Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (25)

Двадесет и четвърта глава

… за жалост не мога да правя секс с теб и да се боря за стипендията „Съмърсет Моъм“. Просто не се получава.

Из писмо от мъж до жена

— И му дайте това. Той знае какво означава. — Дженифър Стърлинг надраска съобщение, откъсна го от бележника си и го пъхна най-отгоре в папката. Постави я на бюрото на заместник главния редактор.

— Разбира се — отвърна Дон.

Тя посегна към него, улови го за ръката.

— Нали ще се постараете да я получи? Много е важно, наистина! Ужасно важно!

— Разбрах. Госпожо, извинете ме, но имам работа. Това е най-натоварената част от деня. Тук трябва да спазваме срокове. — Дон не я искаше в офиса. Не искаше детето в офиса.

Лицето й се сгърчи.

— Съжалявам. Моля ви, просто се постарайте да я получи. Моля ви.

Господи, защо просто не си тръгваше. Той не смееше да я погледне в очите.

— Аз… съжалявам, че ви отнех от времето. — Тя изведнъж изпита неудобство, сякаш съзнавайки, че всички я гледат. Улови дъщеря си за ръката и с известна неохота излезе от офиса. Неколцината, събрани около бюрото на заместник-шефа, гледаха мълчаливо как си тръгва.

— Конго — каза Черил след малко.

— Трябва да довършим четвърта страница. — Дон се вторачи в бюрото си. — Танцуващият свещеник ще свърши работа.

Черил все още гледаше към него.

— Защо й каза, че е заминал за Конго?

— Да не искаш да й кажа истината? Че се е напил толкова зверски, че е изпаднал в кома?

Черил завъртя молива в устата си, очите й се отместиха към летящата врата на офиса.

— Но тя изглеждаше много тъжна.

— Така й се пада! Тя го докара дотук.

— Но ти не можеш да…

Гласът на Дон изригна в нюзрума.

— Тя е последното, от което се нуждае Антъни сега! Не разбираш ли? Правя му услуга. — С рязко движение измъкна бележката от папката и я запрати в кошчето.

Черил пъхна молива зад ухото си, погледна недоволно Дон и се оттегли демонстративно на бюрото си.

Шефът й въздъхна дълбоко.

— Не може ли да спрем да се занимаваме с проклетия любовен живот на О’Хеър и да се заемем с проклетата история за танцуващия свещеник? Ало! Някой веднага да ми донесе копие!

 

 

На съседното легло кашляше мъж. Кашлицата не спираше, ту деликатна, ту преминаваща в стакато, сякаш в гърлото му бе заседнало нещо. Продължаваше дори в съня му. Антъни О’Хеър остави звука да се настани в някаква далечна ниша в съзнанието му, както бе направил с всичко останало. Станал бе вещ в изкуството да кара нещата да изчезват.

— Имате посетител, господин О’Хеър.

Той чу звука от дърпането на завесата, в помещението нахлу светлина. Хубава сестра шотландка. Хладни ръце. Всяка нейна дума бе изречена с тона на човек, който се кани да ти направи подарък. Дойдох да видя как сте, господин О’Хеър. Да извикам ли някой да ви помогне за тоалетната, господин О’Хеър? Имате посетител, господин О’Хеър.

Посетител? За миг той се изпълни с надежда, но после чу гласа на Дон през завесата и си спомни къде е.

— Не ми обръщайте внимание, скъпа — произнесе шефът му.

— Няма — отвърна сестрата предвзето.

— Лежиш, а. — До краката му изникна кръгло червендалесто лице.

— Много смешно. — Антъни се надигна на лакът. Цялото тяло го болеше. Примигна. — Трябва да се махна оттук.

Зрението му се проясни. Дон стоеше в края на леглото, скръстил ръце на корема.

— Никъде няма да ходиш, друже.

— Не мога да остана тук. — Гласът му сякаш идваше право от гърдите. Беше дрезгав и скърцаше като ръждясала панта.

— Ти не си добре. Искат да изследват черния ти дроб, преди да те изпишат. Много ни изплаши всички, да знаеш.

— Какво се случи? — Той не си спомняше нищо.

Дон се поколеба, вероятно преценяваше колко да му каже.

— Ти не дойде в офиса на Марджъри Спакман за срещата. Когато не се появи до шест следобед, обзе ме лошо предчувствие, оставих Майкълс да ме замества и хукнах към хотела ти. Намерих те на пода, не беше приятна гледка. Изглеждаше по-зле от сега, така че можеш да си представиш!

Изведнъж му проблесна. Барът на „Риджънт“. Бдителният поглед на бармана. Болката. Високите гласове. Безкрайният път обратно до стаята му, облягането по стените, олюляването по стълбите. Звукът от счупени неща. После нищо.

— Цялото тяло ме боли.

— Разбира се, че ще те боли! Един бог знае какво са правили с теб. Приличаше на игленик, когато те видях снощи.

Игли. Напрегнати гласове. Болката. О, господи, болката!

— Какво, по дяволите, става, О’Хеър?

В съседното легло мъжът отново бе започнал да кашля.

— Да не е заради онази жена? Тя ли те подреди така? — Дон изпитваше физически дискомфорт да обсъжда чувства. Това се виждаше от потрепващия крак, начина, по който движеше ръка напред-назад по плешивата си глава.

Не я споменавай. Не ме карай да си представям лицето й.

— Не е толкова просто.

— Тогава защо е всичко това, по дяволите? Никоя жена не заслужава да се погубваш заради нея! — Шефът му махна пренебрежително с ръка над леглото.

— Аз… исках само да забравя.

— Защо тогава не си легна с друга? Някоя, която можеш да имаш? Ще ти мине, ще видиш. — Надяваше се, че като го каже, пожеланието ще се сбъдне.

Мълчанието на Антъни продължи достатъчно дълго, за да му стане ясно, че той не е съгласен.

— Някои жени са голяма беля — додаде.

Прости ми. Но трябваше да знам.

— Еднодневки. Всички сме минали по тоя път.

Прости ми.

Антъни поклати глава.

— Не, Дон. Не е така.

— Винаги „не е така“, когато те засяга лично…

— Не може да го напусне, защото той няма да й позволи да вземе детето. — Този път гласът на Антъни прозвуча съвсем ясно в ограденото пространство. За миг мъжът на съседното легло престана да кашля. Антъни гледаше как шефът му осмисля казаното, след което се намръщи съчувствено.

— Хммм. Сложна ситуация.

— Да.

Кракът на Дон отново взе да потропва.

— Това не означава, че трябва да се убиеш с пиене. Знаеш ли какво казаха? Жълтата треска ти е скапала черния дроб. Скапала го е, Антъни! Още един такъв пиянски запой и…

Антъни почувства безкрайна умора. Отпусна се върху възглавницата.

— Не се безпокой. Няма да се повтори.

 

 

Половин час след като се бе върнал от болницата, Дон седеше на бюрото си и размишляваше. Около него нюзрумът се пробуждаше бавно, както правеше всеки ден, като спящ гигант, който се надига неохотно от постелята: журналистите бъбреха по телефоните, от списъка с предстоящите публикации постоянно отпадаше нещо и се заместваше с друго, оформяха се и се планираха страници.

Той потърка брадичка и се провикна през рамо към бюрото на секретарките.

— Русокоске! Дай ми номера на онази Стърлинг. Жената на производителя на азбест.

Няколко минути по-късно Черил мълчаливо му подаде номера, който бе извадила от справочника „Кой кой е“.

— Той как е?

— Ти как мислиш? — Дон почука върху бюрото с молива си, все така умислен. После, когато Черил отново се върна на мястото си, той вдигна телефона и помоли операторката да го свърже с Фицрой 2286.

Прочисти гърло, преди да заговори, като човек, който изпитва неудобство да говори по телефона.

— Бих искал да говоря с Дженифър Стърлинг.

Усещаше, че Черил го наблюдава.

— Може ли да оставя съобщение? Какво? Така ли? Разбирам. — Направи пауза. — Не, не е важно. Извинете за безпокойството. — Той остави слушалката.

— Какво стана? — Черил се бе надвесила над него. Беше по-висока от Дон на новите си обувки с тънки токчета. — Шефе?

— Нищо. — Той изправи гръб. — Забрави, че съм казал нещо. Би ли ми купила един сандвич с бекон? И да не забравиш соса. Не мога да го ям без него.

Смачка на топка листчето с номера и го пусна в кошчето за отпадъци до краката си.

 

 

Болката бе по-мъчителна, отколкото ако някой бе умрял; нощем идваше на приливи, безпощадна и неочаквано силна, и го оставяше напълно опустошен. Виждаше Дженифър всеки път, щом притвореше очи — стиснатите от удоволствие клепачи, изражението на вина и безпомощност, когато го бе зърнала във фоайето на хотела. Лицето й казваше, че всичко е загубено и че тя е наясно какво му е причинила.

И беше права. Отначало той изпитваше гняв, задето го бе оставила да се надява, без да му каже истината за положението си. Задето отново бе нахлула толкова безжалостно в сърцето му, въпреки че за тях нямаше шанс. Каква бе поговорката? „Тъкмо надеждата може да те погуби.“

Чувствата му се люшкаха от едната крайност в другата. Прости й. Няма нищо за прощаване. Тя го беше направила само защото, също като самия него, не можеше да не го направи. И защото това бе единственото, което би могла да има. Надявам се споменът за това да те крепи, Дженифър, защото мен ме унищожи.

Той се бореше с мисълта, че този път наистина не би могъл да се надява на нищо. Чувстваше се физически слаб, омаломощен от собственото си разрушително поведение. Бързият му ум го бе напуснал, в него пулсираше само стабилният пулс на загубата, същият безжалостен ритъм, който бе уловил някога в Леополдвил.

Тя никога нямаше да е негова. Бяха толкова близки, а тя никога нямаше да е негова. Как би могъл да живее със съзнанието за това?

В малките часове измисляше безброй решения. Ще настоява Дженифър да получи развод. С помощта на силната си воля ще я направи щастлива и без детето й. Ще наеме най-добрия адвокат. Ще имат други деца. Ще се изправи срещу Лорънс — в най-необузданите си сънища посягаше да го души.

Но Антъни от години бе истински мъжкар и дори сега дълбоко в себе си си даваше сметка как се чувства Лорънс: да знаеш, че жена ти обича друг мъж. А после да трябва да дадеш детето си на човека, който я е откраднал от теб. Това бе осакатило Антъни, той никога вече не би могъл да обича Клариса така, както обичаше Дженифър. Мислеше си за своя тъжен, затворен в себе си син, собственото си постоянно чувство за вина и знаеше, че ако накара друго семейство да изпита нещо подобно, тъмното течение на тъгата ще подрива щастието му. Той вече бе разрушил едно семейство; не би си простил, ако е отговорен за разрушаването на друго.

Позвъни на приятелката си в Ню Йорк и й каза, че няма да се върне. Слушаше смаяните й думи и едва сдържаните сълзи с бегло чувство на вина. Не можеше да се върне там. Не можеше да се потопи в деловия градски ритъм на живота в Ню Йорк, дните, измервани с отиването и връщането от офиса му в сградата на ООН, защото сега те щяха да са изпълнени с образа на Дженифър. Всичко щеше да е изпълнено с образа на Дженифър, нейния аромат, нейния вкус, съзнанието, че тя е някъде далеч и живее и диша без него. Някак си бе по-зле да знае, че тя го иска също толкова, колкото и той нея. Не можеше да й се разгневи достатъчно, да се издигне над мислите за нея.

Прости ми. Но трябваше да знам.

Той искаше да е някъде, където да не може да мисли. За да оцелее, трябваше да е някъде, където оцеляването щеше да е единственото, за което би могъл да мисли.

 

 

Дон го взе два дни по-късно, в следобеда, когато от болницата се съгласиха да го изпишат, с приемливи резултати от изследванията на черния дроб, със страховити предупреждения какво може да му се случи, ако се напие отново.

— Къде отиваме? — Той гледаше как Дон товари малкия му куфар в багажника на колата си и се почувства като бежанец.

— Идваш у дома.

— Моля?

— Вив те кани. — Той не погледна Антъни в очите. — Мисли, че имаш нужда от домашен уют.

Не, ти мислиш, че не бива да оставам сам.

— Едва ли е добра идея да…

— Не подлежи на обсъждане — парира го Дон и седна на шофьорското място. — Само не ме обвинявай за храната. Жена ми знае сто и един начина да приготвя говеждо и продължава да експериментира.

Винаги бе неловко да видиш колега в домашна обстановка. През годините, макар да бе срещал Вив — червенокоса и общителна, за разлика от холеричния Дон — на различни служебни събирания, Антъни възприемаше шефа си като физически придатък на „Нейшън“. Винаги беше там. Офисът му — с огромните купчини вестници, надрасканите бележки и картите, залепени навсякъде по стените — бе естественото му обитание. Дон у дома, с кадифени чехли, вдигнал крака върху прекалено издут диван, Дон, който подрежда декоративни фигурки или купува мляко от магазина, не се вписваше в представите му.

Но въпреки това се чувстваше спокоен в къщата му. Къща близнак в предградията, имитация на стил „Тюдор“, тя бе достатъчно голяма и не му се налагаше да се мотае в краката на домакините си. Децата бяха пораснали и напуснали дома и като се изключат рамкираните фотографии, липсваха постоянни напомняния за собствения му провал като родител.

Вив го посрещна с целувки по двете бузи и не спомена нищо за болницата.

— Какво ще кажете да поиграете голф следобед — предложи тя.

Направиха го. Дон бе ужасно несръчен и след това Антъни осъзна, че сигурно това бе единственото занимание, невключващо пиене, което домакините му можеха да измислят. Шефът му не спомена Дженифър. Виждаше се, че все още се безпокои за него. Често му казваше, че е добре и вече изглежда нормално, каквото и да означаваше това. На обед и вечеря не се сервираше вино.

— Е, какъв е планът? — Антъни седеше на един от диваните. Чуваха как Вив мие чиниите в кухнята и припява на радиото.

— Утре обратно на работа — обяви Дон. Потърка корема си.

Работа. Прииска му се да попита каква може да е. Но не посмя да го стори. Веднъж вече бе подвел „Нейшън“ и се боеше да попита, за да не би този път да го отрежат окончателно.

— Говорих със Спакман.

О, господи! Започва се!

— Тя не знае, Тони. Горе никой не знае.

Антъни примигна изненадано.

— Знаем само ние в отдела. Аз, Русокоска, няколко колеги. Наложи се да им позвъня и да им кажа, че няма да се върна на работа, когато те отведохме в болницата. Ще си държат устата затворена.

— Не знам какво да кажа.

— От теб искам само да се промениш. Както и да е. — Дон запали цигара и издуха голямо облаче дим. Очите му срещнаха тези на Антъни почти виновно. — Спакман се съгласи с мен, че трябва да те изпратим обратно там.

На Антъни му бе нужно време да осъзнае какво казва шефът му.

— В Конго?

— Ти си най-добрият за тази работа.

Конго.

— Но трябва да знам… — Дон изтръска цигарата си в пепелника.

— Всичко е наред.

— Остави ме да довърша. Трябва да знам дали ще се грижиш за себе си. Не искам да ми тежиш на съвестта.

— Никакво пиене! Нищо безразсъдно! Просто… имам нужда от тази работа.

— И аз така си мислех. — Но Дон не му повярва. Антъни го виждаше с периферното си зрение. Настъпи кратко мълчание. — Ще се безпокоя за теб.

— Знам.

Умен човек беше Дон. Ала Антъни не можеше да му даде гаранции. И как би могъл? Изобщо не беше сигурен как ще изкара следващия половин час, да не говорим как ще се почувства в сърцето на Африка.

Гласът на шефа му се разнесе отново, преди да му се наложи да отговори. Дон угаси цигарата си.

— След минута започва мач. „Челси“ срещу „Арсенал“. Ще го гледаме ли? — Надигна се тромаво от креслото и отвори махагоновата кутия в ъгъла. — Ще ти кажа една добра новина. Не можеш отново да пипнеш жълта треска. След онова твое боледуване вече си имунизиран.

Антъни се загледа невиждащо в черно-белия екран. А как да имунизирам останалата част от себе си?

 

 

Бяха в офиса на международния редактор. Пол де Сейнт, висок мъж с патрицианска осанка, сресана назад коса и излъчване на поет-романтик, изучаваше една карта на бюрото си.

— Най-интересното е в Станливил. Там има поне осемстотин заложници, повечето в хотел „Виктория“, и вероятно още хиляда в района наоколо. Досега дипломатическите усилия за спасяването им са се провалили. Между самите бунтовници има толкова несъгласия, че ситуацията се променя на всеки час и е почти невъзможно да се добие точна представа. Доста е напечено, О’Хеър. Допреди шест месеца бях уверен, че там сигурността на белите е гарантирана, независимо от случващото се с местните. Сега се боя, че това се е променило. Научаваме ужасяващи неща. Нищо, което можем да публикуваме. — Той замълча.

— Как ще стигна дотам?

— Това е проблем. Говорих с Никълс — най-добрият начин е да се мине през Родезия или Замбия, както сега наричат северната половина. Нашият човек там се опитва да ти осигури наземен маршрут, но повечето пътища са разрушени.

Докато Пол де Сейнт разискваше логистиката с Дон, Антъни остави разговора да минава покрай ушите му и с известна благодарност осъзна, че не само бе изминал цял половин час, без да мисли за нея, но и че историята го е грабнала. Усещаше свиването на стомаха в нервно очакване, възбудата от предизвикателството да прекоси опасния район. Не изпитваше страх. Как би могъл? Какво по-лошо можеше да му се случи?

Прелисти папките, които му връчи заместникът на Де Сейнт. Политическата обстановка; комунистическата помощ за бунтовниците, която бе вбесила толкова американците; екзекуцията на американския мисионер Пол Карлсън. Той прочете докладите за онова, което бяха вършили бунтовниците, и челюстта му се стегна. Върнаха го обратно в 1960 година и размириците по време на краткото управление на Лумумба. Прочете информацията с нови очи. Сякаш мъжът, който бе отишъл там преди — мъжът, толкова разтърсен от видяното — вече му бе непознат.

— Значи, да купим билет за полета до Кения утре? Нашият човек в Сабена ще ни уведоми дали има вътрешни полети до Конго. Иначе слизаш на летището в Салисбъри, а после прекосяваш границата на Родезия.

— Знаем ли колко кореспонденти са успели да стигнат дотам?

— Получаваме малко информация. Сигурно комуникациите не са добри. Но днес има репортаж на Оливър в „Мейл“, а чух, че и „Телеграф“ ще пуснат един голям утре.

Вратата се отвори. Лицето на Черил бе разтревожено.

— В момента обсъждаме нещо, Черил — намръщи се Дон.

— Съжалявам — каза тя. — Но синът ти е тук.

Минаха няколко секунди, преди Антъни да осъзнае, че тя гледа към него.

— Синът ми?

— Чака те в офиса на Дон.

Антъни се изправи, все още му бе трудно да асимилира чутото.

— Извинете ме за момент — каза той и последва Черил през нюзрума.

Отново го усети — трепетът, който изпитваше в няколкото случая, когато се бе виждал с Филип, изненадата, че синът му се е променил толкова от последната им среща, постоянната вина, че не може да е с него, докато расте.

За шест месеца синът му се бе издължил с няколко сантиметра и явно навлизаше в пубертета, но тялото му все още бе детско. С леко прегърбената си стойка приличаше на въпросителен знак. Вдигна очи, когато Антъни влезе в стаята, лицето му бе бледо, очите — зачервени.

Антъни се закова на място, опитвайки се да разбере причината за страданието, изписано върху бледото лице на сина му, и за миг реши, че вината отново е в него. Дали е разбрал какво ми се случи? Дали ме мисли за неудачник?

— Мама е много болна — промълви Филип. Замига нервно и обърса носа си с ръка.

Антъни пристъпи към него. Момчето се изправи и се хвърли с неочаквана сила в обятията му. Ръцете му се вкопчиха в ризата на баща му така, сякаш никога нямаше да го пусне. Антъни го погали плахо по главата, докато крехкото детско телце се разтърсваше от ридания.

 

 

Дъждът трополеше толкова силно по покрива на колата на Дон, че им пречеше да мислят. Но не съвсем. Двайсетте минути, докато си пробиваха път през трафика на Кенсингтън Хай стрийт, двамата мъже прекараха в мълчание. Единственият звук беше яростното всмукване от цигарата от Дон.

— Някой е катастрофирал — рече накрая Дон, загледан във върволицата от червени стопове пред тях. — Сигурно е сериозно. Трябва да позвъним в нюзрума. — Не направи опит да спре до телефонните кабини.

Когато Антъни не отговори, той се наведе напред и се опита да намери ясна станция по радиото, но накрая се отказа. Вторачи се в крайчеца на цигарата си, духна и пламъчето стана по-ярко.

— Де Сейнт каза, че трябва да стане най-късно утре. Иначе ще чакаме четири дни за следващия полет. — Говореше така, сякаш Антъни би могъл да промени решението си. — Защо не отидеш? Ние ще те изтеглим, ако тя се влоши.

— Вече се е влошила. — Ракът на Клариса се бе развил много бързо. — Казаха, че няма да изкара и две седмици.

— Проклет автобус! Гледай го, заел е целия път! — Дон свали стъклото на прозореца и хвърли цигарата на мократа улица. Изтръска капките от ръкава си, когато го затвори. — А съпругът й? Не е стока, така ли?

— Виждал съм го само веднъж.

Не мога да остана при него. Моля те, татко, не ме карай да остана при него.

Филип се бе уловил за колана му като за спасителен пояс. Дълго след като бе отвел сина си обратно в къщата в „Парсънс Грийн“, продължаваше да усеща отчаянието на вкопчените в него пръсти.

— Много съжалявам — бе казал на Едгар. Търговецът на пердета, по-възрастен, отколкото очакваше, го бе изгледал подозрително, сякаш в думите му прозираше обида.

— Не мога да отида — заяви. И изпита облекчение. Сякаш накрая бе получил смъртна присъда, след като години наред се бе надявал, че е възможно да го оправдаят.

Дон въздъхна. Не беше ясно дали от разочарование, или от облекчение.

— Той ти е син.

— Той ми е син. — Беше обещал: Разбира се, че можеш да живееш при мен. Разбира се, че можеш. Всичко ще е наред. Но когато произнесе думите, все още не разбираше напълно от какво се отказва.

Трафикът бе започнал да се „отпушва“ — отначало колите запълзяха, после леко ускориха ход.

Стигнаха до „Чизуик“, преди Дон да заговори отново.

— Знаеш ли, Тони, може да е за добро.

Дон се загледа през прозореца.

— И кой знае… Когато момчето се поуспокои малко… може отново да заминеш. Ние ще го вземем при нас. Вив ще се грижи за него. Бог ми е свидетел колко й липсват децата. — Изведнъж му хрумна нещо. — Трябва да си намериш къща. Стига си живял по хотели.

Антъни остави Дон да говори и да обрисува един приказен нов живот като историите в романите, спокоен живот на семеен мъж, който се грижи за сина си и това му помага да се почувства по-добре и да загърби миналото, да заглуши мъката, утаена в тъмните ъгълчета на душата му.

 

 

Дадоха му две седмици отпуск по семейни причини, за да намери жилище и да е до сина си, докато майка му умира и по време на тъжните формалности около погребението й. Филип повече не заплака пред него. Любезно му даде да разбере, че харесва малката еднотипна къща в Югозападен Лондон — близо до училището му и до Дон и Вив, която с удоволствие се зае да играе ролята на негова леля. Сега седеше умърлушено с куфара си, сякаш в очакване на някакви бъдещи инструкции. Едгар не телефонира да попита как е.

Все едно живееше с непознат. Филип се стараеше да му угоди, сякаш се боеше да не го отпрати. Антъни не намираше думи да му каже колко е доволен, че живеят заедно, макар тайно да се чувстваше така, сякаш е измамил някого, получил е нещо, което не заслужава. Чувстваше се неспособен да се справи със скръбта на момчето и се мъчеше да преодолее собственото си страдание.

Записа се в курс за практически умения. Носеше дрехите им в обществената пералня, седеше до Филип при бръснаря. Не умееше да готви, затова всяка вечер отиваха в една закусвалня в края на улицата, където им сервираха огромни, калорични порции от пай с бъбреци, варени зеленчуци и тестени сладкиши, плаващи в блед нишестен крем. Побутваха апатично храната в чиниите и всяка вечер Филип твърдеше, че е вкусно и му благодареше, сякаш бе участвал в истинско угощение. Антъни стоеше пред стаята на момчето си, чудейки се дали да влезе и дали, ако признае мъката си, това няма да влоши нещата.

В неделя ги канеха у Дон, където Вив им сервираше солиден обяд с печено и зеленчуци, а после, след като прибереше масата, настояваше да играят на разни игри. Сърцето на Антъни се свиваше, докато гледаше как момчето се усмихва на шегите й, на любезната й неотстъпчивост, когато го караше да играе с нея, на желанието й да го включи в това странно голямо семейство.

Когато се качваха в колата, той виждаше, че макар Филип да маха за довиждане на Вив и да й изпраща въздушни целувки, по бузата му се търкаля самотна сълза. Той стискаше кормилото, парализиран от своята отговорност. Не можеше да измисли какво да каже. Какво би могъл да предложи на Филип, когато самият той често се питаше дали не би било по-добре, ако той бе починал вместо Клариса.

Тази вечер седеше пред камината и гледаше първите репортажи по телевизията за освободените заложници в Станливил. Неясни фигури слязоха от един военен самолет и образуваха нестройна група на асфалта. „Само за часове белгийските войски успяха да обезопасят града. Все още е рано да се каже колко точно са убитите, но според първите сведения, по време на кризата са загинали поне сто европейци. Много хора все още се смятат за безследно изчезнали.“

Той изключи телевизора и остана хипнотизиран от екрана дълго след като бялата точка бе изчезнала. Накрая се качи горе, поколеба се пред вратата на сина си, ослушвайки се за непогрешимия звук от приглушено ридание. Беше десет и четвърт.

Антъни притвори за миг очи, отвори ги и побутна вратата. Синът му се стресна и пъхна нещо под завивката.

Антъни включи осветлението.

— Как си, синко?

Мълчание.

— Какво има?

— Нищо. — Момчето се успокои и избърса лицето си. — Добре съм.

— Какво скри под завивката? — Той се стараеше да не повишава тон, седна отстрани на леглото. Филип беше потен и зачервен. Сигурно бе плакал от часове. Антъни се почувства смазан от безсилието си на родител.

— Нищо.

— Хайде, дай да видя. — Нежно отметна завивката. Видя малка снимка на Клариса в сребърна рамка, поставила гордо ръце върху раменете на сина си. Усмихваше се широко.

Момчето потрепери. Антъни докосна стъклото на рамката и избърса сълзите от стъклото с палец. Дано и Едгар те е карал да се усмихваш така, каза й наум.

— Много хубава снимка. Искаш ли да я свалим долу в дневната? Какво ще кажеш за полицата над камината? Някъде, където ще можеш да я виждаш когато пожелаеш.

Усети как Филип го изучава. Може би търсеше скрит упрек, остатък от неприязън, но очите на Антъни бяха вперени в жената на фотографията, в доволната й усмивка. Не виждаше нея. Виждаше Дженифър. Виждаше я навсякъде. Винаги щеше да я вижда навсякъде.

Вземи се в ръце, О’Хеър!

Той подаде снимката на сина си.

— Знаеш ли, добре е да си поплачеш. Наистина. Нормално е да тъгуваш, когато изгубиш любим човек. — Важно бе да намери подходящите думи. Гласът му секна, някъде дълбоко в него се надигна отчаяние и усилието да го превъзмогне му причини болка. — Всъщност и аз съм тъжен — призна той. — Ужасно тъжен. Загубата на любим човек… това е непоносимо. Разбирам те много добре.

Той притегли момчето в обятията си, гласът му премина в шепот:

— Но се радвам, че сега си тук, защото мисля… мисля, че двамата с теб ще се справим. Какво ще кажеш?

Главата на Филип се отпусна върху гърдите му и една слабичка ръка го прегърна през кръста. Антъни усети как дишането на сина му се успокои и продължи да го държи в обятията си — седяха, потънали в мълчание, всеки, загубен в мислите си.

 

 

Антъни не бе съобразил, че синът му излиза в едноседмична ваканция точно когато той трябваше да се върне на работа. Вив веднага предложи да вземе Филип у тях, но от четвъртък нататък, понеже щеше да гостува на сестра си до сряда — тъй че се наложи през първите два дни Антъни да организира нещо друго.

— Може да идва с нас на работа — предложи Дон. — Тъкмо ще ни приготвя чая.

Антъни знаеше колко шефът му мрази семейният живот да пречи на „Нейшън“, затова изпита благодарност към Дон. Отчаяно искаше да започне отново работа, да се върне към някакво подобие на нормално съществуване. Филип се зарадва на възможността да постои в нюзрума.

Антъни се настани на новото си бюро и прегледа сутрешните вестници. В отдела за вътрешни новини нямаше вакантен пост, затова бе станал репортер на разположение. Отпи от служебното кафе и примигна от обичайния му блудкав вкус. Филип обикаляше от бюро на бюро и питаше дали някой иска чай. Ризата, която баща му бе изгладил сутринта, трептеше върху слабичкия му гръб. Изведнъж Антъни се почувства у дома и изпита благодарност. Тук започваше новият му живот. Всичко щеше да е наред. Отказа да погледне към Международния отдел. Още не искаше да знае кого ще изпратят вместо него в Станливил.

— Ето. — Дон му подхвърли копие на „Таймс“ с оградена в червено история. — Трябва ни коментар за изстрелването на американския космически кораб. Още е рано за информация от космическия център, но можем да публикуваме малка колонка на осма страница.

— Колко думи?

— Двеста и петдесет. — Гласът на Дон беше извинителен. — По-късно ще имам нещо по-добро.

— Няма проблем. — Наистина нямаше. Синът му се усмихваше, понесъл старателно пълна табла. Хвърли поглед на баща си и той му кимна одобрително. Гордееше се с момчето, с неговата смелост. Прекрасно беше да има кого да обичаш.

Антъни придърпа пишещата машина към себе си, постави индиго между листовете. Едно копие за шефа на отдела, едно за отговорния секретар, едно за архива. В тези рутинни действия имаше нещо приятно. Той написа името си в горния край на страницата, доволен да чуе отново познатото потракване на клавишите.

Прочете и препречете историята в „Таймс“ и си отбеляза някои неща в бележника. Отскочи до библиотеката и извади папката за космическите мисии, прегледа най-новите изрезки. Записа си още информация. След това постави пръсти върху клавиатурата на машината.

Нищо.

Сякаш ръцете му отказваха да работят.

Напечата едно изречение. Беше сухо. Извади листовете, отново ги върна в машината.

Написа друго изречение. Беше сухо. Още едно. Щеше да ги оформи. Ала думите решително отказваха да отидат където искаше. Беше изречение, да, но нищо, което да става за национален вестник. Той си напомни журналистическото правило за пирамидата: „Най-важната информация в първото изречение, после допълнителната“. Малцина четяха историята до края.

Музата му го беше изоставила.

В дванайсет и четвърт Дон застана до него.

— Свърши ли с материала?

Антъни се беше облегнал в стола си, ръцете му подпираха брадичката, около него имаше малка планина от използвани листи.

— О’Хеър? Готов ли си?

— Не мога да го напиша, Дон. — Гласът му прозвуча дрезгаво, невярващо.

— Какво?

— Не мога да го напиша. Не върви.

— Не ставай смешен. За какъв се мислиш — за Фицджералд? — Шефът му вдигна един смачкан лист и го оглади на бюрото. Взе друг, прочете го, препрочете го. — Ти преживя много — каза накрая. — Имаш нужда от почивка, това е. — Но не звучеше убедено. Антъни вече бе почивал. — Ще се оправиш — увери го. — Само не казвай нищо. Не се напрягай. Ще накарам Смит да го напише. Днес си почивай. Ще се оправиш.

Антъни се загледа в сина си, който остреше моливи за Обиц. За първи път в живота си носеше отговорност за някого. За първи път в живота си беше жизненоважно да се справи. Почувства ръката на Дон върху рамото си като голяма тежест.

— По дяволите! Какво ще правя, ако не стане?