Александър Дюма
Сан Феличе (1)

Събитията, които ще разкажа, са толкова странни, героите, които ще представя, са така необикновени, че смятам за свой дълг, преди да предложа на моите бъдещи читатели първата глава на книгата си, да поговоря няколко минути с тях за тези събития и за действащите лица.

Събитията се отнасят към времето на Директорията, от 1798 до 1800 година. Двата доминиращи факта са завладяването на неаполитанското кралство от Шанпионе^[1] и реставрацията на крал Фердинанд от кардинал Руфо — два еднакво невероятни факта, защото Шанпионе разбива с 10 000 републиканци една армия от 65 000 войници и след тридневна обсада завзема една столица от 500 000 жители, а Руфо, тръгнал с пет души от Месина, увеличава непрестанно привържениците си, минава през целия полуостров, от Реджо до нос Магдалена, пристига в Неапол с 40 000 санфедисти^[2] и възстановява на престола сваления крал. Потребен е Неапол с неговото невежествено, непостоянно и суеверно население, за да могат подобни невъзможни неща да се превърнат в исторически събития.

И така, ето рамката:

Нахлуването на французите, обявяването на Партенопската република, появата на големите личности, прославили Неапол през четирите месеца (колкото трае тази република), санфедистката реакция на Руфо, възстановяването на Фердинанд и кланетата, последвали това възстановяване.

Що се отнася до героите, и тук, както във всички наши книги, те се подразделят на исторически и на измислени личности.

На нашите читатели ще се стори странно, че им представяме съвсем равнодушно измислените действащи лица, които съставят романизувания дял на книгата; но читателите са били повече от четвърт век твърде снизходителни към нас и затова, като се явяваме отново пред тях след седем-осемгодишно мълчание, не смятаме, че е необходимо да отправяме призив към някогашната им симпатия. Ако те се отнасят към нас така, както са се отнасяли всякога, ще се смятаме много щастливи.

Но за някои исторически личности ни се струва съвършено необходимо да поговорим; иначе бихме се изложили на опасността тези образи да бъдат сметнати ако не за напълно измислени, то поне за маскирани от нас, както сме намерили за добре; дотолкова тези исторически лица със своята шутовска ексцеитричност и животинска жестокост са извън границите не само на това, което става пред очите ни, но и на това, което можем да си въобразим.

Така няма друга кралска власт, която може да бъде представена с образец като Фердинанд, друго население, което да ни даде типа на Мамоне. Както виждате, вземам двете крайни точки от обществената стълба: краля, държавния глава; селянина, разбойническия главатар. Да започнем с краля; и за да не дадем повод на роялистите да се провикнат, че се отнасяме кощунствено към монархията, ще разпитаме човек, който е посещавал два пъти Неапол, виждал е и е изучавал крал Фердинанд тъкмо по времето, когато нашият план ни налага да го представим. Този човек е Жозеф Горани, френски гражданин, както сам се назовава, автор на „Тайни мемоари за дворовете, правителствата и нравите на главните италиански държави“.

Нека приведем три откъса от тази книга и покажем краля на Неапол като ученик, като ловец и като риболовец. Давам думата на Горани:

Възпитанието на неаполитанския крал

„Когато Карло III, след смъртта на испанския крал Фердинанд VI, остави неаполитанския престол, за да заеме испанския, той обяви първородния си син за негоден да царува, провъзгласи втория за Астурийски княз и остави в Неапол третия, който бе признат за крал, при все че беше още малолетен. Най-големият беше идиотизиран от лошите обноски на кралицата, която постоянно го биеше като някоя зла майка от простолюдието; тя беше саксонска княгиня, сурова, скъперница, властна и зла. При заминаването си за Испания Карло реши, че трябва да назначи възпитател на неаполитанския крал, който беше още дете. Кралицата, която изпитваше пълно доверие в правителството, предложи този толкова важен пост на наддаване; най-висока цена бе дадена от княз Сан Никандро и той именно получи длъжността.

Сан Никандро беше най-скверната душа, израснала в калта на Неапол; невежа, отдаден на най-безсрамни пороци, не прочел през целия си живот нищо друго освен службата на Света Дева, към която имаше особено благоговение, при все че то не му пречеше да се отдава на най-гнусен разврат — такъв е човекът, комуто бе поверена важната задача да възпитава един крал. Лесно е да се отгатне какви бяха последиците от подобен избор; тъй като самият възпитател не знаеше нищо, той не можеше да предаде никакви знания на своя ученик; но това не стигаше: за да остане монархът завинаги дете, той го заобиколи с хора от своята пасмина и отдалечи от него всеки достоен човек, който би могъл да му вдъхне желание за наука; притежаващ неограничена власт, той продавате помилвания, благоволения, длъжности, титли; а за да отнеме на краля възможността да следи и най-малките прояви от управлението на кралството, той го пристрасти отрано към лова, като го убеди, че така ще се поправи на баща си, известен със своята страст към това развлечение. И сякаш тази слабост не стигаше, за да го отдалечи от държавните дела, та му вдъхна страст към риболова; това са и до днес любимите занимания на краля. Кралят на Неапол е много жив, а като дете беше още по-жив: цялото му време трябваше да бъде запълнено с развлечения; възпитателят му търсеше постоянно нови, стремейки се в същото време да задуши прекалената нежност и доброта, съставляващи основата на неговия нрав. Сан Никандро знаеше, че едно от най-големите удоволствия на Астурийския княз, днес испански крал, беше да одира зайци; а на своя ученик той внуши желание да ги убива; кралят причакваше нещастните животни пред един тесен изход, откъдето ги караха да минават, и ги убиваше със смях, като ги удряше с нарочно приготвен за неговите ръце боздуган. За да разнообрази това развлечение, вземаше кучета и котки и ги подхвърляше, докато се пребият; най-после за да засили удоволствието, поиска да види как ще подхвърлят хора — желание, което възпитателят намери за много разумно; селяни, войници, работници и дори придворни станаха играчка на коронованото дете; но една заповед на Карло III прекрати това «благородно» развлечение: на краля се разрешаваше да подхвърля само животни, с изключение на кучетата, които испанският крал взе под своето правоверно кралско покровителство.

Така бе възпитан Фердинанд IV, когото не научиха дори да чете и да пише; неговата първа учителка беше жена му.“

Неаполитанският крал като ловец

„Такова възпитание би трябвало да създаде едно чудовище, един Калигула; неаполитанци очакваха това; но вродената доброта на монарха надделя над влиянието на погрешното възпитание; народът му би имал в негово лице един отличен владетел, ако той би успял да се освободи от увлечението си към лова и риболова, отнемащо много време, което би могъл да посвети в полза на държавните дела; но страхът да не изгуби някоя благоприятна сутрин за своето най-любимо развлечение е в състояние да го накара да изостави най-важен въпрос; а кралицата и министрите му умеят да използват добре тази слабост.

През януари 1788 Фердинанд бе свикал в двореца Казерта държавен съвет; присъстваха кралицата, министър Ектън, Карачоло и неколцина други. Посред разискванията се почука на вратата; това прекъсване изненада всички и никой не можеше да си представи кой е имал дързостта да избере тъкмо такъв момент; но кралят се втурна към вратата, отвори я, излезе, а след малко се върна необикновено зарадван и помоли да приключат по-бързо, защото имал много по-важна работа от тази, с която се занимавал; преустановиха съвета и кралят се прибра в стаята си, за да си легне рано и да може да стане на другия ден още призори.

Тази работа, с която не можеше да се сравни нищо друго, беше уговорен лов; почукването на вратата на съвещателната зала беше условен знак между краля и неговия псар^[3], който по предварителна заповед трябваше да го уведоми, че призори в гората било забелязано стадо глигани, които се събирали всяка сутрин на същото място. Ясно е, че трябваше да прекратят съвета, та кралят да си легне рано, за да може на другата сутрин да издебне глиганите. Какво щеше да стане със славата на Фердинанд, ако бяха избягали?

Друг път на същото място и при същите обстоятелства се чуха три подсвирвания; това беше пак знак, уговорен между краля и неговия псар, но този път кралицата и останалите участници в съвета не посрещнаха добре шегата; само кралят се зарадва, отпори веднага един прозорец и прие псара, който му съобщи за кацането на птичи ята и добави, че негово величество не трябва да губи нито миг, ако иска да има щастлива слука.

Щом свърши разговора, Фердинанд се върна припряно и каза на кралицата:

«Мила ми учителко, председателствай вместо мен и завърши както намериш за добре въпроса, по който сме се събрали.»“

Кралският риболов

„Човек смята, че слуша измислена приказка, когато чуе да му разказват, че неаполитанският крал не само ходи на риболов, но и сам продава уловената риба; но то е съвършено вярно: аз съм присъствал на това забавно и неповторимо зрелище и ще ви го опиша.

Обикновено кралят лови риба в оня край на морето, който е близо до върха Паузилипе, на три-четири мили от Неапол; след богат улов той се връща на сушата, а щом слезе, започва най-голямото удоволствие от това развлечение: на брега излагат целия улов, след това купувачите идват да се спазарят лично с краля. Фердинанд не дава нищо на почек, иска дори да му броят парите, преди да предаде стоката си, и проявява твърде мнително недоверие. Всички наобикалят краля, на първо място ладзароните^[4], защото с тях той се държи по-приятелски, отколкото с останалите зрители; но ладзароните са много любезни към чужденците, които желаят да видят по-отблизо краля. Щом започне продажбата, гледката става извънредно комична; кралят продава колкото се може по-скъпо, хвали рибата си, като я предлага с височайшите си ръце, и се старае да не пропусне нищо, което би убедило купувачите да я вземат.

Неаполитанци, обикновено твърде фамилиарни, се отнасят в тези случаи съвсем свободно с краля, обиждат го като някой обикновен продавач на риба, който иска прекалено скъпо; кралят се забавлява много от ругатните им и се смее от сърце; после отива да разкаже на кралицата как е минал риболовът и продажбата на рибата, намирайки повод да се шегува на воля; но докато кралят се занимава с лов и риболов, кралицата и министрите, както вече казахме, управляват по свое усмотрение, от което държавните дела никак не печелят.“

Почакайте още малко и крал Фердинанд ще се яви пред нас в друга светлина.

Този път няма да разпитваме Горани, пътешественика, зърнал за миг краля, когато продава риба или препуска за уговорен лов; сега ще се обърнем към един от придворните, Палмиери ди Мичике, маркиз де Вилалба, любовник на кралската любовница, който ще ни представи Фердинанд в цялата му цинична страхливост.

И така слушайте: говори маркиз Де Вилалба, и то на нашия език:

„Известни са ви, нали, подробностите по отстъплението, поточно по бягството на Фердинанд по време на събитията в Долна Италия в края на 1798 година. Ще ги припомня с две думи.

Шестдесет хиляди неаполитанци, командвани от австрийския генерал Мак и насърчавани от присъствието на своя крал, напредваха победоносно към Рим, когато Шанпионе и Макдоналд съединиха слабите си корпуси, нахвърлиха се на тази армия и я разгромиха.

Фердинанд беше в Албано, когато научи за това съкрушително поражение.

— Fuimmo! Fuimmo!^[5] — И наистина избяга.

Но преди да се качи в колата, каза на спътника си:

— Драги Асколи, както знаеш, сега навсякъде гъмжи от якобинци. Тия кучи синове мислят само как да ме убият. Дай да си разменим дрехите. Докато пътуваме, ти ще бъдеш крал, а пък аз — херцог Д’Асколи. Така ще се излагам на по-малка опасност.

Казано — сторено: великодушният Асколи се съгласява радостно с това невероятно предложение; побързва да облече униформата на краля и му дава своята, после сяда отдясно на колата и размахва камшика!

Като нов Дандино^[6], херцогът играе непостижимо ролята си, докато стигнат Неапол, а Фердинанд, вдъхновяван от страха, се държи като най-смирен царедворец — да помисли човек, че през целия си живот не е вършил нищо друго.

Кралят наистина остана завинаги признателен на херцог Д’Асколи за тази рядка проява на роялистка преданост и докато беше жив, не престана да го обсипва с блестящи доказателства за своето благоволение; но по някаква странност, обяснима само с нрава на владетеля, често му се случваше да подиграва херцога за предаността му, като осмиваше същевременно собствената си страхливост.

Бях веднъж заедно с този царедворец у херцогиня Ди Флоридиа, когато кралят влезе да я отведе към трапезата. Обикновен, незначителен приятел на домакинята, аз почувствах като особена чест присъствието на новодошлия и промърморих през зъби Domine non sum dignus^[7], като дори се отдръпнах на няколко стъпки, когато благородната дама, хвърляйки последен поглед на тоалета си, започна да хвали херцога и привързаността му към височайшия й любовник.

— Той е безспорно — казвате тя — ваш истински приятел, най-предан от всичките ви служители. — И така нататък.

— Да, да, дона Лучия — отговори кралят. — Затова попитайте Асколи какъв номер му изиграх, когато избягахме от Албано.

След това разказа за смяната на облеклото и за начина, по който изиграли ролите си, и добави, като се смееше до сълзи, с цяло гърло:

— Той стана крал! Ако бяхме срещнали якобинци, щяха да го обесят, а пък аз щях да остана жив!

Всичко в тази случка е странно: странно поражение, странно бягство и най-после странно разкриване на станалото пред един чужденец, какъвто бях аз за двора и преди всичко за краля, с когото бях разговарял само веднъж-дваж.

За щастие на човечеството най-малко странна беше предаността на честния царедворец.“

Но скицата, която дадохме на един от героите на нашата книга (като се страхувам, че никой няма да повярва в приликата й с истинския образ), скицата ни би била непълна, ако гледаме този царствен pulcinella^[8] само откъм образа му на ладзароне; в профил той е смешен, но анфас е страшен.

Ето в буквален превод от оригинала писмото, което е писал на Руфо, стигнал победоносно пред вратите на Неапол; то е списък на присъди, продиктувани едновременно от омраза, отмъстителиост и страх:

„Палермо, 1 май 1799

 

Ваше Високопреосвещенство,

След като четох, препрочетох и прегледах с най-голямо внимание пасажа в писмото Ви от 1 април относно съставянето на план за съдбата на многобройните престъпници, които са попаднали или могат да попаднат в нашите ръце било в провинцията, било когато с Божия помощ столицата бъде възвърната под моя власт, трябва най-напред да Ви известя, че намирам всичко, което ми казвате по този повод, за много мъдро и озарено от просветеността, ума и привързаността, за които сте ми давали и непрестанно ми давате неоспорими доказателства.

И така, съобщавам Ви какви са моите намерения.

Съгласен съм с Вас, че не трябва да се престараваме в издирванията. Още повече, че негодниците така открито се проявиха, та може в съвсем кратко време да сложим ръка върху най-покварените.

Моето намерение е следователно да бъдат задържани и надлежно затворени следните категории виновни:

 

Всички членове на временното правителство на неаполската изпълнителна и законодателна комисия;

всички членове на военната и полицейската комисия, образувани от републиканците;

всички членове на различните общински управления и изобщо всички, получили някакво поръчение от републиката или от французите;

всички, получили поръчение да правят разследвания за предполагаемите прахосничества и злоупотреби на моето правителство;

всички офицери, служили при мен и минали на страната на така наречената република или на французите. От само себе си се разбира, че в случаите, когато мои офицери бъдат заловени с оръжие в ръка срещу мои войски или срещу тези на съюзниците ми, те ще бъдат разстреляни в срок от двадесет и четири часа без никакъв съд и присъда, както и всички барони, които се противопоставят с оръжие в ръка на моите или на съюзническите ми войници;

всички, издавали републикански вестници или печатали възвания и други издания, например съчинения, целещи да насъскват народите ми към бунт и да разпространяват принципите на новото управление.

Ще бъдат задържани също така градските кметове и общинските съветници от населените места, които са отнели властта от моя наместник генерал Пинятели или са се противопоставили на неговите действия и са взели мерки, противни на верността, която ни дължат.

Желая също да бъде задържана някоя си Луиза Молина Сан Феличе и именуваният Виченцо Куоко, разкрили контрареволюцията на роялистите, замислена от Бейкър, баща и син.

След като това стане, възнамерявам да назнача една извънредна комисия от сигурни и избрани хора, които ще съдят по военния устав главните задържани престъпници, и то с пълната строгост на закона.

Признатите за по-малко виновни ще бъдат изгонени от владенията им до края на живота им, а имуществата им ще бъдат конфискувани.

По този повод трябва да ви кажа, че намирам за много разумна Вашата забележка по въпроса за депортирането; но като оставим настрана всички неудобства, аз намирам, че е много по-добре да се отървем от тези усойници, отколкото да ги задържим при себе си. Ако имах някакъв остров, достатъчно отдалечен от владенията ми на материка, бих приел с готовност Вашия план да ги изпратя там; но при близостта на моите острови до двете кралства тези хора биха могли да подготвят заговори заедно със злодеите и недоволниците, които не бихме могли да премахнем в моите държави. Впрочем значителните неуспехи, които бяха нанесени с Божия помощ на французите и, надявам се, ще им бъдат нанасяни и занапред, ще отнемат на депортираните възможността да ни пакостят. Ще трябва все пак добре да се обмисли къде да бъдат депортирани и по какъв начин това ще може да стане без рискове: тъкмо с това се занимавам понастоящем.

Колкото до комисията, която ще трябва да съди всички тия виновници, ще помисля за нея още щом завземем Неапол, с оглед да я изпратя оттук в столицата. А що се отнася до областите и населените места, където сте Вие, Ди Фиоре може да продължава, ако сте доволен от него. Освен това можете да изберете няколко от провинциалните кралски адвокати, които не са сътрудничили на републиканците, останали са верни на короната и са разумни, като им се предостави безусловно цялата власт; защото не желая съдии от столицата или от провинцията, служили на републиката, дори ако — както се надявам — са били принудени към това от непреодолими обстоятелства, да съдят изменници, към които аз причислявам и самите тях. А за останалите невключени в посочените и специално запазени от мене категории Ви предоставям свободата да пристъпите към тяхното бързо и назидателно наказание с цялата строгост на законите, щом намерите, че те са истинските и главни престъпници, и сметнете наказанието за необходимо.

Що се отнася до съдиите от столичните съдилища, ако не са приемали специални поръчения от французите и републиката и само са изпълнявали службата си да съдят в своите съдилища, няма да ги преследваме.

Това са засега всички нареждания, които Ви натоварвам да проведете, както намерите за добре, и там, където е възможно.

Щом завзема отново Неапол, запазвам си правото да направя някои допълнения, наложени от събитията и получените сведения. След това възнамерявам да следвам дълга си на добър християнин и любещ баща на своите народи, да забравя изцяло миналото и да дам общо и пълно опрощение, за да могат и те да забравят миналите си грешки, които ще забраня да се издирват занапред, с надежда, че тези грешки са били предизвикани не от злонамереност, а от уплаха и страхливост.

Не забравяйте все пак, че държавните служби в областите трябва да се дадат на хора, които са имали всякога добро отношение към короната и следователно никога не са минавали от една партия към друга; защото само по този начин можем да бъдем сигурни, че ще запазим каквото си възвърнем.

Моля Бог да Ви запази заради добрата Ви служба към мене и за да мога при всеки случай да Ви изкажа моята истинска и искрена признателност.

А дотогава вярвайте всякога, че съм

 

Ваш любещ

Фердинанд — Л. Б.“

 

Добавили бяхме, че една от невероятните, почти невъзможни личности, които вмъкнахме в нашата книга, за да може Неапол от времето на своята революция да бъде представен пред читателите в своя истински облик, това е — от другия край на обществената стълба — чудовището, полутигър-полугорила, именувано Гаетано Мамоне.

Само един автор твърди, когато говори за него, че го е познавал лично; това е Куоко. Всички други само възпроизвеждат казаното от него:

„Мамоне Гаетано, отначало мелничар, след това главатар на въстаниците от Сора, беше кръвожадно чудовище, чиято жестокост не може да се сравни с нищо. В продължение на два месеца в една съвсем малка област той разстреля триста и петдесет нещастници, без да броим почти двойно толкова убити от неговите сподвижници. Не говоря за кланетата, насилията, пожарищата; не говоря за страшните ями, където хвърляше нещастниците, попаднали в ръцете му, нито за новите начини на избиване, измислени от жестокостта му: той възобнови изобретенията на Прокруст^[9] и Мезенций^[10]. Беше толкова кръвожаден, че пиеше кръвта на тези, които бе убил или заповядал да убият. Пишещият тези редове го е виждал как пие собствената си кръв след кръвопускане и с каква жажда търсеше в бръснарница кръвта на хора, на които са пускали кръв преди него. Почти всякога имаше на трапезата си някоя отрязана глава и пиеше от човешки череп.“

На това именно чудовище Фердинанд Сицилиански пишеше: „Генерале, приятелю мой.“

Що се отнася до останалите герои — имаме предвид все историческите лица — те са малко по-човечни: кралица Мария-Каролина, за която бихме се опитали да дадем предварителна скица, ако тя не беше вече дадена в едри щрихи във великолепната реч на принц Наполеон в сената, която се помни от всички; Нелсън, чиято биография е писана от Ламартин; Ема Лайона, която в императорската библиотека може да видите на двадесет портрета; Шанпионе, чието име е записано в първите страници на нашата революция, генералът, който като Марсо, като Ош, като Клебер, като Дезе, като баща ми има щастието да не преживее царството на свободата; и накрая, някои от ония велики поетични образи, които блясват сред политическите катаклизми и във Франция се наричат Дантон, Камий Демулен, Бирон, Байи, мадам Ролан, а в Неапол се именуват Еторе Карафа, Мантоне, Скипане, Чирило, Чимароза, Елеонора Пиментеле.

Колкото до героинята, дала името си на тази книга, нека кажем и една дума не за самата нея, а за името й: Ла Сан Феличе.

Когато говорят за благородна или просто видна дама, във Франция я наричат мадам; в Англия милейди или мисис; в Италия, страна на свойските обноски, казват: ла еди-коя си; у нас подобно обръщение би се сметнало обидно; в Италия, особено в Неапол, това е почти благородническа титла^[11].

Никому в Неапол, когато говори за нещастната жена, станала историческа личност с необикновените си страдания, не би хрумнало да каже: „Мадам Сан Феличе“ или „съпругата на рицаря Сан Феличе“.

Казват просто: Ла Сан Феличе.

Аз сметнах, че съм длъжен да запазя без никакво изменение за книгата си името, което заемам от героинята.

И така, драги читатели, като ви казах, каквото имаше да ви казвам, да пристъпим, ако позволите, към същността.