Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (17)

Шестнадесета глава

2003 година

Вторник. „Червения лъв“? Какво ще кажеш? Джон X

Той се появи двайсет минути след уговорения час, обгърнат от хладен въздух и с цял куп извинения. Радиоинтервюто се бе проточило повече от очакванията му. Срещнал бе състудент, звуков инженер, мъжът искал да си поговорят. Би било грубо да не му обърне внимание.

Но не е грубо да ме оставиш да те чакам сама в кръчма, отговори му тя наум. Не искаше да разваля настроението, затова се усмихна.

— Изглеждаш чудесно — отбеляза той, докосвайки я по бузата. — Нова прическа?

— Не.

— А. Значи просто прекрасна както винаги. — И с това изречение закъснението му бе забравено.

Облечен беше в тъмносиня риза и жълто-кафяво сако; веднъж тя се бе пошегувала, че това е писателската униформа. Ненатрапчива, в убити тонове, скъпа. Такъв си го представяше, когато не бе с него.

— Как беше в Дъблин?

— Натоварено. Напрегнато. — Той свали шала от врата си. — Имам нов пиар, Рос, която държи да вмъква по нещо във всяка петнайсетминутна почивка. Нарежда ми дори кога да ходя до тоалетната.

Ели се засмя.

— Какво пиеш? — Той направи знак на един сервитьор, забелязвайки, че чашата й е празна.

— Бяло вино. — Тя не бе възнамерявала да пие повече: опитваше се да спре алкохола, но стомахът й бе свит и само той можеше да я отпусне.

Джон разказваше за командировката си, продадените книги, промените в крайбрежната улица на Дъблин. Тя го наблюдаваше, докато говори. Някъде бе прочела, че можеш да видиш как действително изглежда някой в първите пет минути от срещата с него. После всичко е оцветено от онова, което си мислиш за човека. Това я успокояваше в утрините, когато се будеше с подуто лице след запои или с боцкане в очите поради липса на сън. „Ти винаги ще си красив за мен“, каза му тя наум.

— Значи днес не работиш?

Тя се върна към разговора.

— Днес имам почивен ден. Работих миналата събота, нали помниш? Но смятам да отскоча до офиса все пак.

— Върху какво работиш?

— О, нищо особено. Намерих интересно писмо и исках да се разровя в архива, за да видя дали няма и други.

— Писмо?

— Да.

Джон вдигна вежди.

— Старо е. От 1960 година. — Тя не знаеше защо е толкова сдържана, ала не й се искаше да му покаже буйния изблик на чувства върху страниците на писмото. Боеше се да не си помисли, че има някаква скрита причина да му го покаже.

— Аха. Тогавашният морал е бил много по-строг отсега. Обичам да пиша за този период. Много по-лесно се създава напрежение.

— Напрежение?

— Сблъсък между онова, което искаме, и онова, което ни е разрешено.

Тя погледна към ръцете си.

— Наясно съм.

— Опитът да се преодолеят границите… всички тези пуритански правила на поведение.

— Кажи го отново. — Очите й срещнаха неговите.

— Недей! — промърмори той и се усмихна широко. — Не в ресторанта. Лошо момиче!

Тя усети натиска на крака му върху своя. След малко щяха да отидат в апартамента й и тя щеше да го има само за себе си около час. Нямаше да й е достатъчно, никога не бе достатъчно, но мисълта за тялото му, притиснато към нейното, вече я караше да се чувства замаяна.

— Още ли искаш… да ядеш? — попита го бавно.

— Зависи…

Очите им отново се срещнаха. За нея в бара не съществуваше никой и нищо освен него.

Той се размърда в стола си.

— О, да не забравя, на седемнайсети заминавам…

— Нова обиколка? — Краката му се увиха около нейните под масата.

Тя се мъчеше да се съсредоточи върху онова, което казва.

— Тия издатели наистина не ти дават мира.

— Не — каза той. — Почивка.

Последва кратка пауза. И после се появи тя. Силна болка, нещо като удар, точно под ребрата. Най-чувствителната част от тялото й.

— Колко хубаво. — Ели издърпа краката си. — Къде ще ходиш?

— Барбадос.

— Барбадос. — Тя не успя да прикрие изненадата в гласа си. Барбадос. Не къмпинг в Бретан. Не някаква хижа на далечен братовчед в прогизналия от дъжд Девън. Барбадос не предполага досадна семейна почивка. Предполага лукс, бял пясък, жена по бикини. Барбадос предполага удоволствие, това е дестинация, която намеква, че бракът им още е важен за него. И че сигурно ще правят секс.

— Вероятно няма да има достъп до интернет, а и телефонната връзка ще е трудна. Просто да знаеш.

— Слабо покритие.

— Нещо от този род.

Тя не знаеше какво да каже. Усещаше гняв към него, макар да съзнаваше, че няма право на това. Той не й беше обещавал нищо, нали?

— Всъщност трудно може да се нарече почивка, когато има малки деца — продължи той и отпи от питието си. — Просто смяна на мястото.

— Нима?

— Няма да повярваш колко багаж трябва да влачи човек. Проклетите детски колички, столчетата за храна, памперсите…

— Няма.

Седяха мълчаливо, докато пристигна виното. Той й наля, подаде й чашата. Мълчанието се проточи, стана опасно, катастрофално.

— Не мога да променя факта, че съм женен, Ели — каза той накрая. — Съжалявам, че те наранявам, но не мога да не отида на почивка, защото…

— … ревнувам — довърши тя. Мразеше се, когато говореше така. Мразеше се, че седи тук като нацупена тийнейджърка. Но все още се опитваше да преглътне значението на Барбадос и това, че две седмици ще се опитва да не си представя как той прави любов с жена си.

Сега е моментът да си тръгна, каза си тя и вдигна чашата към устните си. Сега е моментът един разумен човек да събере останките от самоуважението си, да обяви, че заслужава повече и да си тръгне, за да намери някой, който може да му се отдаде докрай, а не да получава откраднати обеди и мрачни празни вечери.

— Още ли искаш да отидем в апартамента ти?

Той я наблюдаваше внимателно, изражението му бе извинително, върху лицето му се бе отпечатало съзнанието за това, което й причинява. Този мъж. Това минно поле.

— Да — отвърна тя.

 

 

Във всеки вестник има йерархия, а библиотекарите са някъде в дъното й. Не толкова ниско, колкото готвачите в стола или охраната, но нямат нищо общо с хроникьорите, редакторите и репортерите, които съставляват журналистическия екип, лицето на изданието. Библиотекарите са помощният персонал, невидими, недооценени, задължението им е да изпълняват нарежданията на ония, които са по-важни. Но, изглежда, никой не бе обяснил това на мъжа в тениската с дълги ръкави.

— Днес не приемаме заявки. — Той посочи написана на ръка бележка, залепена върху онова, което би трябвало да е гишето.

Съжаляваме — архива няма да работи до понеделник. На повечето заявки можете да получите отговор онлайн — моля, опитайте първо там, а при спешни случаи наберете вътрешен 32.

 

 

Когато тя отново вдигна поглед, него вече го нямаше.

Би могла да се обиди, но все още мислеше за Джон и как бе поклатил глава, докато обличаше ризата си през главата преди час.

— Ау! — възкликна той. — Досега не бях правил толкова сърдит секс.

— Недей да недоволстваш — отвърна тя, словоохотлива след временното разтоварване. Лежеше върху завивката и гледаше през капандурата към сивите октомврийски облаци. — По-добре е от никакъв.

— Хареса ми. — Той се наведе и я целуна. — Харесва ми идеята да ме използваш. Просто средство за твоето удоволствие.

Тя го замери с възглавница. Чертите му бяха омекнали: все още мислеше за нея — бегла идея, бегъл спомен за онова, което току-що се бе случило помежду им. Все още бе неин.

— Мислиш ли, че щеше да е по-лесно, ако сексът не беше толкова добър — попита тя и отметна косата от очите си.

— Да. И не.

Защото ти няма да си тук, ако не е сексът?

Ели седна изправена в леглото — изведнъж се почувства неловко.

— Ясно — отвърна бързо. Целуна го по бузата, а после, за всеки случай, и по ухото. — Трябва да отида до редакцията. Заключи вратата, когато излезеш. — Тя се запъти към банята.

Съзнавайки изненадата му, затвори вратата след себе си и завъртя кранчето на студената вода, която бликна шумно и се устреми към отвора на мивката. Седна на ръба на ваната и чу как той ходи из дневната, може би търсеше обувките си, а после и стъпките му пред вратата на банята.

— Ели? Ели?

Тя не отговори.

— Ели, тръгвам си.

Тя мълчеше.

— Ще ти се обадя по-късно, съкровище. — Той почука два пъти по вратата, а след това се отдалечи.

Ели остана да седи неподвижно още десетина минути, след като входната врата се захлопна.

 

 

Мъжът се появи отново, когато си тръгваше. Носеше две клатушкащи се кутии с папки и се канеше да отвори вратата с крак и отново да изчезне.

— Още ли сте тук?

— Написали сте „архива“ вместо „архивът“. — Тя посочи бележката.

Той погледна.

— Знаете как е, с този недостиг на персонал… — Отново се обърна към вратата.

— Почакайте! Моля ви! — Тя се наведе през гишето и размаха папката, която той й бе дал. — Трябва да погледна вестниците от 60-те години. Освен това исках да ви питам нещо. Помните ли къде намерихте папката, която ми дадохте?

— Смътно. Защо?

— Аз… в нея имаше нещо. Писмо. Може да излезе добър материал, ако се поразровя още.

Той поклати глава.

— Сега не мога да ви помогна. Съжалявам — затрупани сме с работа заради преместването.

— Моля ви, моля ви, моля ви! До края на седмицата трябва да представя нещо. Знам колко сте заети, но само ми покажете мястото! Аз ще се оправя по-нататък.

Мъжът имаше рошава коса, тениската му с дълги ръкави бе прашасала. Изду примирено бузи, стовари кутията в края на гишето.

— Добре. Покажете ми писмото.

— Ето го. — Тя извади плика от джоба си.

— Няма за какво да се хване човек — отбеляза той. — Само пощенска кутия и инициали.

Беше рязък. Тя съжали, че се е пошегувала за грешката.

— Знам. Просто си помислих, че ако при вас има още нещо, може да успея да…

— Нямам време за…

— Прочетете го — настоя Ели. — Хайде, просто го прочетете… — Тя замълча, защото не знаеше името му. Работеше тук вече две години, а не знаеше името на нито един тях.

— Рори.

— Аз съм Ели.

— Знам коя сте.

Тя повдигна вежди.

— Тук долу обичаме да свързваме текста с човека. Може и да не повярвате, но ние също разговаряме помежду си. — Той погледна писмото. — Много съм зает, а и личната кореспонденция не е наша работа. Дори не знам как се е озовало тук.

— Само две минути. — Тя му подаде плика. — Моля те, Рори.

Библиотекарят го взе, извади писмото и го прочете бавно. Когато свърши, вдигна очи към нея.

— Заинтригува ви, нали?

Той сви рамене.

— Заинтригува ви. — Тя се усмихва широко. — Признайте си.

Той вдигна капака на гишето и й направи знак да влезе при него с примирено изражение.

— След десет минути ще ви донеса вестниците, които искате. Събирам ненужните неща в торби за смет, но може да се поровите в тях, щом искате. Само не казвайте на шефа ми. И не очаквайте да ви помагам.

 

 

Тя остана в библиотеката три часа. Забрави за вестниците от 60-те години и седна в ъгъла на прашния сутерен, едва забелязвайки минаващите край нея мъже, понесли кутии с надписи „Избори 67“, „Железопътни катастрофи юни-юли 1982 година“. Ровеше в торбите за смет, разделяше прашните купища сплъстена хартия, между които реклами за всевъзможни лекове против настинка и отдавна забравени марки цигари, ръцете й почерняха от праха и старото печатарско мастило. Седнала бе върху обърната пластмасова щайга и трупаше листовете в хаотични купчини в търсене на нещо по-малко от формат А3, нещо писано на ръка. Толкова бе погълната от това, че забрави да провери мобилния си телефон за съобщения. За кратко забрави дори времето, прекарано у дома с Джон, макар обикновено да си представяше тези срещи съвсем живо в продължение на дни.

Над нея онова, което бе останало от нюзрума, събираше, обработваше и резюмираше новините на деня, списъкът със събития се променяше всеки час, пишеха се цели страници с материали и се изхвърляха, щом се появяха по-интересни новини. В тъмните коридори на сутерена всичко това сякаш се случваше на друга планета.

В пет и половина Рори се появи с две пластмасови чашки кафе. Подаде й едната и духна в своята, докато се облягаше на празен шкаф за папки.

— Как върви?

— Нищо. Пълно е с всевъзможни лекове против настинка и резултати от мачове по крикет в оксфордски колежи, но никакви съкрушителни любовни писма.

— Е, ясно беше, че няма да е лесно.

— Така е. Просто е едно от нещата… — Тя вдигна чашата към устните си. — Не знам. Прочетох го и ми се запечата в съзнанието. Исках да знам какво се е случило. Как върви опаковането на нещата?

Той седна на един кашон на метър от нея. Ръцете му бяха прашни, върху челото му имаше размазано петно.

— Почти приключихме. Шефът настоя да свършим всичко сами.

Главният библиотекар беше във вестника цяла вечност. Той бе прочут със способността си да открие датата и броя на вестника, дори при най-бегло описание.

— И защо настоя?

Рори въздъхна.

— Безпокоеше се, че нещо може да отиде на погрешно място или да се изгуби някоя кутия. Все му повтарям, че и без това всичко ще влезе в компютрите, но знаеш колко държи на хартиените копия…

— За колко години говорим?

— Осемдесет за картотекираните вестници и около шейсет за изрезките и другите документи. Той обаче знае къде се намира всяко нещо, направо не е за вярване.

Ели се зае да прехвърля някои от листовете обратно в торбата за смет.

— Може би трябва да му кажа за писмото, щом помни толкова.

Рори подсвирна.

— Само ако го върнеш. Шефът не понася мисълта, че може да се раздели с нещо. Колегите разчистват, след като той си тръгне, иначе ще трябва да напълним още няколко стаи. Ако знаеше, че съм ти дал тази стара папка, сигурно щеше да ме уволни.

Тя направи гримаса.

— Тогава никога няма да разбера — заяви театрално.

— Какво да разбереш?

— Какво се е случило с моите влюбени без късмет.

Рори се замисли върху думите й.

— Тя се е отказала.

— Ама и ти си един романтик!

— Имала е какво да губи.

Ели вдигна глава.

— Имаш много шаблонна представа за нещата.

— Не, просто често се ровя в миналото. — Той посочи наоколо. — Тук сякаш е друга планета.

— Може изобщо да не е адресирано до жена — пошегува се тя. — Може да е друг мъж.

— Едва ли. Тогава хомосексуалността е била незаконна, нали? Щеше да е написано по-завоалирано.

— Написано е по-завоалирано.

— Това е обикновена извънбрачна връзка — не се предаваше Рори. — Ясно е като бял ден.

— И откъде си толкова сигурен? Да не говориш от опит?

— Ха! Не и аз. — Той й върна писмото и отпи от чая си.

Имаше дълги, правоъгълни пръсти. Работни ръце, не ръце на библиотекар, помисли си тя разсеяно. Но пък как точно изглеждаха ръцете на един библиотекар?

— Значи никога не си имал връзка с омъжена жена? — Тя погледна пръста му за венчална халка. — Или си женен и никога не си изневерявал?

— Не съм имал никакви връзки! Искам да кажа, с омъжени жени. Не обичам да си усложнявам живота. — Той кимна към писмото, което тя бе прибрала обратно в чантата си. — Тези неща никога не свършват добре.

— Значи всяка любов, която не е проста и праволинейна, трябва да завърши трагично, така ли? — Ели чу отбранителната нотка в гласа си.

— Не казах това.

— Напротив. Затова преди малко предположи, че тя се е отказала.

Той доизпи чая си, смачка чашката и я хвърли в торбата за смет.

— След десет минути свършваме. По-добре взимай каквото искаш. Само ми кажи какво не си успяла да прегледаш, а аз ще се опитам да ти го запазя.

Докато тя събираше нещата си, Рори промърмори:

— Всъщност наистина мисля, че тя се е отказала. — Изражението му бе неразгадаемо. — Не виждам защо това трябва да е най-лошият изход.