Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (19)

Осемнадесета глава

Във вторник съм зает. Честно казано, изобщо не ми се иска да се виждаме… Мисля, че е по-малко обидно да съм откровен, отколкото да се срещнем отново, а после да си кажем, че няма да го направим повече.

В електронно писмо от мъж до жена

— Ели, може ли да поговорим?

Тя пъхна чантата под бюрото си, кожата й още бе влажна от душа, който бе взела преди половин час, мислите й бяха някъде другаде. Гласът на Мелиса, долетял от остъкления й офис, бе стряскащо, брутално завръщане към реалния живот.

— Разбира се. — Тя кимна и се усмихна мило. Някой й беше оставил кафе; бе поизстинало, явно бе тук от доста време. Под него имаше бележка, адресирана до Джейн Торвил^[1], на която пишеше: „Обяд?“.

Тя нямаше време да я осмисли. Съблече набързо палтото си, влезе в офиса на Мелиса, забелязвайки изумено, че шефката й още стои права. Настани се в един стол и изчака Мелиса да заобиколи бавно бюрото си и да седне. Носеше черни кадифени джинси и черно поло: имаше изваяните ръце и стегнатия корем на човек, който практикува пилатес по няколко часа на ден. Бижутата й бяха от онези, които модните списания биха нарекли „съответстващи на социалния статус“, но Ели си помисли, че по-точното определение е „огромни“.

Мелиса въздъхна леко и я загледа. Очите й бяха стряскащо сини и Ели за миг се запита дали шефката й не носи цветни контактни лещи. Имаха същия син нюанс като колието й.

— Не ми е много приятно да водя този разговор, Ели, но не мога да го избегна.

— Да?

— Вече е единайсет без четвърт.

— Да, аз…

— Вярно е, че отделът ни е сред най-толерантните, но, мисля, съм дала да се разбере, че десет без четвърт е крайното време за появяване на работа.

— Да, аз…

— Обичам да давам на хората си време да се подготвят за съвещанието. Тоест да имат възможност да прочетат ежедневниците, да проверят уебсайтовете, да разговарят помежду си, да обменят информация. Участието в съвещанието е привилегия, Ели. Възможност, на която биха се зарадвали много други журналисти. Но не виждам как би могла да се подготвиш за нея, ако се появяваш в офиса минути преди да започне.

Кожата на Ели настръхна.

— С мокра коса.

— Много съжалявам, Мелиса. Трябваше да изчакам водопроводчика и…

— Моля те, Ели — каза тихо шефката й, — не ме прави на глупачка. Едва ли чакаш водопроводчик всеки втори ден от седмицата. Ако това продължава, ще трябва да заключа, че не приемаш работата си достатъчно сериозно.

Ели преглътна.

— Нашето присъствие в интернет означава, че сме напълно достъпни и прозрачни. Приносът на всеки журналист се оценява не само по качеството на работата му, но и по броя посещения, които получават материалите му онлайн. Твоят принос, Ели — тя погледна лист хартия пред себе си, — е спаднал почти с четирийсет процента за една година.

Ели не можеше да каже нищо. Гърлото й пресъхна. Другите редактори и журналисти се събираха пред офиса на Мелиса, стиснали пластмасови чашки и големи бележници. Тя видя как надничат през стъклото към нея, някои любопитни, други леко смутени, сякаш знаеха какво се случва. За миг тя се запита дали работата й не е била обсъждана на всеослушание и се почувства унизена.

Мелиса се наведе през бюрото.

— Когато те взех, имаше хъс. Открояваше се. Затова те избрах между останалите регионални репортери, които биха отрязали дясната си ръка да са на твое място.

— Мелиса, аз…

— Не искам да знам какво става в живота ти, Ели. Не ме интересува дали имаш лични проблеми, дали някой твой близък е починал или си затънала до шията в дългове. Не държа да знам дори ако си сериозно болна. Просто искам да си вършиш работата, за която ти се плаща. Трябваше вече да си разбрала, че вестниците не прощават. Ако материалите не са интересни, тиражът пада, не получаваме поръчки за реклами. Не следим ли за тези неща, всички ще останем без работа, а някои от нас — по-рано от другите. Ясно ли се изразих?

— Съвсем ясно, Мелиса.

— Добре. Мисля, че днес е излишно да идваш на съвещанието. Вземи се в ръце и ще се видим утре. Как върви материалът за любовните писма?

— Добре. — Тя се изправи с делови вид.

— Чудесно. Ще ми го покажеш утре. Моля те, кажи на останалите да влязат, като излезеш.

 

 

Малко след дванайсет и половина тя слезе тичешком по стълбите четири етажа надолу до библиотеката, все още с мрачно настроение, забравила радостите от предишната вечер. Библиотеката приличаше на празен склад. Рафтовете около гишето бяха голи, бележката с правописната грешка беше изчезнала, останали бяха само двете парченца тиксо. Зад втората летяща врата се чуваше звук от местене на мебели. Главният библиотекар прекарваше пръст по някакъв списък със смъкнати на носа очила.

— Рори тук ли е?

— Зает е.

— Бихте ли му казали, че не мога да обядвам с него?

— Не знам точно къде е.

Тя се боеше, че Мелиса ще забележи отсъствието й на бюрото.

— Добре, ако го видите, бихте ли му казали, че трябва да изляза за статията, той знае коя. И че ще се отбия пак в края на деня?

— Защо не му оставите бележка?

— Нали казахте, че не знаете къде е?

Той вдигна очи и сви вежди.

— Съжалявам, но сме в последния етап от преместването. Нямам време да предавам съобщения. — В гласа му прозвуча нетърпение.

— Значи трябва да отида в отдел „Кадри“ и да ги моля за номера на мобилния му телефон, така ли? За да съм сигурна, че няма да му вържа тенекия и да му загубя времето?

Той вдигна успокоително ръка.

— Ако го видя, ще му кажа.

— О, не си правете труда! Много съжалявам, че ви отнех от ценното време.

Главният библиотекар бавно се извърна към нея и я фиксира с поглед, който майка й би определила като старомоден.

— Вие горе може и да не ни цените особено, госпожице Хоуърт, но на моята възраст ми е малко трудно да изпълнявам ролята на пощальон. Простете ми, ако това ви създава неудобства.

Ели внезапно си спомни думите на Рори, че библиотекарите познават всички журналисти във вестника. Тя обаче не знаеше името на този човек.

Изчерви се, докато той изчезваше през летящата врата. Сърдеше се на себе си, че се държа като раздразнителна тийнейджърка, сърдеше се на възрастния библиотекар за неговата неотзивчивост. Сърдеше се на Мелиса, заради която не можеше да обядва навън в ден, започнал толкова добре. Джон бе останал почти до девет часа. Влакът от Съмърсет пристигал чак в единайсет без петнайсет, така й каза, затова нямало смисъл да бърза. Тя му бе приготвила бъркани яйца върху препечени филийки — горе-долу единственото, което можеше да прави — и остана да седи блажено в леглото, отмъквайки си хапки от чинията му, докато той се хранеше.

Само веднъж преди бяха прекарвали цялата вечер заедно, още в началото на връзката им, когато Джон твърдеше, че е обсебен от нея. Предишната нощ я бе върнала в онези първи дни: той бе нежен и любвеобилен, сякаш предстоящата почивка бе изострила сетивата му за нейните чувства.

Ели не я спомена: ако изминалата година я бе научила на нещо, то бе да живее в настоящето. Тя се наслаждаваше на всеки миг, отказваше да го помрачи и да пресмята цената. Охладняването щеше да дойде — винаги идваше — но обикновено тя събираше достатъчно спомени, за да го смекчи поне малко.

Сега стоеше на стълбите и мислеше за голите му, обсипани с лунички ръце, увити около нея, за любимото лице, заспало върху възглавницата й. Беше невероятно. Невероятно! Едно слабо гласче се чудеше дали един ден той няма да пожелае целият му живот да протече така.

 

 

До пощата на Лангли стрийт бе няколко минути с такси. Преди да излезе от офиса, тя се погрижи да каже на секретарката на Мелиса: „Ето мобилния ми номер, ако ме потърси. — Гласът й преливаше от професионална любезност. — Ще се върна след час“.

Макар да бе обедно време, в пощата нямаше много народ. Тя застана най-отпред на липсващата опашка и изчака послушно електронният глас да извика: „Гише номер четири, ако обичате“.

— Може ли да говоря с някой за пощенските кутии?

— Един момент. — Жената изчезна, после се появи отново и й направи знак да отиде в края на гишето, където имаше една врата. — Марджи ще ви обслужи.

Иззад вратата подаде глава млада жена. Носеше табелка с името си, дебела златна верижка с кръст и толкова високи токчета, че Ели се почуди как издържа да стои на тях цял работен ден. Жената й се усмихна и за миг тя си помисли със съжаление колко рядко вече някой ти се усмихва в града.

— Ще ви прозвучи малко странно — започна тя, — но няма ли начин да разбера кой е наел една пощенска кутия преди години?

— Те се сменят доста често. За коя година говорите?

Ели се почуди колко точно да й каже, но Марджи имаше приятно лице, затова реши да използва поверителния си тон. Бръкна в чантата си и извади писмата, старателно прибрани в чиста пластмасова папка.

— Историята е малко странна. Намерих едни любовни писма. Адресирани са до пощенска кутия тук и искам да ги върна.

Това предизвика интереса на Марджъри. Изглежда, бе приятна промяна на фона на изплащанията на помощите и раздаването на стоките, поръчани по каталог.

— Кутия номер 13. — Ели посочи плика.

Лицето на служителката й подсказа, че тя си спомня нещо.

— Номер 13?

— Знаете ли я?

— О, да. — Устните на Марджъри бяха стиснати, сякаш преценяваше колко й е позволено да каже. — Тази пощенска кутия се държи от един и същ човек вече четирийсет години. Но това не е най-необичайното.

— А какво?

— Ами досега не се е получило писмо. Нито едно. Няколко пъти се свързвахме с наемателката и я питахме дали не иска да я затвори. Тя обаче пожела да я държи. Е, парите са си нейни. — Марджи надзърна в писмото. — Любовно писмо, а? Боже, колко тъжно!

— Може ли да ми дадете името й? — Ели усети как стомахът й се стегна. Историята можеше да се окаже дори по-интересна, отколкото си бе представяла.

Жената поклати глава.

— Съжалявам, не мога. Защита на данните… знаете как е.

— О, моля ви! — Ели си представи лицето на Мелиса, когато се върне в офиса с история за Забранена Любов, Която Продължава Четирийсет Години. — Моля ви! Това е изключително важно за мен.

— Съжалявам, наистина, но не мога да рискувам работата си.

Ели изруга тихо и хвърли поглед към опашката, която вече се бе оформила зад нея.

— Благодаря ви все пак — каза на служителката, досещайки се, че трябва да е учтива.

— Няма защо. — Зад тях заплака малко дете, което се опитваше да избяга от ограниченията на количката си.

— Един момент! — Ели зарови в чантата си.

— Да?

Жената се усмихна широко.

— Бих искала да оставя едно писмо в кутията.

Скъпа Дженифър,

Извинявайте за безпокойството, но попаднах на лична кореспонденция, която мисля, че е ваша, и бих се радвала да ви я върна.

Можете да се свържете с мен на номера, който прилагам.

Искрено ваша,

Ели Хоуърт

 

 

Рори го погледна и не каза нищо. Седяха в кръчмата срещу „Нейшън“. Беше тъмно, макар и толкова рано вечерта, а под натриевите лампи все още се виждаха зелените товарни камиони пред сградата на вестника, мъже в гащеризони се движеха напред-назад по широките стълби на входа. От седмици бяха неизменна гледка.

— Мислиш, че тонът е неподходящ? — попита Ели.

— Не. — Той седеше до нея на тапицираната пейка, подпрял стъпало под ъгъл в крака на масата пред тях.

— Какво тогава? Отново имаш това изражение на лицето.

Рори се ухили.

— Не знам, не ме питай. Аз не съм журналист.

— Хайде, кажи. Какво означава това изражение?

— Ами не те ли кара да се чувстваш малко…

— Малко как?

— Не знам… Толкова е лично. А ти я молиш да извади бельото си на показ.

— Но това й дава шанс да го намери отново. — В гласа на Ели прозвуча пресилен оптимизъм.

— А може да е омъжена и със съпруга й да се опитват от четирийсет години да забравят връзката й.

— Съмнявам се. И защо мислиш, че се срамува от връзката си? Ами ако са заедно? Ако е имало хепиенд?

— И тя е запазила пощенската кутия толкова години? Не е имало хепиенд. — Той й върна писмото. — Възможно е даже да не е с всичкия си.

— О, да, щом е влюбена толкова години, значи е луда!

— Да държиш пощенска кутия в продължение на четирийсет години, без да получаваш писма, не ми се струва нормално.

Тя трябваше да признае, че Рори има право. Но идеята за Дженифър и празната й пощенска кутия бе завладяла въображението й. И по-важното, нямаше за какво друго да се хване, а трябваше да напише добър материал.

— Може и да не изпратя писмото — каза тя, без да споменава, че вече го е направила.

— И тъй — попита я той, — добре ли прекара снощи? Нямаш ли мускулна треска?

— Какво?

— След пързалянето.

— О! Малко. — Тя протегна краката си и усети напрежението в бедрата. Изчерви се леко, когато докосна коляното му със своето. Вече си имаха и шегички. Тя беше Джейн Торвил; той бе скромен библиотекар, който изпълняваше нарежданията й. Изпращаше й съобщения с нарочни грешки: „Дали благородната дама ще дойде да пийни нещо със скромния библиотекар по-късно?“.

— Разбрах, че си идвала долу да ме търсиш.

Ели му хвърли бърз поглед и той отново се ухили. Тя направи гримаса.

— Много неуслужлив шеф имаш. Наистина. Сякаш поисках да жертва първородния си син, когато го помолих да ти предаде съобщение.

— Много си е добър — възрази Рори и сбърчи нос. — Просто е стресиран. Наистина стресиран. Това е последната му работа, преди да се пенсионира, а трябва да премести четирийсет хиляди документа, без да им обърка реда; плюс онези, които се сканират за дигитално съхранение.

— Всички работим, Рори.

— Просто иска всичко да е както трябва. Той е от старата школа и милее за вестника. Аз го харесвам. Принадлежи към изчезваща порода.

Ели си помисли за своята шефка с нейните студени очи и високи токчета и трябваше да се съгласи с него.

— Той знае всичко за това място. Трябва някой път да поговориш с него.

— О, да. Понеже страшно си пада по мен.

— Сигурен съм, че ще успееш, стига да го помолиш по-мило.

— Както говоря с теб.

— Не. Казах „мило“.

— Ще кандидатстваш ли за мястото му?

— Аз? — Рори вдигна чашата към устните си. — Не. Искам да пътешествам — Южна Америка. Това тук трябваше да е нещо като почивка. А взех, че останах година и половина.

— Бил си тук година и половина?

— Искаш да кажеш, че не си ме забелязала? — Той шеговито сбърчи вежди, преструвайки се на обиден, и тя отново се изчерви.

— Аз просто… странно е, че не съм те виждала.

— Е, вие горе виждате само каквото искате да видите. Ние сме незабележимите пчелички, които трябва да изпълняват нарежданията ви.

Той се усмихваше и говореше без злоба, но тя знаеше, че в думите му има зрънце неприятна истина.

— Значи съм себична, коравосърдечна журналистка, сляпа за нуждите на съвестните работници, която се отнася гадно към достойните възрастни мъже, държащи на работната етика — направи си шеговита характеристика тя.

— Ти го каза. — Той се усмихна, но после я погледна сериозно и изражението му се промени. — Какво ще направиш, за да получиш опрощение?

Беше й трудно да го погледне в очите. Опита се да измисли как да му отговори, когато чу, че мобилният й телефон звъни.

— Съжалявам — промърмори тя и зарови в чантата си. Отвори съобщението.

Просто исках да ти кажа „здравей“. Утре заминавам на почивка, ще ти се обадя, като се върна. И да се пазиш. Дж. X

Тя се разочарова. Само да й каже „здравей“ след прошепнатите интимни признания предната вечер? Пренебрегването на всички забрани?

Ели отново прочете съобщението. Той се въздържаше от подробности по мобилния и тя го знаеше. Още в началото я бе предупредил, че е твърде рисковано, защото жена му може да го вдигне, преди да е успял да изтрие уличаващите съобщения. А и в това „да се пазиш“ имаше нещо сладко, нали? Той й казваше, че иска тя да е добре. И въпреки това, Ели се запита дали не тълкува превратно тези съобщения, търсейки несъществуващ подтекст в оскъдните думи на Джон. Вярваше, че двамата са свързани дотолкова един с друг, че всичко е наред, и тя разбира какво всъщност иска да й каже той. Но понякога, например днес, се съмняваше, че в съобщението наистина се крие още нещо.

Как да му отговори? Едва ли можеше да му пожелае приятна почивка, при положение че й се искаше да прекара ужасно, жена му да получи хранително натравяне, децата му постоянно да хленчат, а времето да се развали толкова драматично, че да не могат да си покажат носа навън. Искаше й се той да седи там и тя да му липсва, да му липсва, да му липсва…

И да се пазиш.

Когато Ели вдигна поглед, очите на Рори бяха вперени в товарните камиони отвън.

— Съжалявам — извини се тя и прибра телефона в чантата си. — От работата е. — Още докато го произнасяше, знаеше защо скри истината. Той би могъл да е приятел, вече й е приятел: защо тогава не му казва за Джон?

— Защо мислиш, че никой вече не пише подобни любовни писма — попита вместо това и извади едно от чантата си. — Е, вярно, че има есемеси и имейли, и други такива, но никой вече не използва подобен език, нали? Никой не говори откровено за чувствата си, както е правел нашият непознат любовник.

Товарният камион бе потеглил. Пред сградата на вестника беше празно и някак тъжно, под светлината на натриевите лампи входът приличаше на тъмна паст. Дълбоко във вътрешността колегите й се трудеха и навярно променяха водещия материал в последната минута.

— Може и да го правят — отвърна той, лицето му бе загубило мимолетната си мекота. — А може би, ако си мъж, просто не знаеш какво точно трябва да кажеш.

 

 

Фитнес залата в „Суис Котидж“ вече не беше толкова близо до дома на нито една от двете, уредите й постоянно бяха повредени, а рецепционистката — толкова нелюбезна, че се чудеха дали не е внедрена от някой конкурент. И въпреки това нито Ели, нито Ники предприемаха нещо, за да прекратят членството си и да заменят залата с друга. Тази се бе превърнала в място за седмичните им срещи. Минали бяха няколко години, откак се потяха една до друга на велоергометрите или се подлагаха на грижите на снизходителни двайсетгодишни лични треньори. Днес, след не особено ентусиазирано плуване в малкия басейн, двете престояха в джакузито и сауната четирийсет минути, уверявайки се, че тези неща са „добри за кожата“.

Ники пристигна късно: готвеше се за конференция в Южна Африка и я бяха задържали. Никоя от приятелките не коментираше закъснението на другата: приели бяха, че компромисите в името на кариерата не подлежат на упреци. Освен това Ели така и не бе разбрала какво точно работи Ники.

— Времето ще е топло, нали? — Тя нагласи хавлиената кърпа върху горещата пейка на сауната, докато Ники бършеше очите си.

— Сигурно. Само не знам колко време ще мога да му се наслаждавам. Новата шефка е работохоличка. Надявах се след това да си взема една седмица отпуск, но тя заяви, че не можела без мен.

— Каква е?

— О, наред си е, не се опитва да се доказва или нещо от сорта. Но наистина работи денонощно и не вижда защо и ние да не правим същото. Ще ми се Ричард да се върне. Обичах дългите ни петъчни обеди.

— Не познавам някого, който да има време за нормален обед.

— С изключение на хората от твоя бранш. Мислех, че обядвате дълго и напоително с хората, за които пишете.

— Ами! Не и с шефка като моята, която ти диша във врата. — Ели й разказа за сутрешното съвещание и очите на Ники се вдигнаха към тавана в знак на съчувствие.

— Трябва да внимаваш — предупреди я тя. — Изглежда, ти е вдигнала мерника. Как вървят нещата с материала? Ще те измъкне ли от положението?

— Не знам дали ще излезе нещо. И ми е някак неловко да използвам тези писма. — Тя потърка крака си. — Те са любовни. И много емоционални. Ако някой ми беше написал подобно писмо, едва ли бих искала да го направя обществено достояние.

Тя чуваше гласа на Рори, докато го казваше, и откри, че вече не е сигурна какво мисли. Не беше подготвена за факта, че той никак не хареса идеята писмата да се публикуват. Ели бе свикнала с идеята, че всички в „Нейшън“ споделят един възглед: „Вестникът на първо място“. Старата школа.

— Аз пък щях да му дам гласност и да го окача на билборд. Вече не познавам някой, който да получава любовни писма — възрази Ники. — Сестра ми получаваше през деветдесетте години, когато годеникът й се премести в Хонконг — поне две на седмица. Веднъж ми ги показа. — Тя изсумтя. — Повечето бяха за това колко му липсвал задникът й.

Двете избухнаха в смях. В този момент в сауната влезе една жена. Размениха си любезни усмивки и жената се настани на горната пейка, като внимателно постла хавлията под себе си.

— О, миналата седмица видях Дъг.

— Как е той? Лина бременна ли е?

— Всъщност попита за теб. Безпокои се, че те е разстроил. Каза, че сте си разменили няколко по-остри думи.

В очите на Ели започна да се стича пот. Тя усети парването на размазаната спирала.

— О, няма нищо. Той просто… — Тя хвърли поглед към жената на горната пейка. — Просто живее в друг свят.

— Свят, в който няма извънбрачни връзки.

— Държа се малко… назидателно. Не бяхме на едно мнение за жената на Джон.

— Какво за нея?

Ели се размърда смутено върху хавлията.

— Не се безпокойте за мен — обади се жената отгоре. — Всичко, чуто на това място, си остава тук. — Тя се засмя, а те й се усмихнаха любезно.

Ели снижи гласа си.

— За това, доколко трябва да се съобразявам с чувствата й.

— Според мен това е работа на Джон.

— Да. Но нали го знаеш Дъг. Най-добрият Човек на света. — Ели отметна косата от лицето си. — Той е прав, Ники, само че аз не я познавам. За мен тя не е реална личност. Защо трябва да ме интересува какво ще се случи с нея? Тя има единственото, което аз наистина, ама наистина искам, единственото, което може да ме направи щастлива. А и едва ли вече е влюбена в него, щом обръща толкова малко внимание на нуждите и желанията му.

Ники поклати глава.

— Не знам. Когато сестра ми роди, не можеше да дойде на себе си цели шест месеца.

— Най-малкото му дете е почти на две. — Тя по-скоро почувства, отколкото видя как Ники свива неодобрително рамене. Това е вечният недостатък на приятелите. Никога не позволяват да ти се размине.

— Знаеш ли, Ели — каза Ники, като легна обратно на пейката и постави ръце под главата си. — Не съм моралистка и не ми пука, че спиш с женен мъж, но не изглеждаш щастлива.

Последва отбранителна реакция.

— Напротив, щастлива съм.

Ники вдигна вежди.

— Добре. По-щастлива и по-нещастна, отколкото с всеки друг, ако в това има някакъв смисъл.

За разлика от двете си най-добри приятелки, Ели никога не бе живяла с мъж. До трийсетата си година бе държала брака и децата в папката с неща, които ще направи по-късно в живота — след като изгради кариерата си — ще ги планира също както разумното пиене и получаването на пенсия. Не искаше да свърши като някои свои съученички от гимназията, съсипани и бутащи детски колички още преди да са навършили трийсет, финансово зависими от съпрузи, които в повечето случаи ненавиждаха.

Последният й приятел се бе оплакал, че постоянно тичал подир нея, докато тя непрекъснато обикаляла от място на място и „излайвала по нещо в мобилния си телефон“. И се бе ядосал съвсем, когато на Ели това й се стори забавно. Но откакто бе навършила трийсет, вече не й беше толкова забавно. Когато отиваше да види родителите си в Дербишър, те се стараеха да не говорят за гаджета, мълчаха толкова упорито, че това се бе превърнало в поредната форма на натиск. Тя ги уверяваше — тях и останалите си познати — че се справя добре и сама. И беше истина, докато не срещна Джон.

— Женен ли е, скъпа? — попита жената през парата.

Ели и Ники си размениха бързи погледи.

— Да — потвърди Ели.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз се влюбих в женен мъж. Следващия петък ще станат четири години, откакто сме женени.

— Поздравления! — възкликнаха двете в един глас, а Ели осъзна, че думата е малко неуместна при дадените обстоятелства.

— И сме много щастливи. Разбира се, дъщеря му още не му говори, но иначе всичко е наред. Щастливи сме.

— Колко време му трябваше да напусне жена си? — попита Ели и седна изправено.

Жената прибираше косата си в конска опашка. „Няма цици — помисли си Ели, — а той въпреки това е напуснал жена си заради нея.“

— Дванайсет години — отвърна тя. — Това означава, че не можем да имаме деца, но, както казах, струваше си. Много сме щастливи.

— Радвам се за вас — промълви Ели, докато жената слизаше от пейката. Стъклената врата се отвори и вътре нахлу струя хладен въздух, а после останаха само двете с Ники, седнали в горещата, сумрачна сауна.

Настъпи кратка тишина.

— Дванайсет години — каза Ники, докато попиваше лицето си с хавлиената кърпа. — Дванайсет години, отчуждена дъщеря и никакви деца. Е, сигурна съм, че сега се чувстваш много по-добре.

 

 

Два дни по-късно телефонът иззвъня. Беше девет и четвърт и тя седеше на бюрото си, но се изправи, докато го вдигаше, за да види шефката й, че е тук и работи. По кое време идваше на работа Мелиса? Сякаш бе първа и последна в отдел „Общество“ и все пак косата и гримът й винаги бяха безупречни, а тоалетите й — внимателно подбрани. Ели подозираше, че вероятно отива при личния си треньор в шест сутринта, а час по-късно й издухват и оформят косата в някой скъп фризьорски салон. Дали Мелиса имаше живот извън вестника? Веднъж някой бе споменал малка дъщеря, но на Ели й бе трудно да повярва.

— Отдел „Общество“ — каза тя, загледана разсеяно в стъкления офис. Мелиса беше на телефона и се разхождаше нагоре-надолу, поглаждайки с ръка косата си.

— Това е номерът на Ели Хоуърт, нали? — Изискан глас, ехо от отминала епоха.

— Да. Аз съм.

— Изпратили сте ми писмо. Казвам се Дженифър Стърлинг.