Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (18)

Седемнадесета глава

Обичам те, въпреки всичко — дори когато мен няма да ме има, когато любовта няма да я има и когото самият живот няма да го има — обичам те!

Из писмо на Зелда Фицджералд до Франсис Скот Фицджералд

Ели Хоуърт имаше живот мечта. Често си го повтаряше, когато се събуждаше в своя малък съвършен апартамент с махмурлук след твърде много бяло вино и я обземеше тъга. (Тайничко искаше котка, но се боеше да си вземе, защото й се струваше твърде банално.) Беше журналист в национален вестник, имаше гъста коса, тяло, което бе заоблено където трябва, и бе достатъчно хубава да привлича мъжкото внимание, макар все още да се преструваше, че това я обижда. Притежаваше остър език — твърде остър, според майка й — чувство за хумор, няколко кредитни карти и малка кола, която можеше да поддържа без мъжка помощ. Ако срещаше бивши съученици, веднага разпознаваше завистта, докато описваше живота си. Още не бе достигнала възраст, при която липсата на съпруг или деца можеше да се смята за провал. Когато срещаше мъже, виждаше как преценяват плюсовете й — страхотна работа, хубаво жилище, чувство за хумор — сякаш тя бе награда, която си струваше да бъде спечелена.

Напоследък обаче животът мечта й се струваше малко съмнителен. Пъргавият ум, с който се славеше в работата, сякаш я бе изоставил след появата на Джон. В действителност връзката, която доскоро бе смятала за обогатяваща, трудно можеше да се определи като такава. Но Ели предпочете да не се задълбочава. Това не бе трудно, когато си заобиколен от хора като теб, журналисти и писатели, пиещи яко, забавляващи се яко, с объркани, катастрофални връзки и нещастни партньори у дома, които, уморени от пренебрежението им, накрая също започват да изневеряват. Тя бе една от тях, една от тяхната кохорта, живееше живота от лъскавите страници на списанията, живот, който бе преследвала, откакто за пръв път разбра, че иска да пише. Беше успяла, неомъжена, егоистична. Ели Хоуърт не би могла да бъде по-щастлива. Както и всеки друг на нейното място, като се замисли човек.

 

 

— Честит рожден ден, миличка! — Корин и Ники я чакаха в кафенето, махнаха й и потупаха мястото до тях, когато тя влетя вътре, размахвайки чантата си. — Най-после! Много закъсня! Вече трябваше да сме на работа!

— Съжалявам! Изчаквах нещо вкъщи.

Те се спогледаха, явно подозираха, че е била с Джон. Реши да не им казва, че всъщност е чакала пощата. Искала бе да види дали той ще й изпрати нещо. Сега се чувстваше глупаво, задето бе закъсняла с двайсет минути за срещата с приятелките си.

— Как се чувстваш на толкова много години? — Ники си бе подстригала косата. Беше я оставила руса, но сега бе къса и къдрава. Приличаше на херувим. — Поръчах ти обезмаслено лате. Май отсега нататък ще трябва да внимаваш с теглото.

— Трийсет и две не са много години. Поне това се опитвам да си внуша.

— Мен ме е страх — призна Корин. — Трийсет и една все още звучи така, сякаш току-що си навършила трийсет, тоест на практика все още си по-близо до двайсетте. Но трийсет и две ми звучи зловещо близо до трийсет и пет.

— А трийсет и пет е само на крачка от четирийсетте. — Ник погледна косата си в огледалото на отсрещната стена.

— Благодаря за поздравленията — иронизира ги Ели.

— О, не се безпокой! Ще те обичаме дори когато станеш сбръчкана стара мома и започнеш да носиш кюлоти в телесен цвят. — Те поставиха две торби на масата. — Това са подаръците ти. И не се опитвай да ги смениш.

Подаръците бяха подбрани перфектно, както се удава само на дългогодишни приятелки. Корин й бе купила кашмирени къси чорапи в гълъбово сиво, толкова меки, че Ели не се сдържа и ги обу още в заведението. Ники й бе взела ваучер за ужасно скъп козметичен салон.

— За комплект процедури против стареене — обясни шеговито. — Предлагаха това или ботокс.

— А ние знаем колко мразиш инжекциите.

Тя се изпълни с любов, с благодарност към приятелките си. Имаше много вечери, в които си бяха казвали, че са новото си семейство, споделяли бяха страховете си, че някоя от тях може да си намери партньор и да ги остави самотни. В живота на Ники имаше нов мъж, който, колкото и да е необичайно, изглеждаше обещаващ. Беше платежоспособен, мил и постоянно я изненадваше приятно. Ники бе прекарала десет години, бягайки от мъже, които се държат добре с нея. Корин тъкмо бе приключила връзка, продължила година. Казваше, че той е готин, но бяха станали като брат и сестра, „а аз очаквах брак и няколко деца, преди да се случи това“.

Не говореха сериозно за опасността да изпуснат всички влакове, израз, който лелите и майките им толкова обичаха да използват. Не споменаваха, че повечето от приятелите им мъже сега имат връзки с жени, които бяха пет или десет години по-млади от тях. Шегуваха се безмилостно за възрастта си. Съюзяваха се с приятели гейове, обещаващи им деца „до десет години“, ако са все така сами, нещо, което никоя от страните не вярваше, че ще се случи.

— Какво ти подари той?

— Кой? — попита невинно Ели.

— Господин Многотиражния писател. Мислехме, че причината да закъснееш, е подаръкът му.

— Тя вече е получила инжекцията си — изкикоти се Корин.

— Отвратителни сте — и двете! — Ели отпи от кафето си, което бе поизстинало. — Аз… още не съм го виждала.

— Няма ли да те заведе някъде? — поиска да знае Ники.

— Сигурно ще го направи — увери я тя. Внезапно им се ядоса, че я гледат така, сякаш виждат какво ще се случи. Ядоса се на себе си, че не е измислила извинение за него. Ядоса се на него, че се налага да му търси такова.

— Чухте ли се изобщо, Ели?

— Не. Но е само осем и половина… О, божичко, трябва да съм във вестника в десет, а не съм родила една добра идея!

— Е, майната му на Джон! — Ники се наведе напред и я прегърна. — Ще ти купим малка торта за рождения ден, нали, Корин? Почакайте ме тук, ще отида да взема от кейкчетата с глазура. Ще си направим истинско пиршество.

В този момент тя чу приглушената мелодия на мобилния си телефон. Отвори капачето.

Честит рожден ден, скъпа! Ще получиш подаръка си по-късно. X

— Той ли е? — попита Корин.

— Да. — Тя се усмихна широко. — Ще получа подаръка си по-късно.

— Съвсем в негов стил — изсумтя Ники, която се върна на масата с кейкчетата. — Къде ще те води?

— Е… не пише.

— Покажи ми! — Ники грабна телефона от нея. — Какво означава това, по дяволите!

— Ники… — В гласа на Корин имаше предупредителна нотка.

— Хммм… „Ще получиш подаръка си по-късно. Целувки.“ Доста мъгляво, не мислиш ли?

— Днес е рожденият й ден — напомни Корин.

— Именно. И затова не бива да се мъчи да разшифрова тъпите съобщения на някакво тъпо гадже. Ели, миличка… какви ги вършиш?

Ели застина. Ники бе нарушила неписаното правило да не коментират връзките си, без значение какви са: трябваше да се поддържат една друга; трябваше да изразяват загрижеността си чрез неизреченото; не биваше да изтърсват неща от рода на: „Какви ги вършиш?“.

— Всичко е наред — промърмори. — Наистина.

Ники я погледна.

— Ти си на трийсет и две. Имаш връзка с… влюбена си в този мъж почти година, а какво заслужи за рождения си ден — някакво жалко съобщение, което означава, че ще получиш среща в някакъв неопределен бъдещ момент? Не се ли очаква от женените мъже да подаряват на любовниците си поне скъпо бельо? Някоя и друга седмица в Париж?

Корин трепна.

— Съжалявам, Корин, просто казвам, че й е нужна промяна. Ели, скъпа, знаеш колко те обичам! Но, наистина, какво получаваш от всичко това?

Ели се вторачи в кафето си. Удоволствието от рождения й ден започна да се изпарява.

— Обичам го — каза простичко.

— А той обича ли те?

Тя изпита внезапна омраза към Ники.

— Знае ли, че го обичаш? Можеш ли изобщо да му го кажеш?

Тя вдигна поглед.

— Само казах мнението си — оправда се Ники.

Кафенето край тях бе притихнало. Или може би просто така им се стори.

Ели се размърда в стола си.

Корин все още гледаше ядно Ники, която сви рамене и вдигна високо едното кейкче:

— Е, честит рожден ден, все пак! Някой да иска още кафе?

 

 

Тя се плъзна в стола си пред компютъра. На бюрото й нямаше нищо. Никаква бележка, че за нея има цветя в портиерната. Никакви шоколадови бонбони или шампанско. В пощата й имаше осемнайсет имейла, без спама. Майка й — която си бе купила компютър миналата година и все още завършваше всяко изречение с удивителна — й беше изпратила съобщение, за да й честити рождения ден! И да й каже, че „кучето е добре, след като му смениха ставата! И операцията струва повече, отколкото тази на баба Хоуърт!!!“. Секретарката на шефката й беше изпратила напомняне за тазсутрешното съвещание. А Рори, библиотекарят, й бе изпратил съобщение, за да й каже да се отбие долу по-късно, но не преди четири следобед, тъй като дотогава щели да бъдат в новата сграда. Нямаше нищо от Джон. Дори завоалирано поздравление. Тя трепна, когато видя, че Мелиса върви към офиса си, следвана по петите от Рупърт.

Осъзна, че е в беда и зарови из бюрото си. Позволила си бе да изгуби толкова време с писмото, че нямаше почти нищо, което да представи от изданията на вестника през 1960 година, нищо от контрастиращите примери, за които бе помолила Мелиса. Съжали, че се е застояла толкова в кафенето, приглади косата си, грабна най-близката папка с документи — поне да изглежда, че върши нещо — и хукна към съвещанието.

— Значи, може да се каже, че здравните страници са готови, така ли? А имаме ли статия за артрита? Бях поискала и колонка за алтернативното лечение. Някоя известна личност да има артрит? Това ще освежи нещата. Малко са сухи.

Ели се ровеше в папката си. Вече бе почти единайсет часа. Какво щеше да му струва да й изпрати цветя? Могъл е да плати в кеш в цветарския магазин, ако толкова се е боял, че нещо може да проличи в банковите извлечения; преди го беше правил.

Може би бе започнала да му омръзва. Може би тази почивка в Барбадос беше неговият начин да се опита да подобри отношенията с жена си. Може би това, че й каза за почивката, бе малодушен начин да й подскаже, че вече не е толкова важна за него. Тя прегледа набързо запазените съобщения в телефона си, опитвайки се да прецени дали в тях се забелязва охладняване.

Хубава статия за ветераните от войната, X

Свободна ли си за обед? Ще съм наблизо около 12:30.

Страхотна си. Не мога да говоря довечера. Ще ти изпратя есемес при първа възможност. X

Почти беше невъзможно да се каже дали има промяна в тона: съобщенията бяха твърде малко, за да прецени. Ели въздъхна, потисната от посоката на мислите си, от твърде откровените коментари на приятелката й. Какви ги вършеше, по дяволите? Искаше толкова малко. Защо? Защото се боеше, че ако поиска повече, той ще се почувства притиснат в ъгъла и цялата история ще приключи. Тя бе наясно каква е сделката. Не можеше да твърди, че е била подведена. Но точно колко й бе разрешено да поиска в рамките на разумното? Съвсем различно е, когато знаеш, че те обичат страстно и само обстоятелствата ви разделят. Но ако няма признаци за подобна любов, които да подхранват…

— Ели?

— Да? — Тя вдигна глава и видя, че в нея са вперени десет чифта очи.

— Щеше да ни кажеш какви идеи имаш за броя в понеделник. — Погледът на Мелиса бе едновременно безизразен и всевиждащ. — Сравнението между някога и сега?

— Разбира се — кимна тя и запрелиства папката на скута си, за да прикрие изчервяването си. — Да… Е, помислих, че може да е забавно да копираме директно някогашните страници. Реших, че може да направим сравнение между тогавашните коментари на читателските писма и сегашните.

— Да — каза Мелиса. — Точно това те помолих да свършиш миналата седмица. Щеше да ми покажеш какво си намерила.

— О! Съжалявам. В момента в архива обслужват само спешни случаи. Библиотекарите са станали истински параноици — искат да знаят къде е всичко, нали сега се местят и… — заобяснява тя.

— Защо не направи фотокопия?

— Аз…

— Ели, играеш си със сроковете! Мислех, че ще си готова още преди дни. — Гласът на Мелиса беше леден. Другите в стаята сведоха глави, за да не станат свидетели на неизбежното обезглавяване. — Да дам ли задачата на някой друг? На някоя от стажантките?

„Тя е наясно — помисли си Ели. — Знае, че умът ми е другаде — в смачканото хотелско легло, закътаната вила, че постоянно водя паралелни разговори с мъж, който отсъства. Нищо не съществува, освен него, а тя вижда всичко, сякаш съм прозрачна.“

Очите на Мелиса бяха вперени в тавана.

Изведнъж Ели осъзна несигурността на положението си.

— Аз… ъ-ъ-ъ… имам нещо по-добро — каза тя внезапно. — Мисля, че това ще ви хареса повече. — Скътала бе плика между листовете и го подаде на шефката си. — Опитвам се да открия още подробности.

Мелиса прочете краткото писмо и се намръщи.

— Знаем ли кой го е писал?

— Не още, но работя по въпроса. Реших, че може да стане страхотен материал, ако разбера какво се е случило с тях. Дали са се събрали накрая.

Мелиса кимаше.

— Да, звучи като извънбрачна връзка. Скандал от 60-те? Може да го използваме, за да покажем как се е променил моралът. Кога ще намериш още информация?

— Имам няколко „сламки“.

— Разбери какво се е случило, дали са били отлъчени от обществото.

— Ако са останали женени, може да не искат да видят имената си във вестниците — отбеляза Рупърт.

— Предложи им анонимност, ако се наложи — каза Мелиса, — но е за предпочитане да имаме снимки — най-малкото от периода, когато е писано писмото.

— Още не съм ги открила. — Напрежението в лицевите мускули на шефката й подсказа на Ели, че думите й не се радват на одобрение.

— Но ще го направиш. Вземи някой от новинарите да ти помага. Те са добри в търсенето. И искам материала за другата седмица. Но първо виж как точно стоят нещата. Искам история, която да напълни една двойна страница. Утре ще се видим отново, по същото време. — Тя вече се бе упътила към вратата, а идеално поддържаната й коса потрепваше живо като в реклама на шампоан.

 

 

— А, ето я госпожица откривателката на правописни грешки!

Ели го завари седнал на стола. Той свали слушалките от ушите си, когато се настани насреща му. Разглеждаше пътеводител на Южна Америка. Една празна чиния показваше, че вече е изял обяда си.

— Рори, в голяма беда съм! Раздрънках се пред шефката и сега трябва да изсмуча от пръстите си Любовната история на века.

— Казала си й за писмото?

— Хвана ме на тясно. Трябваше да й дам нещо. Така ме гледаше, помислих си, че ще ме прехвърли в отдел „Обяви“.

— Е, лошо ти се пише.

— Знам. Освен това трябва да прегледам писмата на читатели в броевете от 1960 година и да представя днешния им морален еквивалент.

— Поне задачата ти е ясна.

— Да, но ще отнеме много време, а имам купища други неща за вършене. Само тая мистериозна любовна история ми липсваше! — Тя се усмихна с надежда. — Чудя се дали не би могъл да ми помогнеш в търсенето?

— Съжалявам. И аз съм затрупан с работа. Ще ти приготвя вестниците от 1960 година, като сляза долу.

— Но това ти е работата — опита се да протестира тя.

Той се засмя.

— Точно така. А писането и ровенето е твоя.

— Днес е рожденият ми ден.

— Е, честит рожден ден!

— Самата любезност си!

— А ти си свикнала да получаваш каквото искаш. — Той й се усмихна и се зае да прибира пътеводителя и MP3 плейъра си. Махна й за довиждане, докато се отправяше към вратата.

„Нямаш представа — помисли си тя, когато летящата врата се затвори зад него — колко много грешиш.“

 

 

Аз съм на двайсет и пет години и имам добра работа, но не достатъчно добра, за да получа всичко, което искам — къща, кола и жена.

„Ами защото си искал да се сдобиеш с жена, сякаш е къща или кола — промърмори Ели на избелелия текст. — И защото вероятно купуването на перална машина е било по-важно за теб.“

Забелязах, че след като много от приятелите ми се ожениха, стандартът им на живот значително спадна. Аз ходя с едно момиче от три години, връзката ни е сериозна и много ми се иска да се оженя за нея. Помолих я да почака три години и тогава да се оженим, за да мога да й осигуря по-охолен живот, но тя казва, че няма да ме чака.

„Три години — замисли се Ели. — Не я виня. Едва ли си оставял впечатлението, че изгаряш от страст по нея!“

Каза ми, че или ще се оженим тази година, или изобщо няма да се омъжи за мен. Според мен това отношение е неразумно, след като й обясних, че стандартът й на живот ще е доста по-нисък. Мислите ли, че има и друг аргумент, който бих могъл да добавя към тези, които вече съм изтъкнал?

— Не, приятелю — произнесе тя на глас, докато пъхаше поредния стар вестник под капака на фотокопира. — Достатъчно ясно си се изразил.

Тя се върна при бюрото си, седна и извади омачканото ръкописно писмо от папката си.

Моя прекрасна и единствена любов… Ако не дойдеш, ще знам, че каквото и да изпитваме един към друг, не е достатъчно. Няма да те упреквам, любов моя. Знам, че в последните седмици бе подложена на неимоверно напрежение, и това ме измъчва. Мисълта, че ти причинявам страдание, ме съсипва.

Тя прочете думите отново и отново. В тях имаше страст, сила, дори след толкова години. Защо трябва да търпиш дребнавото: „Обясних й, че ще има доста по-нисък стандарт на живот“, когато може да имаш: „Знай, че държиш сърцето ми, надеждите ми в ръцете си“. Прииска й се непознатата приятелка на първия кореспондент да се бе измъкнала навреме.

Ели погледна за всеки случай дали няма нов имейл, а после провери и телефонните си съобщения. Тя е на трийсет и две години. Обича човек, който е женен за друга. Приятелките й вече намекват, че това… че се държи абсурдно, и тя ги мрази, защото знае, че са прави.

Задъвка крайчеца на един молив. Взе фотокопието с читателските писма и пак го остави.

Зае се да пише ново съобщение на компютъра си и преди да помисли достатъчно, напечата:

Единственият подарък, който искам за рождения си ден, е да знам какво съм за теб. Искам да проведем откровен разговор, в който да мога да ти кажа какво изпитвам. Искам да знам дали двамата изобщо имаме някакво бъдеще.

И добави:

Обичам те, Джон. Обичам те повече, отколкото съм обичала някого в целия си живот, и това започва да ме влудява.

Очите й се наляха със сълзи. Ръката й отиде на „изпрати“. Около нея отделът сякаш се смали. Смътно съзнаваше, че Каролайн, която водеше здравната рубрика, бъбри по телефона на съседното бюро, а чистачът на прозорци се полюшва в люлката си отвън, че редакторът на новините спори с един от репортерите в другия край на офиса, а под краката й липсва една плочка. Не виждаше нищо друго, освен мигащия курсор — думите й, бъдещето й лежаха разголени пред нея на екрана.

Обичам те повече, отколкото съм обичала някого в целия си живот.

„Ако го направя сега — помисли си, — за мен въпросът ще е решен. Така отново ще мога да контролирам живота си. Дори да не е отговорът, който искам, все пак ще е някакъв.“

Показалецът й се задържа върху „изпрати“.

„И никога вече няма да докосна това лице, да целуна тези устни, да почувствам тези ръце върху тялото си. Никога няма да го чуя как произнася «Ели Хоуърт», сякаш думите са безценни.“

Телефонът на бюрото й иззвъня.

Ели подскочи, погледна го, сякаш бе забравила къде е, и избърса очите си с ръка. Изправи гръб и вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, рожденичке! — прозвуча гласът на Рори. — Ела долу в хранилището, когато можеш. Имам нещо за теб. И ми донеси кафе, ако обичаш. Това ми е таксата за помощта.

Ели остави слушалката, върна се към компютъра си и натисна „изтрий“.

 

 

— И така, какво намери? — Тя му подаде чаша кафе през гишето и той я взе. Косата му бе поръсена с фин прах и тя едва сдържа желанието си да я поотупа, както би сторил човек с дете. Рори вече бе усетил покровителственото й отношение веднъж и тя не искаше да го обиди втори път.

— Има ли захар?

— Не — отвърна тя. — Реших, че го пиеш горчиво.

— Сбъркала си. — Той се наведе през гишето. — Виж, шефът ме дебне. Трябва да съм дискретен. Ти кога свършваш работа?

— По всяко време — отвърна тя. — Може да се каже, че вече приключих.

Той приглади косата си. Прахът се посипа около него.

— Чувствам се като оня герой в „Пийнътс“^[1]. Как се казваше? Пиг Пен. Онзи, който непрекъснато е следван от облак мръсотия… Местим кутии, които не са пипани от години. Съмнявам се, че някога ще имаме нужда от парламентарните протоколи от 32-ра година, каквото и да казва шефът. Както и да е. „Черния кон“? След половин час?

— Кръчмата?

— Да.

— Аз имах други планове… — Искаше й се да му каже: „Защо просто не ми дадеш каквото си открил?“. Но дори тя виждаше колко неблагодарно би прозвучало това.

— Ще отнеме само десетина минути. После и бездруго трябва да се срещна с едни приятели. Но информацийката си я бива! Е, може да почака и до утре, ако предпочиташ.

Тя си помисли за мобилния телефон, безмълвен и изпълнен с упрек в задния й джоб. Каква беше алтернативата? Да се втурне вкъщи и да чака Джон да й се обади? Поредната вечер, която ще прекара пред телевизора, знаейки, че светът съществува чудесно и без нея.

— Защо не, по дяволите. Тъкмо ще пийнем по едно набързо.

— Малък Радлер. Живей опасно!

— Радлер! Мили боже! Ще се видим там.

Той се ухили.

— Ще държа папка с надпис „Строго секретно“, за да ме познаеш.

— А аз ще извикам: „Поръчай ми истинско питие, скръндзо! Днес е рожденият ми ден!“.

— И няма да носиш червен карамфил в ръката, за да те разпозная?

— Никакви опознавателни знаци! Така ще ми е по-лесно да се измъкна, ако не ми хареса как изглеждаш.

Рори кимна одобрително.

— Звучи разумно.

— Няма ли да ми подскажеш нещичко все пак?

— Това ще е изненадата за рождения ти ден! — След тези думи той изчезна обратно през двойната врата, гмурна се в недрата на вестника.

 

 

Дамската тоалетна бе празна. Ели си изми ръцете, забелязвайки, че сега, когато дните на сградата бяха преброени, компанията вече не си правеше труда да пълни редовно дозаторите с течен сапун, нито да зарежда автомата с тампони. Тя си помисли, че другата седмица може да им се наложи сами да си носят тоалетна хартия.

Огледа лицето си, освежи туша за мигли и напудри торбичките под очите си. Сложи си червило, после го изтри. Изглеждаше уморена, но си каза, че е от осветлението, а не неизбежна последица от факта, че е с година по-стара. Облегна се на стената до една мивка, извади телефона от чантата си и написа съобщение.

Просто проверявам дали „по-късно“ означава тази вечер? Опитвам се да планирам рождения си ден. Е.

Не звучеше като някоя лепка, не проявяваше ревност и отчаяние. Намекваше, че е жена с много предложения, неща за вършене, но загатваше, че той е на първо място, ако трябва да избира. Поигра си с текста още няколко минути, докато реши, че тонът е точно какъвто трябва, а после го изпрати.

Отговорът дойде почти веднага. Сърцето й подскочи, както винаги, когато знаеше, че е той.

Трудно ми е да кажа в момента. Ще ти се обадя по-късно, ако имам възможност. Дж.

В нея пламна внезапна ярост. „Това ли е всичко? — искаше й се да му изкрещи. — Днес е рожденият ми ден, а най-доброто, което успя да измислиш, е «ще ти се обадя по-късно, ако имам възможност?».“

Не се безпокой, написа в отговор, пръстите й удряха яростно по малките клавиши, ще празнувам с приятели.

И за пръв път от месеци Ели Хоуърт изключи телефона си, преди да го пъхне обратно в чантата.

 

 

Отдели повече време, отколкото бе планирала, на статията за читателските писма и редактира интервюто с една жена, чието дете страдаше от младежки артрит. Когато пристигна в „Черния кон“, Рори беше там. Зърна го веднага, косата му вече не беше прашна. Проправи си път през тълпата към него, извинявайки се за побутванията с лакът, зле избраните места, откъдето да мине, готова да каже: „Съжалявам, че закъснях“, когато осъзна, че той не е сам. Групичката около него й беше непозната; не бяха от вестника. Той беше в центъра и се смееше. Виждайки го в нова светлина, тя се сепна. Извърна се, за да събере мислите си.

— Ей! Ели!

Тя си лепна една усмивка и се обърна.

Той махна с ръка.

— Помислих, че няма да дойдеш.

— Задържаха ме. Съжалявам. — Тя се присъедини към групичката и ги поздрави.

— Ще те черпя едно питие. Днес е рожденият ден на Ели. Какво искаш? — С няколко притеснени усмивки тя прие пороя от поздравления от хора, които не познаваше, и й се прииска да е някъде другаде. Празните приказки не влизаха в сметката. За миг се зачуди дали да не си тръгне, но Рори вече беше на бара и й купуваше питие.

— Бяло вино — обяви, когато се върна и й подаде чашата. — Щях да ти взема шампанско, но…

— И бездруго вече си позволих достатъчно.

Той се засмя.

— Ясно.

— Все пак ти благодаря.

Рори я запозна с приятелите си, изброявайки имена, които тя забрави на мига.

— И тъй… — подкани го тя.

— Да се залавяме за работа. Извинете ни за минута — каза той и двамата си проправиха път до един ъгъл, където бе малко по-спокойно и тихо. Имаше само едно място — Рори й направи знак да седне, а той приклекна до нея. Дръпна ципа на раничката си и извади папка с надпис „Азбест. Заболявания. Симптоми“.

— Какво е това…?

— Търпение — отвърна той и й подаде папката. — Мислех за писмото, което намерихме последния път. Беше с много документи за азбеста, нали? Е, в хранилището има купища материали за азбеста и предприетите правни действия, най-вече през последните няколко години. Аз обаче реших да се върна по-назад във времето и намерих някои доста по-стари неща. Те са горе-долу от същия период като писмото, което ти дадох последния път. Вероятно са били отделени от онази първа папка. — Той прелисти документите с опитни пръсти. — И тогава — обяви, като извади чиста пластмасова папка, — открих това.

За миг сърцето й спря. Два плика. Същия почерк. Същия адрес, пощенска кутия в пощата на Лангли стрийт.

— Прочете ли ги?

Той се усмихна широко.

— Не съм чак такъв сухар. Прочетох ги, разбира се!

— Може ли?

— Давай.

Първото бе озаглавено просто Сряда.

Разбирам страха ти, че може да бъдеш погрешно разбрана, но е излишно да се боиш. Да, бях глупак онази нощ в „При Алберто“ и винаги ще се срамувам за избухването си, но не твоите думи го предизвикаха. А отсъствието им. Какъвто съм глупав и неуверен в себе си — а и двамата явно не сме сигурни докъде може да стигне всичко това — имам нужда от уверение, че за теб отношенията ни означават същото, каквото и за мен: накратко — всичко.

Ако думите ми те карат да се чувстваш неловко, просто ми отговори с една дума: „да“.

На второто писмо имаше дата, но не и обръщение. Почеркът, макар и четлив, бе доста нервен, сякаш авторът се е вълнувал прекалено.

Заклех се, че няма да те потърся повече. Но след шест седмици не се чувствам по-добре. Да съм без теб — на хиляди километри от теб — това изобщо не е облекчение. Фактът, че вече не се измъчвам от твоята близост и не се изправям пред ежедневни доказателства, че съм неспособен да имам единственото, което истински желая, не ми донесе облекчение. Той само влоши нещата. Бъдещето ми прилича на безрадостен пуст път.

Не знам какво се опитвам да кажа, скъпа Джени. Може би, че тази врата още е широко отворена, ако все пак чувстваш, че си взела погрешното решение.

А ако чувстваш, че решението ти е било правилно, знай поне това: някъде в този свят има един мъж, който те обича, който разбира колко си добра, умна и уникална. Мъж, който те е обичал винаги и въпреки страданието, което си причинява, подозира, че винаги ще те обича.

Твой Б.

— Джени — каза Рори.

Тя не отговори.

— Не е тръгнала с него — заключи той.

— Да. Ти се оказа прав.

Той отвори уста, канеше се да заговори, но може би нещо в изражението й го накара да промени решението си.

Ели въздъхна.

— Не знам защо — призна, — но това малко ме натъжи.

— Обаче имаш отговор. А също и името, ако искаш да напишеш статията.

— Джени — произнесе тя замислено. — Не е кой знае какво.

— Но е второто писмо, открито в папки за азбеста — възможно е тя да е свързана с него по някакъв начин. Струва си да прегледаш двете папки. Да видиш дали няма да откриеш още нещо.

— Прав си. — Тя взе папката от него, внимателно прибра писмото и прибра всичко в чантата си. — Благодаря ти — каза. — Наистина. Знам колко си зает в момента и оценявам жеста ти.

Той я изучаваше внимателно, както се сканира файл в търсене на информация. Когато Джон я гледаше, помисли си тя, в погледа му винаги имаше някакво нежно извинение: за това което са, за това, в което са се превърнали.

— Ти наистина изглеждаш тъжна.

— О… просто се надявах на хепиенд. — Тя се насили да се усмихне. — Когато ми каза, че си намерил нещо, очаквах да видя, че всичко е приключило добре.

— Не го приемай лично. — Той я докосна съчувствено по лакътя.

— О, не ме е грижа — каза тя бързо. — Просто за статията щеше да е по-добре, ако завърши романтично. Мелиса може и да не поиска да я напиша, щом няма хепиенд. — Тя отметна кичур коса от лицето си. — Знаеш каква е: „Трябва ни нещо по-оптимистично… на читателите им стигат драмите в новинарските страници“.

— Боя се, че ти развалих рождения ден — извини се той, докато си проправяха път през кръчмата. Трябваше да се наведе и да го извика в ухото й.

— Не се безпокой — извика и тя в отговор. — Беше подходящ завършек на деня.

— Ела с нас — покани я Рори и отново я докосна по лакътя. — Ще ходим на ледена пързалка. Един приятел се отказа и имаме свободен билет.

— Да се пързалям с кънки?

— Забавно е.

— Аз съм на трийсет и две! Не мога да се пързалям с кънки!

Сега бе негов ред да се изуми.

— О… Е, добре тогава. — Кимна разбиращо. — Не бива да те вадим от проходилката.

— Мислех, че пързалянето с кънки е за деца. Тийнейджъри!

— В такъв случай си лишена от въображение, госпожице Хоуърт. Допий си питието и ела с нас. Позабавлявай се. Освен ако нямаш други планове за вечерта, разбира се.

Тя зарови за телефона в чантата си, изкуши се да го включи отново. Но не й се четеше неизбежното извинение на Джон. Не й се искаше остатъкът от вечерта да мине под знака на отсъствието му, думите му, копнежа по него.

— Ако си счупя крака — предупреди тя Рори, — ти ще ме караш до работа и обратно в продължение на шест седмици.

— Уви, нямам кола. Какво ще кажеш да те нося на гръб?

Той не беше неин тип. Саркастичен, леко чувствителен на тема социално положение, вероятно няколко години по-млад от нея. Ели подозираше, че печели доста по-малко от нея и вероятно все още дели апартамента си с някого. Възможно бе дори да не шофира. Но й направи най-доброто предложение, което щеше да получи в седем без петнайсет вечерта на трийсет и втория си рожден ден, а тя бе решила, че прагматизмът е добродетел, която се подценява.

— Ако някой ми отреже пръстите с кънката, ти ще седиш на бюрото ми и ще пишеш вместо мен.

— За това ти стига и един пръст. А може да опиташ и с носа. Господи, ама вие горе наистина се държите като примадони! — възкликна той. — Хайде, момчета! Допийте си питиетата! В билетите пише, че трябва да сме на пързалката в седем и половина.

 

 

Докато се прибираше с метрото, Ели осъзна, че болката в мускулите не е от кънките, а защото се бе смяла до премаляване близо два часа. Карането на кънки беше комично, бе ободряващо и тя бе осъзнала — докато правеше първите си тромави стъпки върху леда — че рядко бе изпитвала удоволствие от пълното отдаване на някоя физическа дейност.

Рори се оказа много добър на кънките; както и повечето от приятелите му. „Идваме тук всяка зима — каза й той, посочвайки временната пързалка, залята от светлини и заобиколена от офис сгради. — Монтират я през ноември. Идваме горе-долу на всеки две седмици. По-лесно е, ако първо пийнеш малко. Отпускаш се. Хайде… раздвижи крака. Просто се наведи малко напред.“ Пързаляше се назад, с протегнати ръце, за да може тя да се залови за тях. Когато падаше, той се смееше безжалостно. Приятно бе да правиш това с мъж, за чието мнение не ти пука особено: ако беше Джон, сигурно щеше да се притеснява, че от студа на пързалката носът й се зачервява.

И през цялото време щеше да мисли в кой момент ще реши да си тръгне.

Стигнаха до нейното жилище.

— Благодаря ти — усмихна се на Рори. — Очертаваше се доста скучна вечер, а накрая си прекарах чудесно.

— Това бе най-малкото, което можех да направя за теб, след като ти провалих рождения ден с онова писмо.

— Ще го преживея.

— Виж ти. Ели Хоуърт имала сърце.

— Това е просто грозен слух.

— Съвсем не си толкова зле, знаеш ли — отбеляза той внезапно, очите му се усмихваха. — За динозавър като теб.

Искаше й се да го попита за кънките ли говори, но внезапно я достраша от онова, което би могъл да й каже.

— А ти си голям чаровник.

За миг Ели се почуди дали да не го покани у дома. Но още щом си го помисли, знаеше, че няма да се получи. Главата й, апартаментът й, животът й бяха запълнени с Джон. За този мъж нямаше място. Може би просто изпитваше сестрински чувства към него и бе леко объркана от факта, че всъщност не е толкова грозен.

Рори отново я погледна и Ели се почувства неловко, знаейки, че решението й е изписано на лицето.

— Трябва да вървя — каза той и махна на приятелите си.

— Да — отвърна тя. — Благодаря ти за вечерта.

— Няма защо. Ще се видим в работата. — Той я целуна по бузата, после се обърна и почти затича към станцията. Тя го гледаше как се отдалечава и изпита странна тъга.

Заизкачва се по каменните стълби и бръкна в чантата си за ключовете. Ще препрочете новото писмо и ще прегледа папките за нещо насочващо. Ще работи много. Ще канализира енергията си. Усети една ръка върху рамото си и подскочи стреснато.

Джон стоеше на стъпалата зад нея с бутилка шампанско и абсурдно голям букет под мишница.

— Не съм тук — обясни той. — В Съмърсет съм, изнасям лекция на група кандидат-писатели, които са талантливи, но сред тях има поне един, който ще ми досади до смърт. — Стоеше пред нея, докато тя се опитваше да си поеме дъх.

— Кажи нещо, Ели. Само да не е „върви си“.

Тя остана безмълвна.

Джон остави цветята и шампанското на стъпалото и я притегли в обятията си.

— Седя тук вече половин час. Започнах да си мисля, че изобщо няма да се прибереш.

Тя усети как се разтапя. Пусна чантата си, почувства кожата му, тежестта му, големината му и си позволи да се отпусне в прегръдките му. Той обхвана студеното й лице с топлите си ръце.

— Честит рожден ден! — поздрави я, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

— Съмърсет — повтори тя малко замаяно. — Това означава ли, че…

— Цяла нощ.

Днес бе трийсет и вторият й рожден ден, а мъжът, когото обичаше, бе тук с шампанско и цветя и щеше да прекара цялата нощ в леглото й!

— Е, мога ли да вляза? — попита той.

Тя направи комична гримаса, сякаш искаше да каже: „Наистина ли трябва да питаш?“. Вдигна цветята, шампанското и заизкачва стълбите.