Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (8)

Седма глава

Оценявам онова, което каза. Но се надявам, че когато прочетеш това писмо, ще осъзнаеш колко много се разкайвам и съжалявам за начина, по който се отнесох с теб, и пътя, по който избрах да поема… Отношенията ми с М са обречени и винаги са били такива. Жалко, че ми бяха нужни три години да осъзная, че онова, което започна като летен романс, трябваше да си остане само такъв.

В пощенска картичка, изпратена от мъж до жена

Те се срещаха всеки ден, седяха отвън в залети от слънце кафенета или поемаха към напечените хълмове в нейния малък даймлер, за да хапнат в места, които избираха безгрижно и без предварителен план. Тя му разказа за детството си в Хампшър и Итън Плейс, понитата, пансиона, малкия и удобен свят, в който бе живяла преди брака си. Сподели как още на дванайсет години чувствала, че ограниченията я задушават, и знаела, че се нуждае от по-големи мащаби. Никога не бе предполагала, че на Ривиерата съществува социален кръг, точно толкова затворен и наблюдаван под лупа, колкото онзи, който бе оставила зад себе си.

Разказа му за момче от селото, в което се бе влюбила на петнайсет години, и как, когато баща й открил това, я вкарал в една пристройка и я набил с тирантите си.

— Понеже си се влюбила?

Тя разказваше историята нехайно и Антъни се опита да скрие колко е обезпокоен от чутото.

— Понеже съм се влюбила в неподходящо момче. О, сигурно съм била малко непослушна. Упрекнаха ме, че съм изложила семейството си. Заявиха, че нямам морални принципи и че ако не внимавам, никой порядъчен мъж няма да иска да се ожени за мен. — Тя се засмя тъжно. — Разбира се, фактът, че баща ми си имаше любовница години наред, бе нещо съвсем различно.

— А после се появи Лорънс.

Тя му се усмихна лукаво.

— Да. Какъв късмет, нали?

Антъни разговаряше с нея, както хората споделят живота си с пътниците във влака: неангажираща интимност, основаваща се на неизреченото разбиране, че едва ли ще се срещнат отново. Разказа й за тригодишната си работа като кореспондент на „Нейшън“ в Централна Африка, как отначало се зарадвал на шанса да избяга от неуспешния си брак, но после бил разтърсен от жестокостите, на които станал свидетел: желанието на Конго за независимост бе довело до смъртта на хиляди. Прекарвал нощ след нощ в клуба на чуждестранните кореспонденти в Леополдвил, давейки шока си в уиски и дори по-зле — в палмово вино — докато ужасите, на които бил станал свидетел, и жълтата треска едва не го довършили.

— Преживях психически срив — сподели той, като се опитваше да възприеме нехайния й тон. — Но всички се правеха, че не забелязват. Обвиняваха жълтата треска и настояваха да се върна у дома.

— Горкият Бут.

— Да. Горкият аз. Най-вече защото това даде на бившата ми жена поредната причина да не ме допуска до сина ми.

— И тогава се появих аз и те заподозрях в сексуална разюзданост. — Тя постави ръката си върху неговата. — Извинявай. Шегувам се. Не исках да съм груба.

— Отегчавам ли те?

— Тъкмо обратното. Не прекарвам често времето си с мъж, който иска да разговаря с мен.

Докато бяха заедно, Антъни не пиеше и това вече не му липсваше. Предизвикателството, което представляваше тя, бе достоен заместител на алкохола, а и той искаше да държи нещата под контрол, когато е с нея. Откакто се бе върнал от Африка, рядко разговаряше, защото се боеше, че ще разкрие мислите и слабостите си, а сега установи, че го иска. Харесваше му начинът, по който го гледаше тя — сякаш нищо от онова, което би й казал, не би могло да промени мнението й за него, сякаш нищо, което би й признал, нямаше да бъде използвано по-късно срещу него.

— Какво се случва с бившите военни кореспонденти, на които им е дошло до гуша да работят в опасни зони? — попита тя.

— Получават бюро в някой от другите отдели на вестника и досаждат на всички с истории за славните си дни — засмя се той. — Или продължават да отразяват конфликтите, докато ги убият.

— А ти от кой тип си?

— Не знам. — Той вдигна очи към нея. — Още не ми е дошло до гуша.

Антъни лесно се приспособи към лежерния ритъм в Ривиерата: дългите обеди, разходките, безкрайното бъбрене с хора, които познаваш съвсем бегло. Започна да прави дълги разходки рано сутрин, докато преди бе глух за света — наслаждаваше се на морския въздух, на дружелюбните поздрави между хора, които не са кисели, понеже са прекалили с пиенето или не са си доспали. Чувстваше се толкова добре, колкото не се бе чувствал от години. Отбиваше телеграмите на Дон, който го заплашваше със сериозни последствия, ако в скоро време не изпрати нещо полезно.

— Не ти ли хареса очеркът? — попита той.

— Добър е, но вече го публикувахме в бизнес раздела във вторник и от счетоводството искат да знаят защо продължаваш да правиш разходи.

Дженифър го закара в Монте Карло, като избра маршрут с шеметни завои. Докато гледаше уверените й ръце на волана, той си представяше как докосва с устни пръстите й един по един. Заведе го в едно казино и го накара да се почувства като бог, след като успя да превърне няколкото си лири в значителна печалба на рулетката. Гледаше я захласнато как хапва миди в кафенето на кея, измъквайки ги деликатно, но безжалостно от черупките им. Тя бе завладяла съзнанието му и бе изтласкала от него всички черни мисли. Антъни не можеше да мисли за нищо друго, но и не го беше грижа. В часовете, когато бе сам, си представяше милион възможни изходи и се чудеше от колко време не се е чувствал обсебен от жена до такава степен.

Ала тя бе нещо уникално и недостижимо. Той трябваше да се откаже още преди дни, но пулсът му се ускоряваше, когато под вратата се появеше нова бележка, с която Дженифър го канеше да пийнат нещо в кафето на площада или да отскочат до Мантон.

Кое му беше лошото? Той бе на трийсет и не си спомняше кога за последен път се бе смял толкова. Защо да не се наслаждава на кратката радост, която някои хора смятат за даденост? Всичко бе толкова различно от обичайния му живот, че му се струваше нереално.

В петък вечерта обаче получи телеграма с текст, който бе очаквал от седмици: имаше запазено място във влака на следващия ден и трябваше да е в редакцията на „Нейшън“ в понеделник сутринта. Когато прочете телеграмата, изпита известно облекчение: тази история с Дженифър Стърлинг бе твърде обсебваща. Никога дотогава не бе отделял толкова време или енергия за жена, в чиито чувства не беше напълно сигурен. Мисълта, че няма да я види отново, бе неприятна, ала дълбоко в себе си той искаше да се върне към стария си начин на живот, да преоткрие човека, който е.

Извади куфара си от гардероба и го постави на леглото. Щеше да прибере багажа си, а после да й изпрати бележка, с която да й благодари за отделеното време и да й каже, че ако някога й се прииска да обядват заедно в Лондон, може да му телефонира. Пожелаеше ли да се свърже с него там, далеч от магията на това място, вероятно щеше да се случи обичайното: приятен, но краткотраен флирт.

Обаждането от рецепцията дойде тъкмо когато прибираше в куфара обувките си: долу го чакала някаква жена.

— С руса коса?

— Да, господине.

— Бихте ли я помолили да дойде на телефона?

Той чу кратък разговор на френски, а след това прозвуча нейният глас, леко задъхан, неуверен.

— Аз съм, Дженифър. Просто се чудех… дали не искаш да пийнем нещо набързо?

— С удоволствие, но първо трябва да се приготвя. Искаш ли да се качиш и да ме изчакаш?

Той припряно разтреби стаята, като изрита някои неща под леглото. Пъхна нов лист хартия в пишещата машина, все едно работи върху материала, който бе изпратил преди час. Облече чиста риза, но не му стигна времето да я закопчае. Когато чу леко почукване, отвори вратата.

— Каква приятна изненада! — възкликна той. — Тъкмо работех върху нещо, но заповядай.

Дженифър стоеше неловко в коридора. Отмести поглед, когато забеляза голата му гръд.

— Може би е по-добре да почакам долу.

— Не, не, моля те. Няма да се бавя много.

Тя влезе и пристъпи към средата на стаята. Носеше бледозлатиста рокля без ръкави, с висока яка. Раменете й бяха леко зачервени на местата, където ги бе огрявало слънцето, докато бе шофирала. Косата й падаше свободно на раменете, леко разрошена от вятъра, сякаш бе карала бързо.

Погледът й се плъзна по леглото, осеяно с бележници, почти пълния му куфар. За миг замълчаха, смутени от близостта. Тя първа възвърна самообладанието си.

— Няма ли да ми предложиш питие?

— Извинявай. Ама и аз съм един! — Той телефонира долу за джин с тоник, който пристигна след минути. — Къде ще ходим?

— Да ходим?

— Имам ли време да се избръсна? — Той влезе в банята.

— Разбира се. Избръсни се спокойно.

Направил го бе нарочно, помисли си Антъни след това, в желанието си да задълбочи неочакваната интимност. Вече изглеждаше по-добре: нездравата бледност на кожата му бе изчезнала, напрегнатите бръчки около очите се бяха изгладили. Пусна топлата вода и погледна към Дженифър в огледалото, докато насапунисваше брадичката си.

Тя бе разсеяна, замислена. Антъни плъзгаше бръснача по кожата си и я наблюдаваше как крачи като неспокойно животно.

— Добре ли си? — извика, докато плакнеше бръснача във водата.

— Разбира се. — Вече бе изпила половината джин с тоник и си наля още.

Той свърши с бръсненето, подсуши лицето си с хавлиената кърпа, сложи си малко от афтършейва, който бе купил от магазина на хотела. Имаше остър аромат на цитрус и розмарин. Закопча ризата си и оправи яката й пред огледалото. Обичаше този миг на комбинация от сексуален апетит и възможността да го задоволи. Изпитваше странно задоволство. Излезе от банята и я видя да стои до балкона. Небето тъмнееше, светлините на крайбрежния булевард проблясваха в здрачевината. Дженифър държеше питието си в едната ръка, а другата бе поставила на талията в леко отбранителна поза. Антъни пристъпи към нея.

— Забравих да ти кажа колко добре изглеждаш — отбеляза той. — Този цвят ти отива. Много е…

— Лари се връща утре.

Тя се отдръпна от балкона и се обърна с лице към него.

— Днес следобед ми изпрати телеграма. Във вторник летим за Лондон.

— Ясно — промърмори той. Ръката й бе осеяна с миниатюрни златисти косъмчета, морският бриз ги повдигаше.

Двамата впиха очи един в друг.

— Не съм нещастна — произнесе тя.

— Знам.

Дженифър го изучаваше, красивата й уста бе сериозна. Задъвка долната си устна и му обърна гръб. Стоеше съвсем неподвижно.

— Горното копче — каза накрая.

— Моля?

— Не мога да го разкопчея сама.

В него нещо се подпали. Най-после щеше да се случи — тази жена, за която бе мечтал, бе мълвял името й нощем в леглото, в крайна сметка щеше да е негова. Сдържаността й, съпротивата й почти го бяха отчаяли. Той се нуждаеше от облекчението, което идва с освобождаването, копнееше да се почувства отмалял от любов, да потуши болката от незадоволеното желание.

Взе питието от нея, а тя посегна към косата си и я отметна от врата. Антъни се подчини на мълчаливия намек и вдигна ръце към кожата й. Обикновено много уверени, сега пръстите му бяха тромави и непохватни. Той ги гледаше като през мъгла, борейки се с облеченото в коприна копче, и докато го откопчаваше, забеляза, че ръцете му треперят. Спря за миг и се взря в шията й: вече открита, тя бе леко наведена, сякаш му се подчиняваше. Прииска му се да я докосне с устни и най-сетне да вкуси тази бледа, осеяна с лунички кожа. Палецът му се задържа върху нея, нежен, предвкусващ удоволствието. Дженифър въздъхна леко от натиска, толкова тихичко, че той по-скоро усети въздишката, отколкото я чу. И изведнъж се скова.

Загледа се в мястото, където златистата й коса докосваше кожата, в изящните пръсти, които продължаваха да я държат повдигната. И с ужасяваща сигурност осъзна какво щеше да се случи.

Антъни О’Хеър стисна плътно очи, а после, с деликатна решителност, отново закопча роклята. Отстъпи крачка назад.

Тя се поколеба, сякаш се опитваше да разбере защо не чувства пръстите му върху кожата си.

Обърна се, поставила ръка отзад на врата, сякаш да се увери, че това наистина се е случило. Взря се в него и лицето й, отначало питащо, поруменя.

— Съжалявам — каза той, — но аз… аз не мога.

— О… — Тя трепна. Ръката й се стрелна към устата и по врата й се разля гъста червенина. — О, господи!

— Не. Ти не разбираш, Дженифър! Не е нещо, което…

Тя го избута и грабна чантата си. Преди Антъни да успее да каже още нещо, вече се бореше с дръжката на вратата.

— Дженифър — извика той. — Дженифър! Нека ти обясня! — Но докато стигне до вратата, тя беше изчезнала.

 

 

Френският влак се движеше мудно през опалената от слънцето провинция към Лион, сякаш бе решил да му даде достатъчно време да преосмисли всичко, което бе възприел погрешно, и всичко, което не бе в състояние да промени, дори да иска. На няколко пъти се изкуши да си поръча голямо уиски от бюфета във влака; гледаше как стюардите се движат ловко нагоре-надолу из вагона, понесли стъклени чаши върху сребърни табли, навеждащи се грациозно като балерини, и знаеше, че е достатъчно да вдигне пръста си, за да се сдобие с желаното успокоение. Но нещо му пречеше да го направи.

През нощта се настани на кушетката, която стюардът разгъна с леки, обиграни движения. Лекота. Докато влакът потракваше в тъмнината, той светна лампата над леглото си и извади книга с меки корици, която бе намерил в хотела, вероятно оставена от някой гост. Прочете първата страница няколко пъти, но нищо не достигна до съзнанието му, и накрая я захвърли. Имаше и френски вестник, но купето бе тясно, за да го разгърне както трябва, а и шрифтът му бе прекалено ситен за слабата светлина на лампата. Той ту задрямваше, ту се събуждаше и с приближаването на Англия бъдещето му все повече го затискаше като голям черен облак.

Вече се зазоряваше, когато извади писалка и лист хартия. Никога не беше писал писмо на жена, освен кратките благодарствени бележки до майка си (за малкия подарък, който му е изпратила) и до Клариса по финансови въпроси, краткото извинение, съчинено за Дженифър след онази първа нощ. Сега, обхванат от болезнена меланхолия, припомняйки си ужасения поглед в очите на Дженифър и знаейки, че вероятно няма да я види никога повече, той започна да излива свободно душата си върху листа.

Любима моя,

Не пожела да ме изслушаш и си тръгна много бързо, но не те виня. Ти беше толкова далеч от истината, че едва го понесох.

Ето истината: ти не си първата омъжена жена, с която имам връзка. Знаеш обстоятелствата от личния ми живот и честно казано, такива отношения ми харесват. Не желаех да съм близък с никого. Когато се запознахме, реших, че ти няма да си по-различна.

Но когато дойде в стаята ми в събота, изглеждаше прекрасна. А после ме помоли да разкопчая това копче на гърба ти. И докато пръстите ми докосваха кожата ти, осъзнах, че ако правя любов с теб, това ще е катастрофа и за двама ни. Нямаш представа какво е да си толкова двойствен, скъпа моя. Ти си чисто, очарователно създание. Сега може и да не го съзнаваш, но човек изпитва удоволствие от своята почтеност. Не бих искал да съм мъжът, който ще ти го отнеме.

А аз? Още в мига, щом ме погледна, знаех, че ако го направим, ще съм изгубен. Нямаше да мога да те отблъсна, както правех с останалите. Нямаше да мога да кимам дружелюбно на Лорънс, когато се разминаваме в някой ресторант. Никога нямаше да се задоволя да имам само част от теб. Заблуждавах се, когато мислех другояче. Тъкмо това е причината, любов моя, поради която отново закопчах онова проклето копче на врата ти. Това е причината, поради която лежа буден последните две нощи и се мразя за единственото почтено нещо, което съм направил.

Прости ми.

Б.

Той сгъна внимателно писмото, прибра го в джоба на ризата си и най-сетне заспа.

 

 

Дон смачка цигарата си и се взря в напечатания на пишеща машина лист, а в това време младият мъж стоеше прав отстрани на бюрото му и пристъпваше неловко от крак на крак.

— Не си написал правилно „двубрачие“. Не е „дво“, а „дву“. — Той задраска със замах три реда. — И началото ти е ужасно. Имаш мъж, който се е оженил за три жени на име Хилда и всички живеят на няколко километра една от друга. Каква история само! А ти си я написал така, че предпочитам да чета материала за градската канализация на Ханзард.

— Съжалявам, господин Франклин.

— Не съжалявай, а го направи като хората. Материалът беше за сутрешното издание, а вече е четири без двайсет. Какво ти става, по дяволите? Двобрачие! Да не искаш да заприличаш на О’Хеър! Толкова време е в Африка, че ни обърка представите за правописа и вече не знаем кое е правилно и кое не. — Той подхвърли листа към младия мъж, който го грабна и побърза да напусне кабинета.

— И тъй — промърмори Дон, — къде е проклетата статия? „Тайните на богатите и известните в Ривиерата“?

— Пиша я — излъга Антъни.

— По-добре побързай. В събота сме отделили половин страница за нея. Е, позабавлява ли се?

— Не беше зле.

Дон го огледа изучаващо.

— Да. Така изглежда. Както и да е. Имам добри новини.

Прозорците на кабинета му бяха така напластени с никотин, че ако някой случайно се докоснеше до тях, щеше да установи, че ръкавите му са боядисани в жълто. Антъни се загледа през златистото стъкло към нюзрума. Вече два дни ходеше с писмото в джоба, опитвайки се да открие начин да й го предаде. Постоянно виждаше лицето й, ужаса, който я бе обзел, когато реши, че е направила грешка.

— Тони?

— Да.

— Имам добри новини за теб.

— Чудесно.

— Говорих с Международния отдел, искат човек за Багдад. Да проучи нещата с човека от полското посолство, който твърди, че е супер шпионин. Трудна задачка, синко. Тъкмо в твоята област. И ще те изкара от офиса за седмица-две.

— Сега не мога да отида.

— Имаш нужда от ден-два?

— Трябва да свърша нещо лично.

— Шегуваш ли се, О’Хеър? Такъв случай не е за изпускане.

— Изпрати някой друг. Съжалявам, Дон.

Потропването на химикалката на Дон ставаше все по-неравномерно.

— Не те разбирам. Постоянно висиш в офиса и се жалваш, че не те пращаме да отразяваш истински новини, а когато ти давам тема, за която Питърсън е готов да си отхапе дясната ръка, ми отказваш.

— Казах ти, че съжалявам.

Ченето на Дон увисна. Изправи се тежко, отиде до вратата и я затвори. Върна се на мястото си.

— Тони, предлагам ти златна възможност. Освен това се нуждаеш от нея. Трябва да им покажеш, че могат да разчитат на теб. — Той се взря в него. — Да не би да си изгубил хъс за работа? Казваш ми, че искаш да те прехвърля в друг отдел?

— Не. Просто… дай ми ден-два.

Шефът му се облегна назад в стола, запали цигара и всмукна шумно.

— Мили боже! — възкликна той. — Значи е жена.

Антъни не отговори.

— Точно така! Срещнал си жена. И какъв е проблемът? Не можеш да отидеш никъде, докато не я свалиш?

— Омъжена е.

— И откога това те спира?

— Тя е… жената на Стърлинг.

— И?

— Прекалено добра е.

— За него? Да бе.

— Не, за мен. Не знам какво да правя.

Дон вдигна очи към тавана.

— Загриза те съвестта, а? Чудех се защо изглеждаш толкова ужасно. — Той поклати глава, после заговори така, сякаш в стаичката имаше още някого: — Не го вярвам. Точно сваляч като теб. — Остави химикалката на бюрото с тлъстата си ръка. — Добре. Ето какво ти предлагам. Иди и се разбери с нея, направи каквото е нужно, отърси се от това чувство. Но те искам на самолета, който излита утре по обед. Ще кажа в отдела, че си заминал тази вечер. Как ти звучи? И очаквам дяволски добри материали!

— Да се отърся от това чувство значи? Ех, ти, романтико!

— Защо, по-добър израз ли има?

Антъни попипа писмото в джоба си.

— Длъжник съм ти — каза той.

— И още как — промърмори Дон.

 

 

Не беше трудно да открие адреса на Стърлинг. Беше прегледал екземпляра на „Кой кой е“ в редакцията и веднага го видя в края на статията под „съпруга: Дженифър Луиза Вериндър, род. 1934 г.“. Във вторник вечерта, след работа, той отиде с колата до Фицровия^[1] и паркира на площада няколко врати по-надолу от бялата къща с венецианска мазилка.

Сградата бе в джорджиански стил, с колони, обграждащи предната веранда, и напомняше скъп консултантски офис. Той остана да седи в колата, чудейки се какво ли прави тя зад завесите на тези прозорци. Представи си я как седи със списание, може би гледа невиждащо в една точка и си мисли за пропуснатия момент в една хотелска стая във Франция. Около шест и половина жена на средна възраст излезе от къщата. Облечена бе топло и оглеждаше небето за дъжд. Завесите бяха спуснати от невидима ръка и меката вечер отстъпи на нощта, но той продължаваше да седи в своя хилман и да гледа към дома на номер трийсет и две.

Вече се унасяше в сън, когато входната врата се отвори. Докато се изправяше в седалката, Дженифър се появи отвън. Беше почти девет часът. Облечена бе в бяла рокля без ръкави, с къса наметка на раменете, и слизаше по стълбите предпазливо, сякаш не се доверяваше на краката си. След нея се появи Стърлинг и каза нещо, което Антъни не чу. Тя кимна. Качиха се в голяма черна кола, която ги чакаше отпред. Докато колата потегляше, Антъни запали мотора. Излезе на пътя и ги последва.

Те не отидоха далеч. Шофьорът спря пред вратата на казино в Мейфеър. Дженифър приглади роклята си, когато слезе от колата, а преди да влезе в заведението, свали наметката си.

Антъни изчака и Стърлинг да влезе и спря своя хилман на мястото зад черната кола.

— Паркирайте я — извика към изумения портиер, подхвърли му ключовете и пъхна банкнота от десет шилинга в ръката му.

— Извинете, сър. Може ли да видя членската ви карта? — Мъж в униформа на казиното го спря, докато прекосяваше фоайето. — Сър? Членската ви карта?

Семейство Стърлинг тъкмо се канеха да влязат в асансьора. Антъни едва различаваше Дженифър в многолюдното фоайе.

— Трябва да говоря с един човек. Само две минутки.

— Сър, боя се, че не мога да ви пусна без…

Антъни бръкна в джоба си и извади от него всичко — портфейл, ключове, паспорт — и ги бутна в протегнатите ръце на служителя.

— Вземете ги — вземете всичко. След две минути съм тук, обещавам.

И докато мъжът го гледаше смаяно с отворена уста, той си проправи път през фоайето и се пъхна в асансьора в последния момент.

Стърлинг беше вдясно — Антъни придърпа периферията на шапката си ниско над лицето, мина край него, уверен, че мъжът не може да го види, и пристъпи назад, докато опря гръб в стената.

Всички гледаха към вратата. Отпред Стърлинг разговаряше с някакъв познат. Мърмореше нещо за пазари, криза в кредитите, събеседникът му тихичко се съгласяваше. Ушите на Антъни бучаха, а по гърба му се стичаше пот. Дженифър държеше чантата си пред тялото с ръце в ръкавици и спокойно лице, а от прическата й се бе измъкнал немирен рус кичур, колкото да покаже, че тя е човешко същество, а не изваяна от мрамор.

Втори етаж.

Вратата се отвори, двама души излязоха, а един влезе. Останалите пътници услужливо направиха място на новопристигналия. Стърлинг все още говореше, гласът му бе нисък и звучен. Бе топла вечер и в ограниченото пространство на асансьора Антъни усещаше остро телата около себе си, аромата на парфюм, лосион и афтършейв, които изпълваха въздуха, лекия ветрец, когато вратата се затваряше.

Вдигна предпазливо глава и се загледа в Дженифър. Тя беше на около трийсетина сантиметра от него, толкова близо, че можеше да различи уханието на парфюма й и миниатюрните лунички на раменете й. Продължи да я гледа, докато тя извърна едва-едва глава — и го видя. Очите й се разшириха, страните й порозовяха. Съпругът й все така бе потънал в разговор.

Тя погледна към пода, после очите й се плъзнаха обратно към Антъни, рязкото издигане и спускане на гърдите й издаваше колко я е шокирал. Очите им се срещнаха и в тези няколко безмълвни мига той й каза всичко. Каза й, че е най-невероятното създание, което е срещал в живота си. Каза й, че се събужда с нейния образ в главата си и че всички чувства, всички преживявания, които е имал досега, са безинтересни и незначителни в сравнение с тези.

Каза й, че я обича.

Трети етаж.

Двамата се отдалечиха един от друг, когато мъж отзад се извини, промуши се между тях и излезе от асансьора. Щом пролуката след него се затвори, Антъни бръкна в джоба си и извади писмото. Пристъпи вдясно и й го подаде зад вечерното сако на един мъж, който се прокашля и леко го стресна. Съпругът й клатеше глава на нещо, казано от събеседника му. Двамата мъже се засмяха сухо. За миг Антъни си помисли, че тя няма да вземе писмото, но облечената й в ръкавица ръка се стрелна към него и миг по-късно пликът изчезна в чантата й.

— Четвърти етаж — произнесе пиколото. — Ресторантът.

Всички, освен Антъни, се преместиха напред. Стърлинг погледна към жена си и протегна ръка, за да я изведе. Вратата се затвори зад нея и той остана сам. След провикването на пиколото: „Към партера“, асансьорът потегли надолу.

 

 

Антъни не очакваше отговор. Дори не си направи труда да провери за писма, но когато излезе от къщи по обед, видя, че в кутията са пуснати две. Хукна по нагретия от слънцето тротоар, като се промушваше между сестрите и пациентите, които напускаха огромната болница „Свети Бартоломю“, а куфарът се блъскаше в краката му. Трябваше да е на летище „Хийтроу“ в два и половина и се чудеше дали ще успее. Разпознаването на почерка й бе предизвикало в него нещо като шок, последван от паника, защото вече бе дванайсет без десет, а той все още се намираше в другия край на Лондон.

Поустман Парк. По обед.

Естествено, нямаше таксита. Той скочи в метрото, а останалото разстояние измина тичешком. Ризата му, старателно изгладена, сега лепнеше по тялото му, а косата му подскачаше върху потното чело. „Извинете“, промърмори, когато жена с високи токчета възкликна възмутено, принудена да се премести от пътя му. Край него спря автобус, бълващ морави изпарения, той чу как кондукторът натисна звънеца, сигнализирайки на шофьора да потегли. Поколеба се, докато пътниците се изсипваха на тротоара и погледна часовника си. Вече беше дванайсет и четвърт. Напълно бе възможно тя да се е отказала да го чака.

Какви ги вършеше, по дяволите! Ако изпуснеше полета, Дон лично щеше да се погрижи през следващите десет години да работи в „Златни сватби и други годишнини“. Забавянето му щеше да е поредният пример за неспособността му да се справя, причина да дадат следващата добра история на Мърфет или Фипс.

Пое по улица „Кинг Едуард“, като едва си поемаше дъх, и изведнъж се озова в миниатюрен мирен оазис насред Ситито. Поустман Парк беше малка градинка, създадена от викторианец филантроп в памет на обикновените герои, извършили подвизи в мирно време. Той влезе задъхано в нея.

Градината беше посиняла: навсякъде имаше хора в синьо. Разпозна сините униформи на пощальоните — някои се разхождаха, други лежаха на тревата, трети разглеждаха възпоминателните плочи. Лондонските пощальони, привършили обиколките си и освободени от пощенските торби, се наслаждаваха на обедното слънце, хапваха сандвичи, бъбреха, разменяха си храна, отдъхваха на тревата под шарената сянка на дърветата.

Дишането му се беше поуспокоило. Пусна куфара си и затърси носна кърпа, попи челото си, след което се завъртя бавно в кръг, като се опитваше да види отвъд големите папрати, стената на църквата и сенчестите ниши на административните сгради. Огледа парка за смарагдова рокля и проблясваща платиненоруса коса.

Дженифър не беше в него.

Антъни погледна часовника си. Дванайсет и половина. Тя бе дошла и си беше отишла. А може би бе променила решението си. Може би Стърлинг бе намерил проклетото писмо. Тъкмо в този момент си спомни за втория плик, този от Клариса, който бе пъхнал в джоба си на излизане от къщи. Извади го и го прочете набързо. Винаги когато гледаше почерка й, си представяше отсечения й разочарован глас или виждаше спретнатите й блузи, закопчани до последното копче, сякаш по време на срещите им той би могъл да се възползва по някакъв начин от нея, ако зърне кожата й.

Скъпи Антъни,

С настоящото любезно те уведомявам, че ще се омъжвам.

Той изпита лек собственически шок при мисълта, че Клариса може да намери щастие с другиго. Смятал бе, че е неспособна на това.

Срещнах солиден мъж, който притежава верига от магазини за завеси и пердета и е готов да ме приеме с Филип. Той е мил и обещава да се грижи за него като за свое дете. Сватбата ще е през септември. Трудно ми е да подхващам този въпрос, но бих искала да помислиш колко често желаеш да виждаш момчето. За него е добре да живее в нормално семейство, а един продължителен, непостоянен контакт с теб може да му се отрази зле.

Моля те, помисли върху това и ме уведоми.

Повече няма да се нуждаем от финансовата ти помощ, тъй като Едгар може да ни издържа. Прилагам новия ни адрес.

Искрено твоя,

Клариса

Той прочете писмото два пъти, но едва на третия осъзна какво предлагаше тя: неговото дете да бъде отгледано от някакъв търговец на пердета, необременено от „един продължителен, непостоянен контакт“. Изведнъж денят му помръкна. Изпита силно желание да изпие чаша твърд алкохол.

— О, господи! — възкликна високо, с отпуснати върху коленете ръце и клюмнала глава. Остана така около минута, като се опитваше да събере мислите си и да нормализира пулса си. Накрая въздъхна и се изправи.

Тя беше пред него. Носеше бяла рокля на големи червени рози и чифт огромни слънчеви очила. Беше ги избутала на темето. При вида й от гърдите му се откъсна дълбока въздишка.

— Не мога да остана — промълви. — Трябва да летя за Багдад. Самолетът ми тръгва в… представа нямам как…

Дженифър бе толкова красива, че засенчваше цветята наоколо, а пощальоните бяха прекъснали разговорите си и я гледаха захласнато.

— Аз не… — Той поклати глава. — На белия лист мога да ти кажа всичко. Но когато те видя, аз…

— Антъни. — Тя произнесе името му така, сякаш все още не вярваше, че са се срещнали.

— Връщам се след седмица — продължи той. — Тогава мога да ти обясня, ако искаш. Има твърде много…

Но тя пристъпи напред, обви с длани лицето му и го притегли към себе си. Последва миг колебание, а после устните й докоснаха неговите, устата й бе топла, отстъпчива и изненадващо настойчива. Антъни забрави за полета. Забрави за парка и проблема с детето и бившата си жена. Забрави за работата, която би трябвало да го е погълнала изцяло, според шефа му. Забрави, че според скромния му опит емоциите бяха по-опасни от динамит. Направи каквото искаше Дженифър: отдаде й се без всякакви задръжки.

— Антъни — бе произнесла тя и с тази единствена дума му бе дарила не само себе си, но и нова, по-добра версия на бъдещето му.