Александър Дюма
Сан Феличе (45)

XLIV
ЯСЛИТЕ НА КРАЛ ФЕРДИНАНД

Названието на тази глава ще се стори почти неразбираемо на патите читатели; затова веднага ще го обясним. Едип от най-големите, пай-почитаните неаполитански празници е Коледа — Natale^[1], както го наричат. Още три месеца преди това бедните семейства се лишават от всичко, за да спестят малко пари, част от които отиват в лотарията с надежда, че може да спечелят и с печалбата да прекарат весело Бъдни вечер, а другите се оставят настрана, в случай че лотарийната мадона — защото в Неапол има мадони за всичко — се окаже неумолима.

Които не са успели нищо да спестят, занасят в заложните къщи жалките си накити и дрехи, дори дюшеците от леглата си.

Които нямат нито накити, нито дюшеци, нито дрехи за залагане, крадат. В Неапол се знае, че през декември броят на кражбите всякога се увеличава.

Всяко неаполитанско семейство, колкото и да е бедно, трябва да има на Бъдни вечер най-малко три вида гозби от риба на трапезата си. На другия ден една трета от населението на града е болно от преяждане и тридесет хиляди души си пускат кръв.

Жителите на Неапол си пускат кръв по всякакъв повод: когато им е горещо, когато са настинали, когато духа сироко, когато духа трамонтана^[2]. Моето единадесетгодишно прислужниче дава всеки месец от десетфранковата си заплата седем франка за лотарийни билети, плаща редовно от три години насам но едно петаче на ден на някакъв калугер, за да му казва номера, нито един от които не е спечелил, а останалите тридесет петачета пази, за да си пуска кръв.

То влиза от време на време в кабинета ми и ми казва сериозно:

— Господине, трябва да си пусна кръв.

И отива да си пусне кръв, като че рязването на вена с ланцет е най-приятно забавление.

На всеки петдесетина крачки в Неапол, особено по времето, което се опитваме да опишем, е имало бръснарнички — salassatori — където бръснарите държат, както по времето на Фигаро, в едната си ръка бръснач, в другата ланцет.

Моля да бъда извинен за отклонението, но пускането на кръв е особеност на неаполитанските нрави, която не можем да отминем с мълчание.

Да се върнем сега към Колелата и главно към това, което има да кажем за неаполитанската Коледа.

Трябва да кажем, че едно от големите забавления в Неапол при наближаването на Рождество, запазено у старите родове до паши дни, е приготвянето на ясли.

В 1798 година много рядко голям неаполитански дом е без ясли; било миниатюрни, за забавление на децата, било огромни ясли за назидание на възрастните. Крал Фердинанд беше прочут с изкуството да подрежда своите ясли и в най-голямата зала на приземния етаж в кралския дворец бе устроил театър с размерите на Театър Франсе, за да нарежда там своите ясли.

Това беше забавление, с което принц Сан Никандро бе развличал буйния младеж и кралят бе запазил тази слабост, по-точно тази фанатична привързаност, и през зрялата си възраст.

В частните домове са използвали, а използват и сега всяка Коледа едни и същи предмети за направа на яслите; само ги подреждат различно: но у краля не е така; след като бъдат изложени един-два месеца за публично възхищение, кралските ясли се демонтират и всичките им украси се подаряват от краля на любимците му, които ги приемат като ценен израз на кралското благоволение.

Яслите на частните лица струват, според състоянието на семейството, от петстотин до десет и дори петнадесет хиляди франка; яслите на крал Фердинанд, с платеното съдействие на художници, скулптори, архитекти, техници и механици, използвани от него за случая, му струват от двеста до триста хиляди франка.

Кралят започваше да се занимава със своите ясли шест месеца преди Коледа, като им посвещаваше всички часове, които не бяха заети с лов и риболов.

Яслите през 1798 година трябваше да бъдат особено хубави и при все че не бяха още напълно завършени, кралят бе изразходвал вече за тях твърде големи суми. Ето защо предния ден, останал почти без пари поради разходите по военните приготовления, той бе поискал с детинска настойчивост, присъща на характера му, фирмата „Бейкър и син“ да му изплати своя дял от двадесет и пет милионния заем.

Според обещанието на Андрю Бейкър, претеглените и преброени още същата вечер осем милиона бяха пренесени през нощта от подземието на фирмата в подземието на кралския дворец.

Зарадван, сияещ, спокоен, че няма опасност да остане без нари, Фердинанд бе изпратил да повикат приятеля му кардинал Руфо преди всичко за да чуе мнението му за яслите, а след това за да дочакат заедно завръщането на куриера Антонио Ферари, който — винаги точен — би трябвало да пристигне в Неапол през нощта и щом не бе пристигнал тогава, щеше да пристигне непремено тази сутрин.

Междувременно той разговаряте за заслугите на Свети Ефрем с нашия стар познайник Фра Пачифико, който с растящата си популярност, особено след като й бяха принесли в жертва двама якобинци, се радваше на особената чест да участва в яслите на крал Фердинанд.

Така че в един ъгъл на онази част от залата, отредена при откриването на яслите за публиката, Фра Пачифико и магарето му Джакобино позираха пред един скулптор, който ги ваеше от глина и щеше да ги изработи след това от дърво.

След малко ще кажем какво място им беше определено в огромната композиция, която ще представим пред погледа на нашите читатели.

И така, колкото и тежка да е тази задача, нека се опитаме да дадем представа за яслите на крал Фердинанд.

Казахме, че те се подреждаха в театър с големината и дълбочината на Театър Франсе; имаха следователно тридесет и четири до тридесет и шест стъпки ширина и пет-шест раздела от авансцената до кулисите.

Цялото пространство в широчина и дълбочина беше заето от различни сцени, поставени върху подвижни рамки, наредени амфитеатрално и представляващи най-важните моменти от живота на Исуса, от рождението в яслите до разпятието на Голгота, което беше в дъното и стигаше до декора, изобразяващ небето.

Лъкатушна пътека се виеше из целия театър, отвеждайки сякаш от Витлеем към Голгота.

Първата и най-важна сцена беше, както вече казахме, рождението на Христос във витлеемската пещера.

Пещерата имаше две отделения: в по-голямото се виждаше Светата Дева с младенеца Исус, когото държеше в ръцете или по-точно в скута си: от дясната й страна стоеше ревящо магаре, от лявата вол, който ближете протегнатата ръка на младенеца.

В по-малкото се молеше Свети Йосиф.

Над голямото отделение имаше надпис:

а над малкото отделение:

Светата Дева беше облечена разкошно, в сърмен брокат, с елмазена диадема на главата, с обици и гривни с изумруди, с колан от скъпоценни камъни и с пръстени по всички пръсти.

Около главата на младенеца Исус имаше златен ореол.

В отделението за Светата Дева и младенеца Исус беше поставена палма, която минаваше през покрива и се разклоняваше извън яслите: това беше палмата от преданието, която беше отдавна изсъхнала, но отново разлистила се и дала плодове, след като Светата Дева се вкопчила в нея при родилните мъки.

Пред вратата на яслите бяха коленичили тримата влъхви, донесли скъпи накити, съдове и великолепни платове на Божествения младенец. Накитите, съдовете и платовете бяха истински, взети от кралското съкровище или от бурбонския музей; влъхвите носеха ордена Свети Януарий на шия и имаха голяма свита от лакеи, които водеха шест коня, впрегнати във великолепна драпирана каляска. Пещерата с всички тези лица в полуестествена величина се намираше вляво от зрителите, с други думи, откъм градината според театралния израз. Откъм двора, тоест отдясно на зрителите и срещу влъхвите, бяха тримата пастири, водени от звездата; двамата държаха овце, вързани с панделки; третият носеше в ръцете си агне, подир което блееше майката.

Над пастирите, на втори план, беше представено бягството в Египет: Светата Дева на магаре с младенеца Исус в ръце се придружаваше от Свети Йосиф, който вървеше по-назад, а четири ангела в небето я пазеха от слънцето, като придържаха над главата й покров от синьо кадифе със сърмени ресни.

Зад поклонението на пастирите беше представено нанагорнището деи Капучини до Инфраската с фасадата на манастира Свети Ефрем.

Групата срещу картината с бягството в Египет щеше да изобразява Фра Пачифико и магарето му, представени от натура; и за да бъде приликата пълна, за да може всеки да познае от пръв поглед монаха и животното му, преди три дни, когато минаваше покрай Ларго Кастело, Фра Пачифико бе поканен да влезе в двореца, защото кралят искал да поговори с него. Фра Пачифико изпълни веднага това искане, като се мъчеше да разбере за какво ли е дотрябвал на краля, и когато го заведоха в залата с яслите, узна лично от негово величество голямата чест, която кралят бе намислил да окаже на капуцините от Свети Ефрем, като представи в яслите си брата просител и магарето му. Поради това на Фра Пачифико съобщиха, че докато трае позира-нето, е излишно да се изморява с просия, защото кошовете му ще се пълнят от кралския майордом. Работите вървяха така от три дни за голямо удоволствие на Фра Пачифико и на Джакобино, които и в най-смелите си мечти не биха се надявали на честта да се озоват един ден пред краля.

Затова Фра Пачифико с голяма мъка се въздържаше да не извика: „Да живее кралят!“, а Джакобино, като виждаше как реве неговият събрат от яслите, едва успяваше да се овладее и да не последва примера му.

Останалите сцени, представели все по-назад и по-нагоре, бяха: Исус сред фарисеите, срещата със самарянката, чудесата при риболова, Исус ходи по водата и поддържа недоверчивия Свети Петър, Исус и прелюбодейката, където веднага се забелязваше, че било случайно, било по лукава заповед на крал Фердинанд грешницата, опростена от Исус, беше руса като кралицата и имаше издадената долна устна на австрийските принцеси.

Четвъртият дял беше зает от вечерята у Марта, когато Магдалина облива с благоухания нозете на Христос и ги изтрива с косата си; следваше тържественото влизане на Спасителя в Ерусалим на Връбница. Стражи в униформата на кралските войници пазеха градските врати и отдаваха чест на Исус. Ерусалим имаше и тази особеност, че беше укрепен в стила на Вобан^[3] и защитаван с оръдия; което не бе попречило, както знаем, да бъде превзет от Тит.

През другата ерусалимска врата се виждаше как Исус излиза с кръста на рамо сред стражата и народа, на път за Голгота, по който всяко спиране беше отбелязано с кръст.

И накрая самата Голгота затваряше перспективата вляво от зрителя, а в същия дял, вляво от яслите, беше представена долината Йосафат, където мъртвите се надигаха с надежда или ужас от гробовете си в очакване на страшния съд, към който ги призоваваше тръбата на ангела, витаещ над тях.

В междините и по пътя, който водеше лъкатушно през различните дялове от яслите до Голгота, бяха пръснати групи, които нямаха нищо общо с археологията, танцуващи Панталони^[4], палиети^[5], които се караха, ладзарони, които им се присмиваха и накрая Пулчииели, заети да ядат макарони с наслада, каквато неаполитанци — за които макароните са нещо като древната амброзия — изпитват, когато гълтат тази храна, паднала на земята от Олимп.

Никакво пространство не бе останало неизползвано в различните дялове. Без да обръщат внимание в кой месец се е родил Исус, жътвари жънеха, а по склоновете се виждаха лозари на гроздобер и пастири пасяха стадата си.

Всички представени лица, почти триста души, изработени от изкусни художници, бяха в размери, строго съобразени с дяловете, където щяха да бъдат поставени, за да спомогнат за създаването на огромна перспектива.

В това време кралят — поглеждайки към яслите, където техпик от театъра Сан Карло подреждаше фигурите — слушаше от Фра Пачифико разказа за случката с бекайото, която с всеки изминат ден вземаше все по-невероятни размери. Храбрият касапин на пръчове, нападнат най-напред от едни, после от двама, след това от трима якобинци, се бе отказал накрая да споменава броя на нападателите и ако можеше да се вярва на сегашните му твърдения, бил нападнат като Фалстаф от цяла армия. Не твърдете само, че била облечена в дрехи от зелено гумирано платно.

Фра Пачифико беше стигнал към средата на своя разказ, когато влезе повиканият от краля кардинал Руфо.

Фердинанд прекъсна разговора с Фра Пачифико, за да поздрави кардинала, който — като позна монаха и като знаеше какво отвратително престъпление е било предизвикано, а може би и подпомогнато от него — се отстрани под предлог, че иска да разгледа кралските ясли.

Позирането на Фра Пачифико бе приключило; освен трите товара риба, зеленчуци, плодове, месо и вино, които бе получил от кралските складове и изби и под които Джакобино се прибираше превит на две в манастира, кралят заповяда да му броят, като дарение за бедните, по сто дуката за всяко позиране. След това поиска на сбогуване благословията му; и докато самозабравилият се от гордост монах — благословител, достоен за благославяния — се отдалечаваше с магарето си, Фердинанд тръгна към Руфо.

— Е-е, преосвещени — каза той, — и четвърти октомври дойде, а от Виена никаква вест! Противно на обичая си, Ферари закъсня с пет-шест часа. Затова изпратих да ви повикат, убеден, че той няма да се забави, но все пак предпочетох като егоист да се поразвлека с вас, вместо да скучая сам.

— И много добре сте сторили, господарю — отговори Руфо, — защото като минавах през двора, видях, че отвеждаха към конюшната един кон, потънал в пот, а отдалеко зърнах някакъв мъж, когото двама души водеха под ръка. Този човек едва се изкачи по стълбите на вашите покои. По високите ботуши, кожения панталон и куртка с бранденбурги ми се стори, че е нещастникът, когото чакате. Може би го е сполетяла някаква беда.

В същия миг на вратата се показа лакей.

— Господарю — поклони се той, — куриерът Антонио Ферари пристигна и очаква в кабинета ви ваше величество да благоволи да получи донесените телеграми.

— Ето че отговорът дойде, преосвещени — каза кралят.

И без дори да запита лакея дали Ферари се е наранил или е бил ранен, Фердинанд тръгна бързо по една тайна стълба и стигна с Руфо в кабинета си преди куриера, който се движете бавно поради раната и трябваше да се спира на всеки десетина крачки.

След няколко секунди вратата на кабинета се отвори и Антонио Ферари, все още подкрепян от двамата мъже, които му бяха помотали да се качи по стълбите, се появи на прага бледен, с окървавена превръзка на главата.