Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (20)

Деветнадесета глава

Какво направих? Този четвъртък ми каза, че не искаш да ме пуснеш да си вървя. Това са твоите думи, не моите. А после нищо. Вече се тревожа, че си катастрофирал. С… каза, че си правил това и преди, но аз не исках да й повярвам, а сега се чувствам като глупачка.

Из писмо на жена до мъж

Ели вървеше бързо, навела глава под проливния дъжд, и се проклинаше, че не е взела чадър. Таксита следваха попътната струя на автобуси със запотени стъкла и изпращаха грациозни арки от пръски вода над бордюрите. Тя се намираше в „Сейнт Джонс Удс“^[1], в дъждовния съботен следобед, опитвайки се да не мисли за белите пясъци на Барбадос, за едра луничава ръка, втриваща крем против слънце в женски гръб. Това бе образ, който изскачаше в главата й с мъчителна честота през шестте дни, откакто Джон бе заминал. Лошото време й се струваше като някаква космическа шега за нейна сметка.

Голямата жилищна сграда от сив камък се издигаше върху широк тротоар, ограден с дървета. Тя се препъна по каменните стъпала, натисна звънеца за номер осем и изчака, подскачайки нетърпеливо от един прогизнал крак на друг.

— Да? — Гласът бе ясен и изобщо не звучеше старчески, както бе очаквала. Благодари на бога, че Дженифър Стърлинг предложи да се срещнат днес: мисълта да изкара цялата събота без работа, без приятелите си, всичките изведнъж оказали се заети, бе ужасяваща. Отново тази луничава ръка.

— Ели Хоуърт е. По повод писмата.

— А, заповядайте. Аз съм на четвъртия етаж. Може да ви се наложи да почакате за асансьора. Ужасно е бавен.

Това бе от вида сгради, които рядко посещаваше, в район, който познаваше бегло; нейните приятели живееха в новопостроени апартаменти с миниатюрни стаи и подземни паркинги, или в мезонети, едва побиращи се в еднотипни викториански къщи. Този блок говореше за сериозни пари, пренебрежение към модата.

Коридорът бе застлан с тъмен тюркоазен килим, цвят от друга епоха. Излъсканият пиринчен парапет покрай четирите мраморни стъпала блестеше в наситеножълто. Тя си помисли за общите части в своя блок, с купищата захвърлена поща и небрежно оставените велосипеди.

Асансьорът изкачи достолепно четирите етажа, като скърцаше и се подрусваше. Тя пристъпи в застлания с плочки коридор, огледа се и видя отворената врата.

След това забрави какво си бе представяла: някаква прегърбена старица с угаснали очи и може би хубав шал, в къща, пълна с порцеланови фигурки на животни. Дженифър Стърлинг не бе такава жена. Може и да беше прехвърлила шейсетте, но фигурата й бе стегната и все още изправена; само посребрената й къса коса, сресана настрани, намекваше за възрастта й. Облечена бе в тъмносин кашмирен пуловер и пристегнато с колан вълнено сако върху чифт панталони с елегантна кройка, които по-скоро бяха от някоя модна къща, а не купени от „Маркс енд Спенсър“. Около врата й бе завързано смарагдовозелено шалче.

— Госпожице Хоуърт?

Тя усети, че преди да произнесе името й, жената я бе наблюдавала, може би преценявала.

— Да. — Ели протегна ръка. — Ели, ако обичате.

Лицето на госпожа Стърлинг леко се отпусна. На какъвто и изпит да я бе подложила, изглежда, го бе преминала успешно — поне засега.

— Заповядайте. Отдалеч ли идвате?

Ели я последва в апартамента. Отново се оказа, че той се разминава с очакванията й. Никакви фигурки на животни. Стаята бе огромна, светла и оскъдно мебелирана. Подът от светло дърво бе застлан с голям персийски килим, край стъклена масичка за кафе бяха разположени един срещу друг два облечени в дамаска фотьойла „Честърфийлд“. Малкото други мебели бяха красиви, но еклектични: стол, модерен и с облегалки (Ели подозираше, че е скъп), и старовремска масичка, инкрустирана с дъбово дърво. Снимки на семейство, малки деца.

— Какъв красив апартамент! — възкликна тя, която никога не се бе интересувала особено от вътрешно обзавеждане, но изведнъж разбра как иска да живее.

— Приятен е, нали? Преместих се тук през… май беше шейсет и осма. Навремето бе доста очукан стар блок, но си помислих, че е добро място за отглеждане на дъщеря ми, щом трябва да живее в голям град. От прозореца се вижда Риджънтс Парк. Ще ми дадете ли палтото си? Искате ли кафе?

Ели се настани, а Дженифър Стърлинг изчезна в кухнята. На стените, боядисани в бледокремаво, имаше няколко големи картини в модерен стил. Ели огледа Дженифър Стърлинг, когато тя отново влезе в стаята, и осъзна, че не е изненадана, че тази жена би могла да вдъхне подобна страст в непознатия автор на писмата.

Сред снимките върху масата имаше една на абсурдно красива млада жена, сякаш позираща за портрет на Сесил Бийтън^[2]; същата жена, може би няколко години по-късно, бе свела поглед към новородено, а върху лицето й се четеше изтощението, изумлението и възторгът, явно характерни за всички майки първескини — косата й, въпреки че току-що бе родила, изглеждаше съвършено.

— Много мило, че си направихте целия този труд. Писмото ви наистина ме заинтригува. — Дженифър Стърлинг постави чашка кафе пред нея и се настани отсреща. Разбърка своето с миниатюрна сребърна лъжичка, на чиято дръжка имаше зърно от червен емайл. „Господи — помисли си Ели, — талията й е по-тънка от моята!“ — Любопитно ми е да разбера каква е тази кореспонденция. От години не съм изхвърляла нищо случайно. Обикновено нарязвам всичко. Миналата Коледа счетоводителят ми ми купи една от ония дяволски машинки.

— Е, всъщност не я намерих аз. Един мой приятел подреждаше архива на „Нейшън“ и попаднал на тази папка.

Изражението на Дженифър Стърлинг се промени.

— Писмата бяха там.

Ели бръкна в чантата си и внимателно извади пластмасовия плик с трите любовни писма. Наблюдаваше лицето на госпожа Стърлинг, когато тя го взе.

— Щях да ви ги изпратя, продължи тя, — но…

Дженифър Стърлинг държеше благоговейно писмата в ръце.

— Не бях сигурна какво да… дали изобщо бихте искали да ги видите…

Дженифър не каза нищо. Внезапно почувствала се неловко, Ели отпи от кафето си. Не знаеше колко време седи тук и пие кафе, ала бе отместила очи, без да знае защо.

— О, разбира се, че искам!

Когато тя вдигна очи, нещо се бе случило с изражението на Дженифър. Не беше точно разстроено, но очите й бяха като на човек, обхванат от силно чувство.

— Предполагам, че сте ги прочели?

Ели усети, че се изчервява.

— Съжалявам. Бяха в папка с нещо съвсем различно. Не знаех, че накрая ще намеря притежателя им. Мисля, че са прекрасни — добави тя смутено.

— Такива са, нали? Е, Ели Хоуърт, на моята възраст малко неща ме изненадват, но днес вие успяхте да го направите.

— Няма ли да ги прочетете?

— Не е нужно. Знам какво пише в тях.

Ели отдавна бе научила, че най-важното умение на един журналист е да знае кога да замълчи.

— Съжалявам — каза внимателно, когато тишината стана потискаща, — ако съм ви разстроила. Не бях сигурна какво да правя, при положение че не знаех какво е вашето…

— … положение — продължи изречението Дженифър. Усмихна се и Ели отново си помисли, че има красиво лице. — Много дипломатично от ваша страна. Но писмата не могат да създадат неудобство. Съпругът ми почина преди години. Това е едно от нещата, които не ти казват за старостта. — Тя се усмихна кисело. — Че мъжете умират доста по-рано.

Известно време двете слушаха трополенето на дъжда, свистящите спирачки на автобусите отвън.

— Е — каза накрая госпожа Стърлинг, — разправете ми повече, Ели. Какво ви накара да положите толкова усилия, за да ми върнете тези писма?

Ели се замисли дали да спомене статията. Инстинктът й подсказа, че не бива да го прави.

— Защото никога не бях чела нещо подобно.

Дженифър Стърлинг я наблюдаваше внимателно.

— И… освен това имам любовник — продължи тя, без да знае точно защо го споделя.

— Любовник?

— Той е… женен.

— А. Значи тези писма са ви близки.

— Да. Цялата история ми е близка. За онова, което искаш да имаш, а не можеш. И че човек никога не може да каже какво чувства наистина. — Сега тя гледаше надолу и говореше на скута си. — Мъжът, с когото имам връзка, Джон… не съм сигурна какво точно мисли. Не говорим за това, което се случва помежду ни.

— Повечето мъже са такива — отбеляза госпожа Стърлинг.

— Но вашият любовник е бил различен! Бут е бил различен.

— Да. — Възрастната жена отново се отнесе в едно друго време. — Той ми казваше всичко. Изумително е да получаваш подобни писма. Да знаеш, че те обичат толкова всеотдайно. Винаги е бил много добър с думите.

За малко дъждът се усили и заблъска по прозорците, от улицата се провикваха хора.

— Признавам, че донякъде съм обсебена от любовната ви история. Отчаяно ми се искаше двамата да се съберете. Ще ми се да попитам дали вие… дали се събрахте отново?

Изборът на думи й се стори твърде съвременен, не на място, и внезапно тя се засрами. Помисли си, че във въпроса й има нещо нахално. Отишла бе твърде далеч.

Тъкмо се канеше да се извини и да си тръгне, когато Дженифър заговори:

— Искате ли още кафе, Ели? — попита тя. — Няма да е много разумно да си тръгнете в този проливен дъжд.

 

 

Дженифър Стърлинг седна на тапицирания с коприна диван и докато кафето в скута й изстиваше, разказа историята на една млада жена в Южна Франция и на един съпруг, който, според нейните думи, вероятно не е бил по-лош от всеки друг по онова време. Мъж от своята епоха, в която изразяването на чувствата се е смятало за признак на слабост, било е неприлично. А после й разказа историята на неговата противоположност — гневен, своенравен, страстен мъж, който я накарал да мисли за него още от първата нощ, когато се запознали на огряна от луната официална вечеря.

Ели седеше очарована, в главата й се трупаха образи, опитваше се да не мисли за касетофона, който бе включила в дамската си чанта. Но вече не се чувстваше нахална. Госпожа Стърлинг разказваше увлекателно, сякаш това бе нещо, което искаше да сподели от десетилетия. Обясни й, че е събирала историята късче по късче през годините, а Ели, макар да не разбра какво точно й се казва, не искаше да прекъсва домакинята си, за да я помоли да се изясни.

Дженифър Стърлинг говореше за внезапната погнуса от луксозния й живот, за безсънните нощи, чувството за вина, опасното, неустоимо притегляне, ужасното осъзнаване, че не живее истински. Докато тя споделяше, Ели хапеше ноктите си, чудейки се дали същото си мисли и Джон точно сега, в някой далечен, облян от слънцето плаж. Как може да обича жена си и да прави онова, което прави с нея? Как може да не усеща това притегляне?

Историята стана по-мрачна, гласът — по-тих. Домакинята й разказваше за автомобилна катастрофа на мокър път, за смъртта на един невинен мъж и четири години, през които тя бе живяла като сомнамбул, крепейки се единствено благодарение на хапчетата и раждането на дъщеричката си.

Прекъсна разказа, посегна зад гърба си и подаде на Ели рамкирана снимка. Висока руса жена по къси панталони, мъж, който я бе прегърнал през раменете. Две деца и куче в голите им нозе. Приличаше на реклама на Келвин Клайн.

— Есме сигурно не е много по-голяма от вас — обясни Дженифър. — Живее в Сан Франциско със съпруга си, лекар. Много са щастливи. — После добави с горчива усмивка: — Доколкото ми е известно.

— Тя знае ли за писмата? — Ели постави внимателно рамкираната снимка върху масичката за кафе, опитвайки се да не завижда на непознатата Есме заради забележителните й гени и очевидно уредения й живот.

Този път госпожа Стърлинг се поколеба, преди да заговори.

— Никога не съм разказвала това на никого. Коя дъщеря би искала да чуе от майка си, че е била влюбена в друг, а не в баща й?

След това Дженифър сподели за случайна среща, години по-късно, великолепния шок да откриеш, че си точно където би трябвало да си.

— Можете ли да си представите? Толкова дълго се бях чувствала не на място… и изведнъж Антъни се появи. А аз добих едно особено чувство… — Тя попипа ключицата си. — Чувството, че съм у дома. Че домът е той.

— Да — кимна Ели. Бе седнала на ръба на дивана. Лицето на Дженифър Стърлинг сияеше. Внезапно Ели видя в нея някогашното младо момиче. — Чувството ми е познато.

— Разбира се, ужасното бе, че след като го намерих отново, не бях свободна да отида при него. Разводът бе съвсем различно нещо през онези дни, Ели. Ужасно. Името ти се окаляше напълно. Знаех, че съпругът ми ще ме унищожи, ако се опитам да си тръгна. И не можех да оставя Есме. Той… Антъни… бе оставил детето си и според мен никога не се възстанови от това.

— Значи, вие така и не напуснахте съпруга си? — Ели усети разочаровано бодване.

— Напротив, напуснах го — благодарение на папката, която сте намерили. Той имаше една странна възрастна секретарка, госпожица. — Тя направи гримаса. — Така и не й запомних името. Подозирам, че е била влюбена в него. А после, по някаква причина, тя ми предостави средството, с което да го унищожа. Той знаеше, че не може да ме докосне, докато имам тези документи.

Дженифър описа срещата с неназованата секретарка, шока на съпруга си, когато отишла в неговия офис и му разкрила какво знае.

Документите за азбеста. Бяха изглеждали толкова безобидни в апартамента на Ели, с времето силата им се бе изпарила.

— Разбира се, тогава никой не знаеше за азбеста. Мислехме, че е нещо чудесно. Беше ужасен шок, когато се разбра, че компанията на Лорънс е съсипала живота на толкова хора. Затова създадох фондацията, когато той почина. Да помагам на жертвите. Ето. — Тя бръкна в едно бюро и извади брошура. В нея подобно се описваше схемата за оказване на правна помощ на страдащите от мезотелиом. — Не са останали много пари във фонда, но все още предлагаме правна помощ. Имам приятели в професията, които осигуряват услугите си безплатно, тук и в чужбина.

— Значи получихте парите на съпруга си?

— Да. Това беше нашето споразумение. Запазих името му и се превърнах в една от онези доста уединени съпруги, които никога не придружават съпрузите си никъде. Всички решиха, че съм се отказала от светския живот, за да се отдам на Есме. В онези дни не беше нещо необичайно. Лорънс просто започна да води любовницата си на всички светски събития. — Тя се засмя и поклати глава. — Тогава двойният стандарт беше нещо естествено.

Ели си представи как държи ръката на Джон на някой обед за представяне на негова книга. Той винаги много внимаваше да не я докосва пред хората, да не показва с нищо, че двамата имат връзка. Тя тайно се бе надявала, че ще ги хванат да се целуват или че страстта им е толкова очевидна, че той ще стане обект на съсипващи клюки.

Вдигна поглед и видя, че Дженифър Стърлинг я наблюдава.

— Искате ли още кафе, Ели? Нали не бързате за никъде?

— Не, не бързам. С удоволствие ще изпия още едно кафе. Искам да знам какво се е случило.

Изражението на домакинята й се промени. Усмивката й се стопи. Настъпи кратко мълчание.

— Той се върна в Конго — каза тя. — Пътуваше до най-опасните места. Навремето там се случваха лоши неща на белите, а той не беше в блестяща форма… — Тя вече сякаш не отправяше думите си към Ели. — Мъжете често са по-крехки отколкото изглеждат, нали?

Ели се замисли върху казаното, опитвайки се да не си представя горчивото разочарование, което се криеше в подобна информация. „Това не е твоят живот — каза си тя твърдо. — Това няма да е твоята трагедия.“

— Как му беше името? Предполагам, че не е Бут.

— Не. Това беше наша шега. Чели ли сте Ивлин Уо? Истинското му име беше Антъни О’Хеър. Всъщност странно е, че ви разправям всичко това след толкова време. Той беше любовта на живота ми, а аз нямам негови снимки, никакви предмети за спомен. Ако не бяха писмата му, можех да си помисля, че съм си въобразила всичко. Ето защо това, че ми ги върнахте, е голям подарък за мен.

В гърлото на Ели заседна буца.

Телефонът иззвъня и стресна и двете, изваждайки ги от унеса им.

— Извинете ме — усмихна се Дженифър. Отиде в коридора, вдигна слушалката и Ели я чу да отговаря, гласът й тутакси стана спокоен, с долавящо се в него професионално отношение. — Да — казваше. — Да, все още го правим. Кога е бил диагностициран?… Много съжалявам…

Ели надраска името в бележника си и го пъхна обратно в чантата. Провери дали касетофонът й работи, дали микрофонът е на мястото си. Удовлетворена, остана още няколко минути и заразглежда семейните снимки, предполагайки, че Дженифър малко ще се забави. Не е честно да отпратиш набързо някого, който явно страда от белодробно заболяване. Тя откъсна страница от бележника си, надраска бележка и взе палтото си. Отиде до прозореца. Отвън времето се бе прояснило и локвите по тротоара блестяха в яркосиньо. Ели пристъпи към вратата и остана да стои с бележката.

— Извинете ме за момент. — Дженифър й подаде ръка, без да оставя телефонната слушалка. — Много съжалявам — каза тя. — Явно ще се позабавя. — Гласът й намекваше, че разговорът им за днес е приключил. — Един човек се интересува как може да подаде иск за обезщетение.

— Може ли да поговорим пак? — Ели й подаде късчето хартия. — Моите координати са тук. Наистина искам да знам…

Дженифър кимна, вниманието й се раздвояваше между Ели и човека на телефона.

— Да, разбира се. Най-малкото, което мога да направя. И ви благодаря отново, Ели.

Ели се обърна да си върви, с палто преметнато през ръката. После, след като Дженифър отново вдигна слушалката към ухото си, се върна обратно.

— Кажете ми само едно — съвсем набързо. Когато той отново си тръгна — Бут — вие какво направихте?

Дженифър Стърлинг свали слушалката, очите й бяха ясни и спокойни.

— Последвах го.