Александър Дюма
Сан Феличе (12)

XI
ГЕНЕРАЛ ШАНПИОНЕ

Както читателят си спомня, ние оставихме Салвато Палмиери тъкмо когато щеше да предаде на затворниците отговора на генерал Шанпионе.

Да си припомним също, че Еторе Карафа бе писал от името на заговорниците до френския генерал, току-що назначен за командващ войските в Рим, за да му съобщи какво е настроението в Неапол и да запита дали в случай на революция ще могат да разчитат не само на френската армия, но и на френското правителство.

Да кажем няколко думи за този прекрасен републиканец, един от най-безстрашните славни воини на нашите патриотични дни; трябва да го поставим на мястото му в голямата картина, която се опитваме да нарисуваме, и като посочваме къде отива, добре е да покажем откъде идва.

По времето, за което става дума, генерал Шанпионе беше тридесет и шест годишен мъж с кроткото, приветливо лице по-скоро на светски човек, отколкото на войник; но зад това лице се таеше могъща енергия и непоколебима смелост.

Той беше незаконен син на председателстващ при провеждане на избори, който не бе пожелал да му даде своето име, но му бе дал все пак името на едно малко имение недалеко от родния му град Валанс.

Шанпионе беше неспокоен дух, покорител на коне, преди да стане покорител на хора. Още десет-дванадесетгодишен яздеше най-вироглави животни и успяваше да ги укроти.

На осемнадесет години тръгна да гони призраците, наричани слава или богатство, замина за Испания и под името Белроз постъпи във валонската армия. В лагера Сен Рок, формиран пред Гибралтар, той срещна в бретонския полк мнозина свои съученици; те убедиха полковия му командир да го освободи от валонската гвардия, за да постъпи доброволец при тях.

След сключването на мира той се върна във Франция и бащата посрещна с отворени обятия блудния син. Още при първите вълнения в 1789 година той постъпи отново във войската. По това време всяка област изпрати по една дружина доброволци; департаментът Дром даде VI дружина; назначен за неин командир, Шанпионе увлече и Безансон. Тези доброволчески дружини формираха резервната армия.

На минаване през Безансон, когато отива да поеме командването на Горнорейнската армия, Пишгрю^[1] намира там Шанпионе, когото познава от времето, когато и двамата са били дружинни командири. Шанпионе моли настойчиво да бъде повикан в действащата армия; и желанието му е изпълнено.

Отсега нататък Шанпионе записва името си редом с имената на Жубер, Марсо, Ош, Клебер, Журдан и Бернадот^[2].

Той служи последователно при тях или по-точно стана техен приятел. Те познават така добре авантюристичния нрав на младежа, че щом има някакъв труден поход, който едва ли може да се изведе на добър край, казват:

— Да изпратим Шанпионе.

А той се връща всякога победител, за да потвърди поговорката: щастлив като копеле.

Тази поредица от успехи бе възнаградена със званието бригаден, а след това и дивизионен генерал, командващ бреговете на Северно море от Дюнкерк до Флесинг.

Кампоформийският мир^[3] го върна в Париж.

Той се прибра там, като запази от целия си щаб само един млад адютант.

При различните си схватки с англичаните Шанпионе бе забелязал един млад капитан, който успяваше да се отличи с храбростта си в ония времена, когато всички бяха храбри. Нямаше битка, в която той да не участва и да не се прояви с някое блестящо действие. При превземането на Алтенкирхен се бе хвърлил пръв в атака. При преминаването на Лан бе огледал реката и бе намерил брод под огъня на неприятеля. В ланбахските клисури бе пленил знаме. Най-после, в битката за лагера при Дюните бе нападнал с триста души хиляда и петстотин англичани; а когато полкът на Уелския принц се бе хвърлил в отчаян пристъп и французите бяха отблъснати, той не бе направил нито крачка назад. Шанпионе, който го следеше с поглед, видя как младият капитан изчезна сред група неприятели. Поклонник на храбростта — като всеки храбрец — Шанпионе се втурна веднага със стотина души, за да го отърве. Когато стигна до мястото, където младият офицер се бе изгубил, го намери изправен, стъпил върху гърдите на английския генерал, комуто бе счупил бедрото с един пистолетен изстрел, заобиколен от трупове и сам ранен на три места с щик; Шанпионе му заповяда да напусне боя, предаде го на грижите на собствения си хирург, а когато младежът оздравя, му предложи да го вземе за адютант.

Капиталът прие. Той беше Салвато Палмиери. Името му беше изненада за Шанпионе. Този човек беше очевидно италианец; впрочем, като нямаше защо да отрича произхода си, той го признаваше сам, а всякога, когато трябвате да се получават сведения от английски или австрийски пленници, Салвато ги разпитваше на родния им език с такава лекота, като че беше роден в Дрезден или Лондон.

На Шанпионе той се задоволи да отговори само, че бил отведен още съвсем малък във Франция, след това завършил образованието си в Англия и Германия, затова не било чудно, че говори немски, английски и френски както родния си език.

Разбирайки колко полезен може да му бъде този така храбър и образован младеж, Шанпионе задържа — както вече казахме — само него от целия си щаб и го заведе в Париж.

При заминаването на Бонапарт за Египет, макар и да не знаеха целта на похода, Шанпионе поиска да сподели участта на победителя при Аркол и Риволи. Но Бара, към когото се обърна, сложи ръка на рамото му и каза:

— Остани при нас, генерале — ще имаме нужда от тебе на континента.

И наистина, когато след заминаването на Бонапарт Жубер го замести като командващ италианската армия, той поиска да му изпратят Шанпионе за командир на римската армия, предназначена да наблюдава и при нужда да заплаши Неапол.

Този път Бара, който имаше особено добро отношение към него, каза, когато му даваше инструкциите си:

— Ако войната избухне отново, ти ще бъдеш първият републикански генерал, натоварен да детронира крал.

— Намеренията на Директорията ще бъдат изпълнени — отговори Шанпионе със скромност, достойна за спартанец.

Колкото и да изглежда странно, обещанието щеше да се изпълни.

Шанпионе замина за Италия със Салвато; научил бе вече добре италиански, но не беше свикнал да говори; затова със Салвато говореше само на италиански, а дори с оглед на възможните събития започна да се упражнява и на неаполитанско наречие, което Салвато бе научил просто на шега от баща си.

В Милано, където генералът спря само за няколко дни, Салвато се запозна с граф Ди Руво и го представи на генерал Шанпионе като един от най-благородните аристократи и най-пламенните неаполитански родолюбци. Той му разказа как Еторе Карафа, разкрит от шпионите на кралица Каролина, преследван и затворен от държавната хунта, бе успял да избяга от замъка Сан Елме и измоли да му разрешат да придружава френския щаб, без да се числи към него.

И двамата италианци придружиха генерала в Рим. Инструкциите, дадени на генерал Шанпионе, бяха следните:

„Да се отблъсне с оръжие всяко враждебно нападение срещу Римската република и да се пренесе войната на неаполитанска територия, ако неаполитанският крал осъществи така често изказваните намерения за нахлуване.“

Щом пристигна в Рим, граф Ди Руво — както вече разказахме — не устоя на желанието да вземе дейно участие в революционното движение, което, според мълвата, можело всеки миг да избухне в Неапол; отишъл бе предрешен в този град и чрез Салвато бе свързал италианските патриоти с френските републиканци, като бе настоял пред генерала да му даде отчет за средствата, с които разполагат патриотите.

Видяхме при какви опасности Салвато пристигна на уговорената среща и как пожела да не скрие нищо пред заговорници-те, които нямаха никакви тайни от него, за да могат те да преценят неговия патриотизъм при положението, което събитията бяха създали.

За жалост възможностите на Шанпионе при току-що полученото командване да защити Римската република не отговаряха никак на задачата му. Той бе пристигнал във Вечния град една година след убийството на генерал Дюфо^[4], което — може би непредизвикано, но все пак допуснато и оставено безнаказано от папа Пий VI — бе довело до завземането на Рим и провъзгласяването на Римската република.

Честта да възвести на света това възкресение се падна на Бертие^[5].

Той влезе в Рим и се изкачи на Капитолия като древен победител, минавайки по същия свещен път, по който бяха минали преди седемнадесет века световните победители. Стигнал до Капитолия, той обиколи два пъти площада, където се издига статуята на Марк Аврелий, при възторжени викове: „Да живее свободата! Да живее Римската република! Да живее Бонапарт! Да живее непобедимата френска армия!“

И след като даде знак, че иска тишина, която се въдвори веднага, херолдът на свободата произнесе следната реч:

— Сенки на Катон, Помпей, Брут, Цицерон, Хортензий, приемете поклона на свободни хора на същия този Капитолий, където толкова пъти сте защитавали правата на народа и сте прославяли с красноречието или делата си Римската република. Чедата на галите идват с маслиново клонче в ръка на това свещено място да възстановят олтарите на свободата, издигнати от първия Брут. А вие, римски граждани, дошли да получите отново законните си права, припомнете си чия кръв тече във вашите вени! Погледнете славните паметници около вас, възобновете добродетелите на своите бащи, покажете се достойни за древното си величие и докажете на Европа, че все още има сърца, в които достойнствата на прадедите ви не са се помрачили.

В продължение на три дни Рим беше илюминиран, небето се озаряваше от фойерверки, хората танцуваха, пееха, садяха дървета на свободата, викаха около тях: „Да живее републиката!“

Но въодушевлението беше краткотрайно. Десет дни след речта на Бертие, в която освен призива към сенките на Катон и Хортензий се изказваше обещание за нерушимо зачитане на доходите и богатствата на църквата — по заповед на Директорията съкровищата на същата тази църква бяха пренесени за претопяване в монетния двор, превърнати в златни и сребърни монети, и то с емблемата не на Римската, а на Френската република, и предадени, според едни, в касите на Люксембург^[6], според други, в касите на войската; малцина твърдяха второто, а още по-малко бяха тия, които го вярваха.

След това започна разпродажба на държавните имоти, а тъй като Директорията казваше, че има неотложна нужда от нари за египетската армия, имотите бяха разпродадени много набързо и много по-ниско от действителната им стойност. После поискаха от богатите граждани помощи в пари и в натура; по този начин те бяха набързо ограбени, а на родолюбието им — нека го признаем — бе нанесен твърде тежък удар от тези многократни искания на френското правителство.

Като последица от всичко това и тъй като исканията на Директорията непрекъснато се подновяваха, и най-необходимите разходи в самата Римска република не можеха да бъдат посрещнати въпреки жертвите, направени от богатите класи; дори заплатите във войската и на държавните чиновници не бяха плащани от три месеца насам — с други думи, от деня, когато бе провъзгласена републиката.

Колкото до управляващите, които би трябвало да дават пример за спартанска честност, и те — като не получаваха заплата — крадяха и се подкупваха повече от всякога. Службата по снабдяването — създадена от древния императорски Рим и запазена от папската власт — която трябваше да се грижи за изхранването на населението, не можеше да прави необходимите доставки с обезценените книжни пари, не разполагаше вече с брашно, растителни масла, месо и заявяваше, че не знае как да се бори с глада; когато пристигна Шанпионе, хората шушукаха, че в Рим има провизии само за три дни и ако неаполитанският крал не избърза да прогони с войската си французите, да възстанови Светия отец на престола и да възвърне изобилието, жителите ще се видят изправени незабавно пред една от двете неизбежпости: да се изяждат едни други или да измрат от глад.

Това именно Салвато беше натоварен да съобщи на неаполитанските патриоти: окаяното положение на Римската република, с което щяха да направят опит да се справят чрез икономии и честност. Като първа мярка Шанпионе бе изгонил от Рим всички финансови власти и бе поел задължението да използва за нуждите на града и на войската си всички суми, предназначени за Директорията, откъдето и да идват. А за положението на френската армия, което не беше по-блестящо от това на Римската република, Салвато трябваше да каже следното:

Римската армия, чисто командване беше току-що поето от Шанпионе, състояща се според кадрите, определени от Директорията, от тридесет и две хиляди души, броеше в действителност осем хиляди. Тези осем хиляди души, не получили от три месеца насам нито петаче, нямаха обуща, дрехи, хляб и бяха обкръжени от войската на неаполитанския крал, която се състоеше от шестдесет хиляди добре облечени, обути, нахранени и ежедневно редовно заплащани войници. Френската армия разполагаше само със сто и осемдесет хиляди патрона, което значеше по петнадесет изстрела на войник. Нито един лагер нямаше не само храни, по дори барут, който липсваше дотолкова, че в Чивита Векиа не можаха да дадат нито един изстрел срещу берберски^[7] кораб, дошъл да залови една рибарска лодка на половин оръдеен изстрел от пристанището. Разполагаха общо само с осем огнестрелни оръдия. Цялата артилерия беше претопена за медни монети. Някои укрепления имаха наистина топове; но било поради предателство, било от нехайство, никъде снарядите не бяха за размера на оръдията; а на места изобщо нямаше никакви снаряди.

Арсеналите бяха също така празни, както и укрепленията; напразно се бяха опитали да въоръжат с пушки две дружини народни гвардейци, и то в една страна, където не можеше да се срещне човек без пушка на рамо, ако е пешеходец, или сложена напряко на седлото, ако е на кон.

Но Шанпионе бе писал на Жубер и очакваше да му изпратят от Александрия или Милано един милион патрони и десет оръдия заедно с обоза им. Колкото до снарядите, Шанпионе бе уредил леярни, където отливаха по четири-пет хиляди на ден. Така че той молеше патриотите само за едно — да не прибързват, защото се нуждаеше от един месец приблизително, за да бъде в състояние не да напада, а да се отбранява.

Салвато носеше за френския посланик в Неапол писмо, в което Шанпионе излагаше на Гара положението си и го молеше да направи всичко възможно, за да забави едно скъсване между двата двора. Това писмо, скътано за щастие в херметически затворен кожен портфейл, не бе пострадало от водата.

Впрочем Салвато знаеше съдържанието му, така че ако не биха могли да го разчетат, защото се е измокрило, той би могъл да го повтори на посланика дума по дума; но ако не прочетеше писмото, посланикът не би могъл да знае доколко може да има доверие в приносителя му.

След като Салвато изложи тия факти, настъпи минутно мълчание, през което заговорниците се спогледаха въпросително.

— Какво ще нравим? — запита граф Ди Руво, най-нетърпелив от всички.

— Ще следваме инструкциите на генерала — отговори Чирило.

— И за да се съобразя с тях — добави Салвато, — отивам веднага при френския посланик.

— Побързайте тогава! — извика от горния край на стълбището един глас, който накара заговорниците, а заедно с тях и самия Салвато да потреперят; защото този глас не бе се обаждал досега. — Както разправят, посланикът заминавал тази нощ или утре сутринта за Париж.

— Веласко! — промълвиха едновременно Николино и Мантоне.

А Николино добави:

— Бъдете спокоен, синьор Палмиери: това е шестият приятел, когото очаквахме и който по моя вина, по моя непростима вина, е минал по дъската, забравена на два пъти от мене — първият път като прибрах въжето, а втория път като донесох дрехите.

— Николино, Николино — каза Мантоне, — ти ще станеш причина да ни обесят.

— Казах го вече преди тебе — възрази безгрижно Николино. — Защо правите заговор с луд?