлото труп, от едната страна висели нозете му, от другата — главата. „Не виждате ли нищо?“ — попитал конникът. Двама от пешеходците погледнали към крепостта Сан Анджело, другите двама към площад Дел пополо. „Нищо“ — казали и четиримата. Тогава конникът отишъл до реката и обърнал коня си със задницата към водата. Двама души уловили трупа, единият за главата, другият за нозете, залюлели го три пъти и след третото залюляване го хвърлили в реката. Като чул плисъка от падането на трупа във водата конникът попитал: „Свършихте ли?“ „Да, господарко“ — отговорили хората. Конникът се обърнал. „А какво плува във водата?“ — попитал той. „Плащът му, господарко“ — отговорил един от хората. Друг събрал камъни, изтичал до брега и почнал да хвърля камъни върху плаща, докато той потънал. „Добре“ — казал тогава конникът. Дал една кесия на четиримата, препуснал и се изгубил. Мъртвият бил херцог Ди Кандия, конникът — Чезаре Борджия. От ревност към сестра си Лукреция Чезаре Борджия убил брата си херцог Ди Кандия… За щастие — продължи Шанпионе — пристигнахме вече. Случаят, драги майоре, отмъщавайки на кралете и на папската власт, запази тази история за най-накрая, но от това, както виждате, тя не е по-малко интересна.

И наистина групата, която проследихме от двореца Корсини до края на Рипета, излезе на площад Дел пополо, където беше строен в боен ред римският гарнизон.

Гарнизонът се състоеше от около три хиляди души: две трети французи, една трета поляци.

Щом забелязаха генерала, три хиляди гърла извикаха едновременно:

— Да живее републиката!

Генералът пристъпи към центъра на първата редица и направи знак, че иска да говори. Виковете заглъхнаха.

— Приятели — започна той, — принуден съм да напусна Рим, но не го изоставям. Оставям тук полковник Тиебо — той ще заеме крепостта Сан Анджело с петстотин души — дадох честна дума да дойда да ги освободя до двадесет дни. Обещавате ли и вие заедно с мене?

— Да, да, да — извикаха три хиляди гласа.

— Честна дума? — попита Шанпионе.

— Честна дума! — отговориха трите хиляди гласа.

— Сега — продължи Шанпионе — изберете помежду си петстотин души, готови по-скоро да останат под развалините на крепостта Сан Анджело, отколкото да се предадат.

— Всички, всички сме готови! — извикаха тези, към които бе отправена поканата.

— Сержанти — заповяда Шанпионе, — излезте от строя и изберете по петнадесет души от рота.

След десет минути бяха отделени и събрани на едно място четиристотин и осемдесет души.

— Приятели — каза Шанпионе, — вие ще пазите знамената на двата полка, а ние ще се върнем да си ги вземем. Знаменосците да минат в редовете на войниците за крепостта Сан Анджело.

Знаменосците изпълниха заповедта с възторжени викове: „Да живее Шанпионе! Да живее републиката!“

— Полковник Тиебо — продължи Шанпионе, — закълнете се и заповядайте на войниците си да се закълнат, че по-скоро ще измрете до един, отколкото да се предадете.

Всички вдигнаха ръка и извикаха:

— Заклеваме се!

Шанпионе пристъпи към своя адютант.

— Прегърнете ме, Тиебо — каза той, — ако имах син, на него щях да дам славното поръчение, което поверявам на вас.

Генералът и адютантът се прегърнаха и целунаха сред радостните възклицания и викове „ура“ и „да живее“ на гарнизона.

Часовникът на черквата Санта Мария дел Пополо отброи два часа.

— Майор Рисках — обърна се Шанпионе към младия пратеник, — четирите часа изтекоха и за голямо мое съжаление нямам право да ви задържам повече.

Майорът погледна към Рипета.

— Очаквате ли нещо, господин майор? — попита Шанпионе.

— Яздя ваш кон, господин генерал.

— Надявам се, че ще ми направите честта да го приемете, господин майор, като спомен за така кратките мигове, които прекарахме заедно.

— Да не приема или дори да се поколебая да приема вашия дар, господин генерал, би значило да се покажа неучтив. От все сърце ви благодаря.

Той се поклони с ръка на гърдите.

— А сега какво трябва да докладвам на генерал Мак?

— Всичко, каквото видяхте и чухте, господин майор, като добавите и това, че в деня, когато напуснах Париж и се сбогувах с членовете на Директорията, гражданинът Барас сложи ръка на рамото ми и каза: „Ако избухне война, за награда на вашите заслуги вие ще бъдете първият републикански генерал, натоварен от републиката да детронира един крал.“

— А вие му отговорихте?

— Аз му отговорих: „Намеренията на републиката ще бъдат изпълнени, давам честната си дума“, и тъй като никога не съм изменял на честната си дума, кажете на крал Фердинанд да внимава.

— Ще му кажа, господин генерал — отговори младият майор, — защото с командир като вас и с такива войници всичко е възможно. А сега, господин генерал, бъдете добър да ми посочите пътя.

— Сержант Мартен — каза Шанпионе, — вземете четирима души и придружете господин майор Улрих фон Рисках до вратата Сан Джовани. Ще ни настигнете по шосето за Сторта.

Двамата офицери се сбогуваха; предвождан от сержант Мартен и последван от четиримата войници, майорът препусна по виа дел Бабуино. Полковник Тиебо и неговите петстотин души се върнаха през Рипета към крепостта Сан Анджело, където се затвориха, а останалият гарнизон начело с Шанпионе и щаба му излезе под звука на барабаните от Рим през вратата Дел пополо.