Александър Дюма
Сан Феличе (10)

IX
ВРАЧКАТА

За да се разберат разказаните от нас събития и главно за да се запази необходимата съгласуваност между тях, нашите читатели ще трябва да изоставят за кратко политическия раздел на книгата, който за голямо съжаление не можахме да дадем в по-малък обем, и да продължат заедно с нас екскурзията из художествения дял, неразделно свързан с първия. И така, ако читателите ни са все още любезни да ни приемат за водач, ще се върнем на дъската, която — в бързината да донесе въжето, спомогнало толкова много за спасението на нашия герой, защото не възнамеряваме да крием, че сме му отредили тази роля — Николино Карачоло бе забравил да вдигне от двете й подпори; а като минем по дъската, ще се изкачим по насипа, ще излезем през същата врата, откъдето бяхме влезли, ще слезем по склона Паузилипе, ще отминем гробницата на Санадзар^[1] и казиното на крал Фердинанд и ще се спрем насред Мерджелина, между казиното на крал Фердинанд и Лъвовата чешма пред дома, наричан обикновено в Неапол Къщата с палмата, защото един прекрасен екземпляр от това растение в градината й се издига над обсипаните със златисти цветове портокалови дървета, които достигат едва една трета от височината му.

Като привлякохме върху този дом вниманието на нашите читатели и за да не изплашим хората, които използват понякога вратичката точно срещу мястото, където сме се спрели, ще изоставим улицата, ще минем покрай градинския зид и ще стигнем до едно нанагорнище, откъдето, като се понадигнем на пръсти, ще можем да надникнем може би в тайните, скрити зад тия стени.

А тайните са сигурно очарователни и непременно ще се понравят на нашите читатели още щом зърнат жената, която ще ни ги разкрие.

И наистина въпреки тътена на гръмотевиците и проблясва-нето на светкавиците, въпреки още по-силния вой на вятъра, който огъваше клоните на портокаловите дървета, поваляше плодовете им като златен дъжд и превиваше с непрекъснатите си пристъпи палмата, чиито дълги листа напомняха разчорлени плитки, една двадесет и две-три годишна жена в пеньоар от батиста, с дантелена кърпа на главата се появяваше от време на време на каменната площадка, водеща от градината към първия етаж, където се намираха, както изглежда, жилищните помещения, ако се съди по лъча светлина, който се промъкваше при всяко отваряне на вратата.

Тези появи бяха краткотрайни; защото щом блеснеше светкавица или започнеше да гърми, жената изпищяваше тихо, прекръстваше се и се прибираше, притиснала ръка до сърцето си, за да укроти сякаш ускорените му удари.

Ако някой би я видял как въпреки страха от бурята се показва упорито всеки пет минути на вратата, като я отваря колебливо и я затваря уплашено, сигурно би бил готов да се обзаложи, че това нетърпение и вълнение са на неспокойна или ревнива влюбена, която очаква или дебне своя любим.

Но би се измамил; никаква страст не е помрачила още това сърце, истинско огледало на непорочност, а в душата, където всякакви плътски или пламенни помисли още спят, е нащрек само едно детско любопитство, което — подхранвано от силата на непознатите страсти — поддържа това смущение и безпокойство.

По нейна настойчива молба млечният й брат, син на дойката й, ладзароне от Ла Маринела, бе обещал да й доведе една стара албанка, която минавала за непогрешима врачка; тази гадателска способност впрочем, научена от прародителите й под додонските^[2] дъбове, не беше само нейна; защото откакто след смъртта на великия Скендербег^[3] в 1467 година родът й бе напуснал бреговете на Гоуца^[4], за да се засели в калабрийските планини, при всяко поколение вятърът откъм снежните върхове на Томеро бе довявал на някоя съвременна прорицателка наследствения дар на ясновидството.

Що се отнася до младата жена, едно неопределено вътрешно чувство я караше да очаква с любопитство и страх това бъде-ще, където се преплитаха тръпнещи, странни предчувствия; и млечният й брат бе обещал още тази вечер в полунощ — по потайно време, докато съпругът й беше зает до два часа сутринта на дворцовите тържества — да й доведе жената, която ще й разкрие незнайното бъдеще, помрачаващо бденията и озаряващо мечтите й. И така, тя очаква чисто и просто Лудия Микеле и врачката Нано.

Ще видим впрочем дали са ни измамили.

Три почуквания през еднакви интервали отекнаха по градинската вратичка тъкмо когато от сивожълтеникавите облаци за-капаха едри капки дъжд. При звука на трите почуквания едно прозрачно було се плъзна покрай парапета на площадката, градинската вратичка се отвори, двама души влязоха и вратичката се затвори след тях. Единият от влезлите е мъж; другият жена; мъжът е с платнен панталон, червен вълнен калпак и пелерина на рибар от Ла Маринела; жената е загърната с широко черно наметало, по което — ако беше светло — щяхме да забележим потъмнели сърмени нишки, останки от някогашна везба; но от облеклото не се вижда нищо, само очите святкат под качулката, закрила главата й.

Докато минат от вратата до първите стъпала на входа, младата жена намери възможност да каже на ладзаронето:

— Колкото и да минаваш за луд и да си наистина луд, не си й казал коя съм, нали, Микеле?

— Не, кълна ти се в Светата Дева, тя не знае дори първата буква от името ти, сестрице.

След като се качиха по стълбата, младата жена влезе първа; ладзаронето и врачката я последваха. На минаване през първата стая им се мярна млада камериерка, която поотдръпна една завеса и погледна любопитно своята господарка и странните гости. Завесата се спусна, щом отминаха.

Да влезем и ние. Предстоящата сцена ще има толкова голямо влияние върху бъдещите събития, та се налага да я разкажем във всичките й подробности.

Светлината, от която зърнахме лъч в градината, идваше от малък будоар в помпейски стил, с дивани и завеси от розова коприна, изпъстрена със светлосини цветчета; лампата беше с матов глобус, разливащ седефен блясък върху всички предмети; поставена беше на бяла мраморна маса с един-единствен крак, представляващ грифон с разперени крила. Кресло в гръцки стил, така безукорно изваяно, че би могло да претендира за място в будоара на Аспазия, доказвате какво вещо око се е занимавало с всяка подробност от мебелировката.

Една врата срещу тази, откъдето бяха влезли тримата ни познати, водеше към редица стаи, разположени по цялото протежение на къщата; последната стая не само опирате в съседния дом, но беше и свързана с него. Това обстоятелство беше, както изглежда, от значение за младата жена, защото тя го посочи на Микеле с думите:

— Ако мъжът ми се завърне, Нина ще дойде да ни предупреди и вие ще излезете през къщата на херцогиня Фуско.

— Да, синьора — отговори Микеле и се поклони почтително.

Като чу тези думи, врачката, която сваляше в това време наметката си, се обърна и каза някак огорчено:

— Откога млечни брат и сестра не си говорят на ти? Нима кърмените от една гръд не са толкова близки роднини, колкото носените в една утроба? Говорете си на ти, деца — продължи кротко тя, — Господ се радва, като вижда чедата му да се обичат въпреки разстоянието, което ги разделя.

Микеле и младата жена се спогледаха учудено.

— Нали ти казвах, сестрице, че е истинска магьосница! — извика Микеле. — Затова изтръпвам.

— Защо изтръпваш, Микеле? — попита младата жена.

— Защото знаеш ли какво ми предсказа тази вечер, преди да тръгнем?

— Не зная.

— Предсказа ми, че ще участвам във война, ще стана полковник и ще бъда…

— Какво?

— Трудно ми е да кажа.

— Казвай, казвай.

— Ще бъда обесен.

— Горкият Микеле!

— Точно така.

Младата жена премести почти уплашено поглед към албанката; тя бе вече свалила паметката, която се бе свлякла на пода, и бе останала в своята народна носия, поизвехтяла от дългото носене, но все още разкошна; само че не белият тюрбан, изпъстрен с някога лъскави цветчета и стегнал дълги кичури черна коса, прошарена със сребърни нишки; нито извезаният със сърма червен корсаж; нито керемиденочервената фуста с черни и сини черти привлякоха вниманието й; тя забеляза само пронизващите сиви очи, втренчени в нея така, сякаш искаха да прочетат какво става в глъбините на сърцето й.

— О, младост! Любопитна и неблагоразумна младост! — промълви врачката. — Всякога ли сила, по-могъща от волята ти, ще те тласка да пресрещаш бъдещето, което толкова много бърза да те срещне?

При тази неочаквана забележка, изречена с остър, съскащ глас, по всички жили на младата жена премина тръпка и тя почти се разкая, загдето бе повикала Нано.

— Има още време — продължи албанката, като че никаква мисъл не се изплъзваше от жадното, пронизващо око. — Вратата, откъдето влязохме, е още отворена, а старата Нано е спала толкова често под дървета в Беневенто, та е свикнала с вятър, гръмотевици и дъжд.

— Не, не — прошепна младата жена. — Останете, щом сте дошли.

Тя се отпусна в креслото до масата и отметна назад глава, изцяло осветена от лампата.

Врачката направи две стъпки към нея и заговори като че на себе си:

— Руса коса и черни очи: големи, хубави, ясни, влажни, меки, сластни.

Младата жена се изчерви и закри с две ръце лицето си.

— Нано! — прошепна тя.

Но албанката сякаш не я чу и продължи, като се зае сега с ръцете, които й пречеха да продължи разглеждането на лицето.

— Пълнички, закръглени ръце, с розова, мека, тънка, матова и свежа кожа.

— Нано! — повтори младата жена, свали ръцете си, сякаш искаше да ги скрие, и откри усмихнатото си лице. — Не съм ви викала, за да ме ласкаете.

Но Нано продължи, без да й обръща внимание, и се върна към лицето, което й бе предоставено отново:

— Красиво, бяло, чисто чело, със светлосини жили. Добре очертани черни вежди, които започват още от основата на носа, а между веждите три-четири прекъснати бръчици. О, прекрасно създание, ти наистина си посветена на Венера!

— Нано! Нано! — извика младата жена.

— Остави я на мира, сестрице — обади се Микеле. — Казва, че си красива — нима не знаеш това? Нима огледалото не ти го повтаря всеки ден? Нима всеки, който те види, не е съгласен с огледалото ти? Нима хората не казват, че в името на рицаря Сан Феличе има предопределение, защото той е щастлив не само по име, но и в действителност^[5].

— Микеле! — промълви младата жена, недоволна от това, че ладзаронето откри името й, като спомена това на мъжа й.

Врачката продължи, заета само със своите изследвания:

— Малка червена уста. Горната устна малко по-плътна от долната, бели, равни зъби, кораловочервени устни, закръглена брадичка, мек, малко провлачен глас, който лесно предрезгавява. Родена сте в петък, нали, в полунощ или към полунощ?

— Така е — прошепна младата жена с глас вече предрезгавял от вълнението, от което въпреки усилията си не можеше да се освободи. — Майка ми казваше често, че първият ми плач се слял с последния звук на часовника, отброил дванадесетте часа, които разделят последния априлски от първия майски ден.

— Април и май, месеците на цветята! Петък, ден посветен на Венера!^[6]. Ясно. Ето защо Венера надделява — продължи врачката. — Венера! Единствената богиня, запазила власт над нас, когато всички други божества са загубили своята. Вие сте родена в съчетанието на Венера и Лупата, и то когато надделява Венера, която ви е надарила с бяла, закръглена, невисока шия, наричана от нас кула от слонова кост. Венера ви е дала закръглените, леко спускащи се рамене, вълниста, мека, гъста коса, изящния тънък нос с широки чувствени ноздри.

— Нано! — промълви по-повелително младата жена, като се изправи и облегна ръце о масата.

Но прекъсването беше безполезно.

— Венера — продължи албанката — ви е дала гъвкавата снага, изящните стави, детските нозе. Венера ви е надарила с вкус към елегантност, към облекло с меки, светли багри, Венера ви е създала кротка, приветлива, чистосърдечна, склонна към романтична любов, готова за преданост.

— Не зная дали съм така готова за преданост, Нано — каза по-меко и почти тъжно младата жена, — но що се отнася до любовта, положително се мамиш.

Тя се отпусна отново в креслото, сякаш нозете й не можеха вече да я държат, и продължи с въздишка:

— Защото никога не съм се влюбвала!

— Не си се влюбвала ли? — запита Нано. — А на колко години казваш това? На двадесет и две, напи?… Почакай, почакай!

— Ти забравяш, че съм омъжена — отговори младата жена с отпаднал глас, като че ли се опитваше напразно да му придаде твърдост. — Че обичам и уважавам съпруга си.

— Да, да, зная това — възрази врачката, — но знам и още нещо: че той е три пъти по-възрастен от тебе. Зная, че ти го обичаш и уважаваш, но зная, че го обичаш като баща и уважаваш като стар човек. Зная, че възнамеряваш, че си решена да останеш целомъдрена и непорочна. Но какво са намеренията и решенията пред влиянието на звездите?… Нали ти казах, че си родена при съчетание на Венера и Луната, двете звезди на любовта? Може пък и да избегнеш тяхното влияние. Да видя ръката ти. Великият пророк Йов е казал: „В ръката на хората Господ е сложил знаците, по които се разпознава делото му.“

И тя протегна към младата жена своята сбръчкана, костелива черна ръка, в която като по магия се озова меката, бяла, прелестна ръка на Ла Сан Феличе.