Александър Дюма
Сан Феличе (33)

XXXII
ЕДНА КАРТИНА ОТ ЛЕОПОЛД РОБЕР^[1]

 

Ще оставим Еторе Карафа да върви по планинските пътеки и с надежда да пристигнем преди него, ще тръгнем с разрешение на нашите читатели по широкия път от Неапол за Рим, поет и от нашия посланик Доминик-Жозеф Гара, без да се спираме в лагера Сеса, където провеждаха учение войските на крал Фердинанд; нито при кулата Кастелоне де Гаете, наричана погрешно Гробът на Цицерон; без да се спираме дори край колата на нашия посланик, която — отнасяна в галоп от четири коня — слизате бързо по нанадолнището Кастелоне, ще я изпреварим в Итри, където при пътуването си за Бриндизи Хораций^[2] вечерял с гозбите на Капитон и пренощувал у Мурена^[3].

Днес, тоест но времето, когато отвеждаме там нашите читатели, градчето Итри не е вече urbs Mammurrarum^[4]; нито един от неговите четири хиляди и петстотин жители не е достигнал славата на прочутия римски юрисконсулт или на Меценовия^[5] шурей.

Но ние няма да се храним тук, нито ще търсим гостоприемство. Само ще престоим няколко часа у коларя на селището, където нашият посланик въпреки лошия път, по който се движи, не ще закъснее да ни настигне.

Къщата на дон Антонио дела Рота — именуван така и поради благородния си произход, който според него бил испански, и поради изкуството, с което можеше да направи колело от най-неподатливия ясен и бряст — е построена с предвидливост, която прави чест на собственика: на две крачки от станцията на пощенските коли и срещу хотела Riposo d’Orazio^[6] — фирма, която иска да ни убеди, че хотелът е построен на същото място, където се е намирал домът на Мурена. Дон Антонио дела Рота твърде съобразително бе предположил, че като се настани близо до спирката на пощенските коли, където пътниците са принудени да сменят конете, и срещу хотела, където влизаха да пийнат нещо, нито една от колите, разнебитени по прочутите пътища, из които самият крал Фердинанд помнеше, че два пъти се е катурнал, не можеше да избегне от неговата юрисдикция.

И наистина, благодарение на нехайството на инспекторите по пътищата на негово величество крал Фердинанд, дон Антонио печелеше отлично; затова нашите читатели няма да се изненадат, като чуят в дома му — в знак на добро настроение — и националната мандолина, и испанската китара.

Всъщност освен обичайното весело настроение, което всеки стопанин изпитва при растящо благополучие на фирмата си, дон Антонио имаше този ден по-особен повод за радост; той женеше дъщеря си Франческа за своя пръв работник Пепино, комуто смяташе да остави заведението, когато сам реши да се оттегли в почивка; затова ще минем по тъмния коридор, който пресича къщата от едната фасада до другата, и ще хвърлим поглед в двора и градината; така ще видим, че колкото официалната фасада към улицата беше мрачна, безлюдна и тиха, толкова противоположната беше весела, блестяща и оживена.

Тази част от имота на дон Антонио, в която навлизаме, се състои от тераса с парапет, откъдето по десет стъпала се слиза в двор с настилка от утъпкана глина, който по време на жътва служи за вършеене на житото; дворът и терасата образуват всъщност една грамадна беседка, покрита с лоза, която започва от съседните дървета и свършва до къщата, където продължава да пълзи по варосаната фасада, засенчвана от отражението на зелените назъбени листа, потръпващи при всеки полъх. Благодарение на това сътрудничество с природата прекалено яркият цвят на стената се слива великолепно с червените керемиди на покрива, очертаващи остри ръбове върху тъмния небесен лазур; слънцето облива всичко това с топлите утринни багри на ранната есен и през тънките пролуки на гъстия листак позлатява плочите на терасата и утъпкания двор.

По-нататък се простира градината с безредно пръснати тополи, свързани от дългите клони на лозата, по която се люлеят гроздове, достойни за обетованата земя; тези тъмночервени гроздове са толкова много, че всеки минувач се смята в правото си да откъсне една чепка, за да утоли лакомията или жаждата си; а дроздовете, косовете и врабците кълват от гроздовете зърна, както минувачите късат гроздове от дървото; няколко кокошки, които сноват нагоре-надолу из двора под властния поглед на важен, почти неподвижен петел, също участват в грабежа, като събират падналите зърна или дори подскачат до най-ниските гроздове, където увисват понякога на човката си от лакомия. Но богатата природа не иска и да знае за тези крадци, мародери и паразити! Все ще остане достатъчно зърно за гроздобера, който ще задоволи нуждите през идната година; провидението е било създадено нарочно за бездейните души и безгрижните умове.

Зад градината започват първите склонове на Апенините, където в древността са намирали убежище коравите самнитски пастири, покорили легионите на Постумус^[7], и непобедимите марси^[8], с които римляните не смееха да се борят, а се опитваха от две хиляди години да ги спечелят за съюзници; там при всяко политическо сътресение, което раздрусва равнината или долините, бягат и се крият дивите, враждебни, независими разбойници.

След като вдигнахме завесата пред сцената, да въведем артистите.

Те се разпределят на три групи.

Хората, наричани разумни, не защото са поумнели, а защото не са вече млади, седят на терасата около маса, където са наредени бутилки с високи шии и обвити в слама кореми; те съставляват първата група начело с майстора Антонио дела Рота.

Младежите и девойките, които играят тарантела или по-точно тарантели, водени от Пепино и Франческа, тоест от бъдещите съпрузи, съставляват втората група.

И накрая третата се състои от трима музиканти; единият дрънка на китара, другите двама удрят дайрета; онзи, който свиря на китара, е седнал на най-долното стъпало на стълбата от терасата към двора; другите двама са застанали прави край него, за да имат свобода на движенията си и да могат от време на време да удрят дайретата с лакът, глава или коляно, за да звучат като орган.

Единствен зрител на трите групи е един двадесетина-двадесет и две годишен младеж, седнал или по-точно облегнат до една полусъборена стена, общо притежание на дон Антонио и на неговия съсед и кум, седларя Джансимоне; така че не можеше да се разбере дали младежът е у седларя или у коларя.

При все че е неподвижен и безразличен, този зрител като че безпокои дон Антонио, Франческа и Пепино, защото погледите им се насочват от време на време към него с изражение, което означава, че биха предпочели той да е по-далеко и изобщо да го няма.

Тъй като останалите действащи лица, които представихме на читателя си, са само фигуранти или почти фигуранти в драмата, в която по-значителна роля ще играе само този младеж, с него ще се занимаем по-подробно.

Както вече казахме, той е двадесетина-двадесет и две годишен строен момък; косата му е руса, почти червеникава, очите блестящосини, забележително умни, а понякога и невероятно жестоки; по лицето, неизлагано на младини на слънце и вятър, има тук-там лунички; носът е прав, извитите в ъглите тънки устни откриват два реда ситни, остри бели зъби, напомнящи зъбите на чакал; току-що наболите мустаци и брада са тъмноруси; най-после, за да завършим портрета на странния младеж, полуселянин, полугражданин, ще кажем, че в държанието, облеклото и дори в широкополата му шапка, сложена до него, имаше нещо, което издаваше, че е бивш семинарист.

Това е най-младият от тримата братя Пеца; като по-слаб от другите двама, станали орачи, родителите му наистина го бяха предназначили за църквата; най-голямата мечта на един селянин от Тера ди Лаборе, Абруцо, Базиликате или Калабрия е да има син в църковен орден, затова баща му го даде в училището в Итри и когато малкият се научи да чете и пише, измоли кюрето на черквата Сан Салваторе да го вземе за клисар.

Всичко вървя добре до петнадесетгодишната му възраст; умилението, с което малкият помагаше при богослужението, блаженото му изражение, когато размахваше кадилницата при обикалянето, смирението, когато дрънкаше със звънчето при изнасяне на причастието, му бяха спечелили обичта на всички благочестиви души, които бързаха да изпреварят бъдещето и го бяха нарекли вече Фра Микеле, име, на което той свикна да се обажда; но възмъжаването предизвика както изглежда у младия chierico^[9] една физическа промяна, която не закъсня да се отрази на нрава му; той започна да се стреми към удоволствия, каквито досега бе отбягвал; без да взема участие в танците, виждаха как гледа със завист тези, които танцуват с хубава девойка; една вечер го завариха с пушка в ръка под тополите да гони дроздове и косове; друга нощ от стаята му чуха дрънкане на неопитен китарист. Следвайки примера на цар Давид, който танцувал пред скинията на завета^[10], един неделен ден той се улови за пръв път на тарантела и не игра много лошо; колеба се още една година между благочестивите желания на родителите си и своите мирски влечения; най-после, щом навърши осемнадесет години, съобщи, че след като проверил добросъвестно вкусовете и склонностите си, се отказва решително от църквата, желае да заеме мястото си в обществото и да вземе своя дял от блясъка и делата на сатаната. Постъпваше тъкмо обратно на послушниците, които се отричат от света и се отказват от сатаната, от блясъка и делата му.

В съгласие с тия свои разбирания Фра Микеле поиска да постъпи като чирак у седларя майстор Джансимоне, като твърдеше, че истинското му призвание, от което се бил отклонил, когато постъпил в църквата, го теглело неудържимо към изработване на магарешки самари и конски оглавници.

Това беше голяма мъка за семейство Пеца, което загубваше така най-скъпата си надежда — да види свой човек, станал ако не кюре, то поне капуцин или кармелит; но Фра Микеле изяви така ясно желанието си, че трябваше да се съгласят на всичко, което поиска.

Що се отнася до Джансимоне, у когото клисарчето щеше да се пренесе, това желание беше твърде ласкателно за самолюбието му. Фра Микеле не беше благочестив кандидат за небето, както сочеше името му; но не беше и лош момък. Само в два-три случая, когато вината не беше негова, той се бе озъбил и стиснал здраво юмруци; освен това, когато веднъж противникът му бе извадил нож от пояса си, Фра Микеле, когото другият се е надявал навярно да намери неподготвен, бе извадил също нож от джоба си и се бе фехтувал така сръчно, че никой вече не му предложи подобна игра; освен това не след дълго, съвсем потайно, както вършеше всичко — последица може би от черковното му възпитание — той се бе научил сам да танцува; уверяваха, макар никой да не можеше да го докаже, че е един от най-добрите стрелци в града, и най-после така приятно и мелодично дрънкаше на китара, макар да не знаеха при кого е учил, че когато се отдаваше на това занимание при отворен прозорец, девойките с малко-много музикален слух се спираха с удоволствие да послушат.

Но между девойките в Итри само една се радваше на предимството да спре погледа на младия chierico, и то тъкмо тази, която единствена от всичките си другарки изглеждаше безразлична към китарата на Фра Микеле.

Тази равнодушна личност беше Франческа, дъщерята на дон Антонио.

Затова, след като разказахме за Микеле Пеца, в качеството си на историк и романист, много неща, които съгражданите му още не знаят, не ще се поколебаем да заявим, че главната причина, накарала нашия герой да избере седларския занаят и да постъпи у майстор Джансимоне, беше съседството на седларя с дома на дон Антонио, особено общата полусъборена стена, която за такъв юначага не беше почти никаква преграда между двата двора; със същата увереност дори ще си позволим да предположим, че ако майстор Джансимоне не беше седлар, а шивач или ключар, стига да вършеше занаята си на същото място, Фра Микеле щеше да изпитва към кроенето или стърженето с пила същото призвание, каквото бе открил у себе си към пълнене на самари и шиене на оглавници.

Първият, който прозря току-що разкритата от нас тайна, беше дон Антонио; постоянството, с което, щом свършеше работа, младият седлар заставаше на прозореца към терасата, двора и градината на коларя, се стори на последния обстоятелство, заслужаващо внимание; той проследи накъде са насочени погледите на съседа му; разсеяни и безизразни, когато Франческа не се виждаше, тези погледи ставаха така втренчени и красноречиви при нейната поява, че не оставяха у нея никакво съмнение за чувствата, които бе пробудила. А скоро не оставиха съмнение и у баща и.

Фра Микеле беше почти от шест месеца чирак у Джансимоне, когато дон Антонио направи това откритие; то не го обезпокои много, що се отнася до дъщеря му, която бе отговорила на запитването му, че няма нищо против Пеца, по обича Пепино.

Тъй като тази любов съвпадаше с намеренията на дон Антонио, той я одобри от все сърце; но като прецени все пак, че равнодушието на Франческа не е достатъчна защита срещу намеренията на младия chierico, той реши да добави към него отдалечаването на младежа; това му се струваше съвсем лесно; колар и седлар са от едно тесто хора; освен това дон Антонио и Джансимоне бяха не само съседи, но и кум и кумец, а това е солидна връзка, особено в Южна Италия; и така, той отиде при Джансимоне, обясни му положението и поиска от него за потвърждение на приятелството им да изгони Фра Микеле — нещо, което другият не можеше да откаже; Джансимоне намери искането на кумеца си за съвсем справедливо и му обеща да го изпълни при първия повод за недоволство, който чиракът ще му даде.

Но работата тръгна сякаш напук; бихте казали, че и Фра Микеле имаше като Сократ свой добър дух, който го съветваше. Отсега нататък момъкът, който беше обикновен добър чирак, стана безукорен; Джансимоне търсеше напразно да го укори в нещо — нямаше за какво да го смъмри при такова усърдие; Микеле беше длъжен да работи по осем часа на ден, а често работеше по осем и половина, понякога и по девет. Нямаше за какво да го смъмри за негодна работа; всеки ден той все повече напредвате в занаята, така че Джансимоне би могъл да изкаже недоволство само защото клиентите започваха да предпочитат вещите, изработени от работника, пред тия, направени от майстора. Не можеше да го смъмри и за поведението му: щом свършеше работа, Фра Микеле се качваше в стаята си, слизате само за вечеря и като се нахранеше, се прибираше отново до другата сутрин. Джансимоне помисли да го смъмри за китарата, като каже, че дрънкането на тоя инструмент дразни нервите му; но момъкът престана сам да свири, щом забеляза, че тази, за която свиреше, не го слуша.

Дон Антонио се оплакваше всяка седмица на кума си, загдето не е изгонил още чирака, а при всяко оплакване на своя кумец Джансимоне отговаряте, че ще го изгони идната седмица; но седмицата минаваше и в неделния ден Фра Микеле си стоеше все по-настойчиво на прозореца.

Най-после, притиснат от дон Антонио до стената, Джансимоне реши да съобщи една сутрин на чирака си, че трябва да се разделят, и то колкото е възможно по-скоро. Фра Микеле поиска да му повторят това съобщение, после втренчи решително ясния си поглед в своя майстор и запита:

— А защо трябва да се разделим?

— Я гледай! — възрази седларят, като се опита да се държи важно. — Ще ме питаш значи? Чиракът ще пита майстора си!

— Това е мое право — отговори спокойно Фра Микеле.

— Твое право, твое право!… — повтори изненаданият седлар.

— Разбира се, когато направихме договор…

— Не сме правили договор — прекъсна го Джансимоне. — Нищо не съм подписвал.

— Въпреки това си имаме договор: за договор не са потребни непременно хартия, перо и мастило — между честни хора и думата стига.

— Между честни хора, между честни хора! … — промърмори седларят.

— Не сте ли честен човек? — запита студено Фра Микеле.

— Съм, то се знае! — отговори Джансимоне.

— Добре тогава, ако сме честни хора, повтарям, между нас има договор, според който трябва да служа при вас като чирак; вие, от своя страна, трябва да ме научите на занаята си и ако аз не ви дам повод за недоволство, нямате право да ме изгоните от дома си.

— Да, но ако ми дадеш поводи за недоволство? А?…

— Дал ли съм ви?

— Даваш ми всеки миг.

— Какви?

— Какви, какви!…

— Ще ви помогна да ги намерите, ако съществуват. Мързелив ли съм?

— Не мога да кажа такова нещо.

— Вдигам ли врява?

— Не.

— Пияница ли съм?

— О, колкото за това, пиеш само вода.

— Развратник ли съм?

— Само това липсваше, нещастнико!

— Добре, като не съм нито развратник, нито пияница, нито скандалджия, нито мързеливец, какви поводи за недоволство мога да ви дам?

— Характерите ни са несъвместими.

— Характерите ни да са несъвместими? — запита Фра Микеле. — За пръв път сега не сме на едно мнение; кажете ми впрочем недостатъците в характера ми и аз ще се поправя.

— Не ще отречеш, надявам се, че си упорит, нали?

— Защото не искам да си отида оттук ли?

— Значи признаващ, че не искаш да си отидеш?

— Не искам, то се знае.

— Ами ако те изгоня?

— Ако ме изгоните, е друг въпрос.

— Ще си отидеш ли тогава?

— Да, но тъй като това ще бъде незаслужена несправедливост, тя ще бъде оскърбление, което няма да ви простя.

— Тогава?

— Тогава — отговори младежът, без да повиши нито с една нотка гласа си, а само загледа по-твърдо и по-втренчено Джансимоне — да не ми е името Микеле Пеца, ако не ви убия.

— И ще го направи! — извика седларят, като отскочи назад.

— Уверен сте в това, нали? — отвърна Фра Микеле.

— Ей богу, да.

— Затова ще е по-добре, драги майсторе, щом сте имали късмет да си намерите чирак, който не е развратник, пияница, мързеливец, а ви уважава от все сърце и душа, по-добре ще е да кажете на дон Антонио, че сте честен човек и не можете да изгоните от дома си един беден момък, от когото можете само да се похвалите. Съгласен ли сте?

— Да, разбира се — каза Джансимоне, — това ми се струва най-право.

— И най-благоразумно — добави младежът с лека насмешка. — Съгласихме се значи, нали?

— Нали ти казах — да.

— Ще си дадете ли ръката?

— Ето я.

Фра Микеле стисна сърдечно ръката на майстора си и се залови за работа така спокойно, сякаш нищо не се бе случило.