Джим Бъчър
Летният рицар (9)

Глава 9

Елейн ме погледна с широко отворени очи и прошепна:

— Съветът?

Кимнах и посочих към ъгъла, където беше жезълът ми, до бастуна сабя. Елейн го хвана безмълвно и ми го подхвърли. После премина безшумно през вратата на тъмната ми спалня и се скри вътре.

Вратата отново се разтърси.

— Дрезден! — изръмжа Морган. — Знам, че си вътре. Отваряй!

Отворих, преди той да успее да продължи.

— Или ще се разбеснееш, ще се разфучиш и така нататък?

Морган ме изгледа заплашително — висок, кисел и намусен както винаги. Беше успял да смени мантията и плаща си с тъмни панталони, сива копринена риза и спортно сако. На рамото му висеше чанта за голф и повечето хора не биха забелязали дръжката на меч, стърчаща между стиковете. Той се наведе напред и огледа апартамента зад гърба ми.

— Прекъснах ли нещо, Дрезден?

— Ами тъкмо смятах да се настаня пред телевизора на порнофилм с бутилка бебешко олио, но нямам достатъчно за двама.

Лицето на Морган се изкриви от погнуса и аз почувствах нелеп прилив на отмъстително удоволствие.

— Отвращаваш ме, Дрезден.

— Да, аз съм лош. Аз съм един много, много лош човек. Радвам се, че сме на едно мнение по въпроса. Довиждане, Морган.

Направих опит да затворя вратата пред лицето му, но той я подпря с длан. Морган е доста по-силен от мен. Вратата остана отворена.

— Не съм приключил, Дрезден.

— А аз приключих. Имах ужасен ден, ако имаш нещо да казваш — казвай го.

Лицето на Морган се изкриви в сурова усмивка.

— Обикновено приветствам подобна прямота. Но не и от твоя страна.

— Ясно, не ме приветстваш. Ще си поплача, преди да заспя.

Морган почука с палец ремъка на торбата за голф.

— Искам да знам, Дрезден, как се получи така, че Маб дойде точно при теб с проблема си. Единственото нещо, което може да съхрани статуса ти в Съвета, изведнъж ти пада право в ръцете.

— Заради порядъчния ми начин на живот — казах аз. — Плюс луксозната ми кола и убийствената ми ергенска квартира.

Морган ме изгледа безизразно.

— Мислиш си, че това е забавно?

— О, аз знам, че е забавно. Недооценено, но забавно.

Морган поклати глава.

— Знаеш ли какво си мисля, Дрезден?

— Ти мислиш?

Морган не се усмихна. Както казах, недооценен съм.

— Мисля си, че си планирал всичко това. Мисля си, че си заедно с вампирите и Зимния двор. Мисля си, че това е част от по-дълбок замисъл.

Зяпнах го. Положих усилия да не се засмея. Наистина.

Е, може би не чак толкова големи.

Като че ли смехът ми най-накрая успя да засегне Морган. Той сви юмрук и със замах го заби в корема ми. Залитнах назад и едва не паднах на колене.

— Не — каза той. — Това няма да ти е смешно, изменнико. — Той пристъпи в апартамента ми. Прагът не го накара дори да трепне. Шест инча по-нататък защитите ми се задействаха, но те в основната си част не бяха предназначени за човешки същества. Морган изсумтя, каза няколко думи на някакъв гърлен език, вероятно старогермански, и махна с ръка пред себе си. Въздухът изсъска и запращя, зареден със статично електричество; от върховете на пръстите му припламнаха искри. Той тръсна гнусливо пръсти и влезе.

Огледа се и отново поклати глава.

— Дрезден, ти може и да не си лош човек в края на краищата. Но мисля, че си компрометиран. Дори и да не работиш с Червения двор, съм сигурен, че те използват. И в двата случая представляваш заплаха за Съвета. И най-лесният начин да се отстрани тази заплаха е да бъдеш отстранен ти.

Опитах се да си поема дъх и най-накрая успях да кажа:

— За какво говориш, по дяволите?

— Сюзан Родригес — каза Морган. — Твоята любовница, вампирката.

От ярост ми изскочиха червени кръгове пред очите.

— Тя не е вампир — изръмжах аз.

— Те я превърнаха, Дрезден. Оттам няма обратен път. Това е завинаги.

— Не успяха. Тя не е вампир.

Морган сви рамене.

— Точно това би казал, ако тя беше пристрастила и теб към вампирската отрова. Би говорил и правил всичко, което им е изгодно.

Озъбих му се.

— Измитай се от дома ми!

Той се приближи до камината и хвана в ръка покрита с прах картичка. Прочете я и изсумтя. После взе в ръка снимката на Сюзан.

— Красива е — каза той. — Но това нищо не значи. Има голяма вероятност тя да е била тяхна пешка още в деня, в който те е срещнала.

Стиснах юмруци.

— Затваряй си устата! — изсъсках. — Просто не казвай нищо за нея. Нещата не са такива, каквито ги изкарваш.

— Ти си глупак, Дрезден. Млад глупак. Наистина ли си мислиш, че една нормална смъртна жена може да иска да си има нещо общо с някой като теб? Не можеш да приемеш, че е била само инструмент. Една от техните курви.

Хвърлих се към ъгъла, пускайки жезъла си, и вдигнах бастуна сабя. Измъкнах острието със стържене и се обърнах към Морган. Той вече беше успял да извади от торбата за голф сребърния си меч на пазител.

Всяка уморена, натъртена, разгневена кост в тялото ми жадуваше да го прободе. Аз не че съм много мускулест, но не съм никак бавен и ръцете и краката ми са доста дълги. Мушкам бързо и умея да го правя от голямо разстояние. Морган беше опитен боец, но в толкова тясно пространство можеше да си има проблеми с рефлексите. Преимуществото му беше под голям въпрос.

В този момент бях сигурен, че ще мога да го убия. Може би той щеше да ме отнесе със себе си, но определено можех да го направя. И отчаяно го исках. Не с разума си, а с онази част от мозъка, която първо действа, а после мисли. Бях вбесен до крайност и исках да си го изкарам на Морган.

Но сред целия тестостерон една-единствена мисъл беше достатъчна, за да охлади гнева ми. Спрях се. Олюлявах се и кокалчетата върху дръжката на меча ми бяха побелели, но успях да се изпъна. И казах много тихо:

— Значи, това е номер три.

Морган смръщи вежди и ме погледна, без да отпуска меча.

— За какво говориш, Дрезден?

— За третия план. За асото в ръкава на Мерлин. Той те е изпратил, за да провокираш бой с мен. На отворена врата. Отвън има още един пазител, който слуша, нали? Свидетел, който да свали от теб всякакви подозрения в убийство. После предавате тялото ми на вампирите — и проблемът е решен, нали?

Очите на Морган се опулиха. Той каза със запъване:

— Не разбирам за какво говориш.

Вдигнах от пода бастуна и прибрах сабята в него.

— Естествено, че не разбираш. Махай се, Морган. Освен ако не предпочиташ да убиеш невъоръжен човек, който не представлява никаква заплаха за теб.

Морган стоя и ме гледа известно време. После върна меча си в торбата за голф, нея метна обратно на рамото си и се насочи към вратата.

Почти беше излязъл, когато в спалнята ми нещо изтропа.

Морган се спря. Погледна към мен, а после към спалнята ми. Очите му проблеснаха по начин, който не предвещаваше нищо добро.

— Кой е в спалнята ти, Дрезден? Твоята вампирка, предполагам?

— Няма никой — промърморих. — Разкарай се.

— Я да видим — рече Морган. Обърна се и пристъпи към вратата на спалнята, с ръка все още върху меча. — Ти и съучастниците ти много скоро ще се наложи да отговаряте. Очаквам с нетърпение този момент.

Сърцето ми отново се разтуптя. Ако Морган откриеше Елейн, можеха да се случат милион неща, и едва ли някое от тях щеше да е приятно. Но не виждах какво мога да направя. Не можех да я предупредя, не успявах и да измисля начин да разкарам Морган по-бързо от квартирата ми.

Морган надникна в стаята и се огледа, после внезапно нададе дрезгав вик и отскочи назад. В същото време се разнесе рязък котешки вой и от спалнята излетя Мистър, сивият ми безопашат котарак. Той се стрелна между краката на Морган и изхвърча навън в лятната вечер.

— Ха, Морган — казах, — имай предвид, че котаракът ми може да е опасен конспиратор. Най-добре ще е да го разпиташ.

Морган се изпъна, лицето му почервеня. Той се изкашля и отново се насочи към изхода.

— Старейшините ми казаха да ти предам, че ще наблюдават как преминава изпитанието ти, но няма да се намесват или да ти помагат по никакъв начин. — Той измъкна от джоба на ризата си визитна картичка и я хвърли на пода. — На този телефонен номер можеш да се свържеш със старейшините. Използвай го, когато се провалиш на изпитанието.

— Внимавай вратата да не те удари на излизане — посъветвах го аз.

Морган ме изгледа свирепо, тръшна вратата след себе си и се изкачи по стълбите.

Започнах да треперя може би половин минута след като той си тръгна — реакция на стреса. Добре поне, че не се случи пред него. Обърнах се, облегнах се на вратата със затворени очи и скръстих ръце на гърдите си. Така треперенето се усещаше по-слабо.

След още минута или две Елейн влезе тихо в стаята. Огънят се разпращя отново.

— Отидоха ли си? — попита Елейн.

Стараеше се да звучи спокойно.

— Да. Макар че може да се очаква, че наблюдават дома ми.

Усетих пръстите й да докосват рамото ми.

— Хари, ти трепериш.

— Ще се оправя.

— Можеше да го убиеш — отбеляза тя. — Когато пръв извади сабята.

— Да.

— Наистина ли всичко е такова, каквото го описа?

Погледнах я. Лицето й беше разтревожено.

— Аха — отвърнах.

— Господи, Хари. — Тя поклати глава. — Това е по-лошо и от параноя. И ти искаш да се предам на тези хора?

Сложих длан върху нейната.

— Не на тях — отговорих. — Не всички в Съвета са такива.

Тя ме погледна за миг в очите. После внимателно издърпа дланта си от моята.

— Не. Нямам намерение да ставам зависима от подобни хора. Не и отново.

— Елейн! — възразих аз.

Тя поклати глава.

— Тръгвам си, Хари. — Тя отметна косата от лицето си. — Ще им кажеш ли за мен?

Въздъхнах дълбоко. Ако пазителите узнаеха, че Елейн е все още жива и ги отбягва, щяха да спретнат същински лов на вещици. Пазителите никога не са се отличавали с особена толерантност и съпричастност. Морган беше крачещо и говорещо доказателство за това. Всеки, оказал й помощ, автоматично щеше да бъде сметнат за неин съучастник. Нямах ли достатъчно проблеми и без това?

— Не — отвърнах. — Разбира се, че не.

Елейн ме дари с напрегната усмивка.

— Благодаря, Хари. — Тя хвана жезъла с двете си ръце и го приближи до тялото си. — Ще ме пуснеш ли?

— Със сигурност са оставили някой да ме наблюдава.

— Ще се прикрия с воал. Няма да ме видят.

— Те са добри в работата си.

Тя сви рамене и каза небрежно:

— Аз съм по-добра. Имам голям опит.

Поклатих глава.

— Какво ще правим с феите?

— Не знам — отвърна тя. — Ще държа връзка теб.

— А аз как мога да се свържа с теб?

Тя кимна към вратата. Отворих я. Тя пристъпи към мен и отново целуна бузата ми с топлите си устни.

— Ти си този, който има офис и телефонен секретар. Аз ще се свържа с теб.

После тя пристъпи към вратата и тихичко промълви нещо. Около нея се появи сребристо сияние, което ме накара да примижа. Когато отворих очи, вече я нямаше.

Задържах вратата отворена за момент — и добре, че го направих. След миг Мистър се спусна по стълбите и погледна към мен с жално мяукане. Той се прокрадна обратно в квартирата, потърка се в краката ми и измърка като дизелов локомотив. Мистър тежи около трийсет фунта — подозирам, че някой от родителите му е бил саблезъб тигър.

— Точно навреме, между другото — похвалих го, след което затворих и заключих вратата.

Постоях малко в полутъмната стая, осветена само от камината. Още усещах върху бузата си целувката на Елейн. Във въздуха още се носеше ароматът на парфюма й, който отключи в паметта ми полузабравени спомени. Това ме накара да се почувствам стар, уморен и много самотен.

Приближих се до камината и наместих на полицата картичката, която Сюзан ми беше изпратила миналата Коледа. После погледнах снимката й, стояща в съседство. В онзи уикенд бяхме в парка — тя носеше синя тениска без ръкави и изрязани шорти. Зъбите й изглеждаха невъзможно бели на фона на загорялата й кожа и черната й като въглен коса. Бях я снимал в момент, в който се смееше и тъмните й очи искряха.

Поклатих глава.

— Уморен съм, Мистър — казах. — Страшно съм уморен.

Мистър ми измяука.

— Е, най-разумно би било да отпочина, макар че кой съм аз, че да кажа кое е разумно? Та аз разговарям с котката си. — Потърках брадичката и си кимнах. — Само минутка на дивана. И после се захващам за работа.

Спомням си още как се отпускам на дивана и всичко потъва в тъмнина.

Тъкмо навреме. На следващия ден нещата се усложниха още повече.