Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (14)

Тринадесета глава

Един съвет: следващия път, когато имаш връзка със самотна майка, не чакай месеци да те представи на детето си.

Не води детето на мач. Не играй на „щастливо семейство“ в пицарии. Не казвай колко е забавно да сте заедно. И се спасявай след това, защото, както сам каза, НИКОГА НЕ СИ БИЛ СИГУРЕН, ЧЕ Я ОБИЧАШ.

В пощенска картичка, изпратена от жена до мъж

— Не знам. Мислех, че си приключил с тази част на света. Защо искаш пак да се върнеш там?

— Защото историята си я бива, а аз съм най-подходящият човек да я отрази.

— Вършиш добра работа в ООН. Шефовете са доволни.

— Но истинската журналистика е в Конго. Знаеш го, Дон.

Въпреки значителните промени във вестника, въпреки повишението му от шеф на новините в изпълнителен директор, Дон Франклин и офисът му се бяха изменили малко, откакто Антъни О’Хеър напусна Англия. Всяка година той се бе връщал, за да види сина си, и се бе отбивал в нюзрума, и всяка година прозорците бяха още по-зацапани от никотина, а огромните купчини от вестникарски изрезки се клатушкаха още по-заплашително.

— Така ми харесва — отвръщаше Дон, когато му го казваха. — Защо, по дяволите, ми е изглед към този жалък дъжд отвън?

Но занемареният, осеян с вестници офис на Дон бе изключение. „Нейшън“ се променяше. Страниците му бяха по-смели и по-цветни, насочени към младата аудитория. Имаше раздели, пълни със съвети за гримиране, дискусии върху най-новите музикални тенденции, рубрика за предпазване от забременяване, а също и клюкарски колонки, описващи подробно извънбрачните връзки на хората. В офисите на вестника момичета в къси поли обслужваха фотокопирната машина и се скупчваха в коридорите. Прекъсваха разговорите си, за да го огледат, докато минава. Лондонските момичета бяха станали по-дръзки. Рядко оставаше сам по време на визитите си в града.

— Знаеш го не по-зле от мен. Никой тук няма моя опит, що се отнася до Африка. А сега не вземат за заложници само служителите на американското консулство, белите са навсякъде. Носят се ужасни слухове — водачите на Симба не ги е грижа какви ги вършат бунтовниците. Хайде, Дон. Нали не мислиш, че Фипс е по-добрият човек за тази работа?

— Не знам, Тони.

— Повярвай ми, на американците не им харесва техният мисионер Карлсън да бъде използван като разменна монета. — Той се наведе напред. — Говори се за спасителна операция… Кодовото й название е „Червения дракон“.

— Тони, не знам дали редакторът би искал да изпрати някого точно сега. Тия бунтовници са лунатици.

— Кой има по-добри контакти от мен? Кой знае повече за Конго, повече за Обединените нации? Вече изкарах четири години в този зайчарник, Дон, четири проклети години. Знам, че имате нужда от мен там, аз имам нужда да съм там. — Той виждаше как Дон започна да се колебае. Авторитетът му след годините, прекарани извън редакцията, придобитото лустро също допринасяха за това. В продължение на четири години той вярно бе отразявал политическите маневри в лабиринтите на ООН.

През първата година не мислеше почти за нищо друго, освен да стане сутрин и да се организира така, че да си свърши работата. Но постоянно трябваше да се бори с натрапчивото усещане, че истинските новини и дори собственият му живот се случват някъде другаде. В момента Конго едва се крепеше след убийството на Лумумба. Страната заплашваше да експлодира, а зовът й за помощ — преди далечен повик — сега бе настоятелен.

— Там е много опасно — обясни Дон. — Не ми харесва. Не съм сигурен дали трябва да изпращаме човек, докато нещата в страната не се успокоят малко.

Но Дон също като Антъни знаеше, че това е проклятието на журналистите, отразяващи конфликти: то ти дава ясна представа за добро и зло; адреналинът ти се покачва, а ти се изпълваш със състрадание, отчаяние и чувство за солидарност. Това може да те унищожи, но всеки, който веднъж е стъпил в конфликтни зони, вече трудно се приспособява към „нормалния“ живот у дома.

Всяка сутрин Антъни се обаждаше, преглеждаше вестниците за няколкото реда по темата, тълкуванията на случващото се. Очертаваше се нещо много голямо: той го усещаше с цялото си същество. Трябваше да е там, да го изпита, да го отрази върху хартия. В продължение на четири години бе полумъртъв. Искаше отново да се почувства жив.

Антъни се наведе над бюрото.

— Виж, Филмор ми каза, че редакторът питал специално за мен. Нали не искаш да го разочароваш?

Дон запали нова цигара.

— Разбира се, че не. Но той не беше тук, когато ти… — Шефът му изтръска цигарата си в ръба на преливащия от угарки пепелник.

— Това ли било? Мислиш, че пак ще се върна към пиенето?

Неловкият смях на Дон му каза всичко, което искаше да знае.

— Не съм пил от години. Чист съм като сълза. Ще ме ваксинират срещу жълта треска, ако това те тревожи.

— Просто мисля за теб, Тони. Рисковано е. Ами синът ти?

— Той не е фактор. — Две писма на година, ако имаше късмет. Разбира се, Клариса мислеше единствено за Филип: за него беше по-добре да не се разстройва излишно. — Нека отида за три месеца. До края на годината нещата ще приключат. Всички го казват.

— Не знам…

— Да съм пропускал краен срок? Да съм изпращал скучни материали? За бога, Дон, ти имаш нужда от мен там! Вестникът има нужда от мен там! Трябва да е някой, който познава страната. Някой с контакти. Представи си го — той прекара пръст по въображаемо заглавие: — „Нашият представител в Конго за спасението на белите заложници“. Виж, направи го за мен, Дон, а после ще говорим.

— Не те свърта тук, а?

— Знам къде трябва да съм.

Дон изду бузи като хамстер и въздъхна шумно.

— Окей. Ще говоря с онези горе. Но не обещавам нищо — само ще говоря.

— Благодаря ти. — Антъни стана да си върви.

— Тони?

— Какво?

— Изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Наистина. Искаш ли да пийнем нещо довечера? Ти, аз и някои от старата тайфа? Милър е в града. Ще си вземем бира и безалкохолно и ще го ударим на живот.

— Нали ти казах, че ще ходя на прием с Дъглас Гардинър.

— О.

— В посолството на Южна Африка. Трябва да поддържам контактите си.

Дон поклати примирено глава.

— Гардинър, значи? Кажи му, че според мен е въздух под налягане.

Черил, секретарката на Дон, стоеше до шкафа с папките и му намигна, когато мина край нея на излизане. Наистина му намигна. Антъни О’Хеър се зачуди дали промените във вестника не са по-големи, отколкото си мислеше.

 

 

— Намигна ти, а? Тони, братче, имаш късмет, че не те е вкарала в проклетия шкаф.

— Нямаше ме едва няколко години, Дъги. Страната си е същата.

— Не. — Очите на Дъглас обиколиха стаята. — Не е, друже. Сега Лондон е центърът на вселената. Всичко се случва тук, приятелю. Равенството между мъжете и жените е само едно от нещата.

Той трябваше да признае, че в думите на Дъглас имаше истина. Дори видът на града се беше променил: нямаше ги предишните унили улици, старите, изронени фасади и ехото от следвоенната нищета. Появили се бяха ярки надписи, бутици с имена като „Парти Гърл“ и „Джет Сет“, ресторанти с чужда кухня и небостъргачи. Всеки път, когато се върнеше в Лондон, се чувстваше все повече като пришълец в града: познатите гледки изчезваха, а онези, които оставаха, бяха засенчени от новата сграда на Пощата или други примери на футуристичния архитектурен дизайн. Старият му жилищен блок бе съборен и сменен от нещо прекалено модернистично. Джаз клубът „При Алберто“ сега бе някакво рокендрол заведение. Дори облеклото бе станало по-ярко. По-възрастното поколение, със своето неизменно кафяво и тъмносиньо, изглеждаше по-остаряло и изостанало, отколкото всъщност бе.

— Липсва ти усещането, че си в центъра на събитията?

— О, не! Все някой ден трябва да свалим тенекиените шлемове, нали? А и в работата ми сега има повече хубави жени. Как е в Ню Йорк? Какво мислиш за Джонсън?

— Е, не е като Кенеди… Та с какво се занимаваш сега? Пробиваш си път във висшето общество?

— Вече не е както преди, Тони. Хората не се интересуват от съпругите на посланиците и други такива. Днес на мода са попзвездите — Бийтълс и Сила Блек^[1]. Нищо общо с хайлайфа. Сега в светската колонка влизат всички.

В обширната зала се разнесе звук от счупено стъкло. Двамата мъже прекъснаха разговора си.

— Опа! Май на някоя от дамите пиенето й е дошло в повече! — възкликна Дъглас. — Тези неща не се променят.

— Някои от момичетата във вестника смучат като смокове — сви рамене Антъни.

— Още ли не близваш алкохол?

— Повече от три години.

— С тази твоя работа няма да издържиш дълго. Не ти ли липсва?

— Всеки божи ден.

Дъглас бе престанал да се смее и гледаше край него. Антъни хвърли поглед през рамото му.

— Искаш да говориш с някого? — Той се премести учтиво встрани.

— Не — примигна Дъглас. — Помислих, че някой ме гледа. Но май гледа теб. Познаваш ли я?

Антъни се обърна — и главата му се изпразни. После всичко се върна с бруталната неизбежност на бумеранг. Разбира се, че тя ще е тук. Единственият човек, за когото се опитваше да не мисли. Единственият човек, когото се бе надявал да не види никога повече. Дошъл бе в Англия за по-малко от седмица — и ето я нея. Още на първото му излизане.

Огледа тъмночервената рокля, почти съвършения силует, който я отличаваше от всички останали жени в залата. Когато очите им се срещнаха, тя сякаш се олюля.

— Не. Едва ли е гледала теб — отбеляза Дъглас. — Виж, отправя се към терасата. Познавам я. Тя е… — Той щракна с пръсти. — Стърлинг. Съпругата на оня магнат Стърлинг. С азбеста. — Приятелят му вирна глава. — Какво ще кажеш да я последваме? Може да излезе новинка. Преди години беше в центъра на светските клюки. От вестника може да предпочетат нещо за Елвис, но човек никога не знае…

Антъни преглътна.

— Разбира се. — Оправи яката си, пое си дълбоко дъх и последва Дъглас през тълпата към терасата.

 

 

— Госпожо Стърлинг.

Тя стоеше с гръб към него, загледана в шумната лондонска улица. Косата й бе подредена в изящни лъскави къдрици, на шията й имаше рубини. Обърна се бавно и вдигна ръка към устата си.

Трябвало е да се случи, помисли си той. Може би това, че я вижда така, че не може да избегне срещата, означава, че най-сетне ще може да я остави в миналото. Но макар да си го помисли, нямаше представа какво да й каже. Дали просто да не разменят обичайните любезности? Може би тя ще се извини и ще го остави без повече приказки. Дали се е смутила, че се срещат отново? Изпитваше ли вина? Беше ли влюбена в друг? Мислите се мятаха бясно в главата му.

Дъглас протегна ръка към нея и тя я пое, но очите й бяха обърнати към Антъни. Лицето й бе побеляло като платно.

— Госпожо Стърлинг? Дъглас Гардинър от „Експрес“. Запознахме се на хиподрума Аскот през лятото.

— О, да — кимна тя. Гласът й трепереше. — Съжалявам — прошепна. — Аз… аз…

— Добре ли сте, мадам? Ужасно сте бледа.

— Аз… Всъщност съм малко замаяна.

— Да извикам ли съпруга ви? — Дъглас я улови за лакътя.

— Не! — каза тя рязко. — Не. — Пое си дъх. — Само чаша вода. Ако обичате.

Дъглас хвърли бърз поглед към Антъни. „Какво да правим?“

— Тони… Ще останеш ли с госпожа Стърлинг? Веднага се връщам. — Гардинър се отдалечи и когато вратата се затвори зад него, заглушавайки музиката, останаха само двамата. Очите й бяха разширени и ужасени. Не можеше да говори.

— Толкова ли е зле? Да ме видиш, искам да кажа? — В гласа му се усети лека обида — не можа да се сдържи.

Тя примигна, отмести очи и отново го погледна, сякаш проверяваше дали наистина е той.

— Дженифър? Искаш ли да си тръгна? Съжалявам. Не исках да те притесня. Просто Дъги…

— Те ми казаха… казаха ми, че си мъртъв. — Накъсаните й думи прозвучаха като хриптене.

— Мъртъв?

— Загинал си в катастрофата. — Тя се потеше, кожата й бе восъчнобледа.

Антъни за миг се почуди дали наистина няма да припадне. Пристъпи към нея и я поведе към обезопасения перваз на терасата, а после свали сакото си, за да може да седне на него. Дженифър обхвана главата си с ръце и простена тихо.

— Не може да си тук. — Сякаш говореше на себе си.

— Какво? Не разбирам!

Тя вдигна очи.

— Бяхме в кола. Имаше катастрофа… Не може да си ти! Не може да бъде! — Погледът й пробяга по ръцете му, сякаш очакваше да изчезне като видение.

— Катастрофа? — Той коленичи до нея. — Дженифър, последният път, когато те видях, беше в клуб, не в кола.

Тя клатеше глава, явно не разбираше.

— Написах ти писмо…

— Да.

— С което те молех да дойдеш с мен.

Тя кимна.

— И чаках на гарата. Ти не се появи. Помислих, че си размислила. После получих писмото ти, в което на няколко места подчертаваше, че си омъжена.

Той го изрече спокойно, сякаш говореше за несъстояла се среща между стари приятели. Сякаш нейното отсъствие не бе разбило живота му, щастието му през тези четири години.

— Но аз идвах при теб.

Двамата се спогледаха.

Тя отново отпусна лице в ръцете си, раменете й потрепериха. Той се изправи, погледна зад нея в ярко осветената зала и постави ръка на рамото й. Тя трепна, сякаш докосването я опари. Антъни впи поглед в гърба й през дрехата и затаи дъх. Не можеше да мисли ясно. Всъщност изобщо не можеше да мисли.

— През цялото това време — тя го погледна със сълзи в очите, — през цялото това време ти си бил жив.

— Аз реших, че… че просто не си искала да дойдеш с мен.

— Погледни! — Тя издърпа нагоре ръкава си и му показа грапавия поизбледнял белег, който загрозяваше ръката й. — Бях си изгубила паметта. Все още помня съвсем малко от онова време. Лорънс ми каза, че си мъртъв. Каза ми, че…

— Не видя ли името ми във вестника? Почти всеки ден имаше материал от мен.

— Не чета вестници. Вече не. И защо да го правя?

Пълният смисъл на казаното от нея започваше да прониква в съзнанието на Антъни и той усети как губи почва под краката си. Тя се извърна към френския прозорец, сега замъглен от пара, и избърса очите си с пръсти. Той й предложи носната си кърпа и тя я взе предпазливо, сякаш все още се боеше да се докосне до него.

— Не мога да остана тук — каза, когато възвърна самообладанието си. Гримът под лявото й око се беше размазал и Антъни едва се сдържа да не го избърше. — Лорънс ще се чуди къде съм. — Около очите й имаше леки бръчици, а сочната й преди кожа сега изглеждаше суха. Момичешкото й излъчване бе изчезнало, сменено с едва доловимо ново познание. Той не можеше да спре да я гледа.

— Как да се свържа с теб? — попита.

— Не можеш. — Тя поклати леко глава, сякаш се опитваше да я проясни.

— Отседнал съм в „Риджънт“ — каза Антъни. — Обади ми се утре. — Бръкна в джоба си и надраска номера върху една визитка.

Тя я взе и впи очи в нея, сякаш запечатваше подробностите в паметта си.

— Ето, заповядайте. — Дъглас най-после се беше появил. Подаде й чаша вода. — Съпругът ви говори с някакви хора край вратата. Ако искате, ще го доведа.

— Не, не, добре съм. — Тя отпи от чашата. — Благодаря ви много. Трябва да вървя, Антъни.

Начинът, по който каза името му. Антъни. Той осъзна, че се усмихва. Ето я, на сантиметри от него. Тя го бе обичала, тъгувала бе за него. Тя се бе опитала да дойде с него онази вечер. Четири години страдание сякаш бяха пометени с един замах.

— Вие се познавате?

Антъни чуваше като през мъгла, че Дъглас говори, видя го да се насочва към вратата. Дженифър отпи от водата, очите й не се отделяха от лицето му. Той знаеше, че в следващите часове ще проклина каквито там богове бяха решили, че е забавно да запратят живота им в различни посоки, и да съжалява за времето, което бяха изгубили. Но засега чувстваше само как сърцето му прелива от радост, защото онова, което бе мислил за изгубено завинаги, се бе върнало при него.

Тя трябваше да си върви. Изправи се, оглади косата си.

— Добре ли изглеждам?

— Изглеждаш…

— Изглеждате чудесно, госпожо Стърлинг. Както винаги. — Дъглас й отвори вратата.

Тя се усмихна едва-едва, по начин, от който сърцето на Антъни се сви. Докато минаваше край него, Дженифър протегна красивата си ръка и го докосна точно над лакътя. А после влезе в препълнената зала.

Дъглас вдигна вежди, когато вратата се затвори след нея.

— Не ми казвай — промърмори. — Поредното завоевание? Ах, ти, старо куче! Винаги получаваш каквото искаш.

Очите на Антъни още бяха вперени във вратата.

— Не — отвърна тихо. — Невинаги.

 

 

Дженифър мълчеше по време на краткото пътуване до вкъщи. Лорънс бе предложил на един колега да го закара до дома му, което означаваше, че ще се радва на спокойствие, докато мъжете разговарят.

— Разбира се, Пип Мърчант пак е вкарал целия си капитал само в един проект.

— Той обича да рискува. Баща му беше същият.

— Ясно, крушата не пада по-далече от дървото.

Вътрешността на голямата черна кола бе изпълнена с дим от пури. Лорънс беше словоохотлив и нетърпящ възражения, какъвто ставаше обикновено в компанията на бизнесмени или след прекаляване с уискито. Тя едва го слушаше, погълната от случилото се на приема. Гледаше тихите улици, докато колата се носеше по тях, но не забелязваше красотата наоколо, случайните минувачи, прибиращи се у дома, виждаше само лицето на Антъни. Кафявите му очи, когато се бяха впили в нейните, фините бръчици, които се бяха увеличили, но някак си го правеха по-хубав, по-изискан. Тя все още усещаше топлината на ръката му върху гърба си.

Как мога да се свържа с теб?

Бил е жив през тези четири години. Бил е жив, дишал е, отпивал е кафе от чашата си и е пишел материалите си. Тя е можела да му пише, да говори с него. Да отиде при него.

Дженифър преглътна, опитвайки се да сдържи бурните емоции, които заплашваха да изригнат. Щеше да има време да се справи с всичко, довело до обстоятелството, че е тук, в тази кола, с мъж, който вече дори не намираше за необходимо да забелязва присъствието й. Сега не беше моментът. Кръвта й забушува във вените. Сякаш пееше: жив е!

Колата спря на Ъпър Уимпоул стрийт. Ерик, шофьорът, излезе от колата и отвори вратата на бизнесмена. Той се измъкна навън, като продължаваше да пуши пурата си.

— Благодаря, Лари. Тази седмица си в клуба, нали? Ще те черпя една вечеря.

— С удоволствие. — Мъжът пое тежко към входната врата, която се отвори, сякаш някой бе очаквал появата му. Лорънс гледаше как колегата му изчезва, после се обърна напред.

— Към къщи, Ерик. — И се намести в седалката.

Тя усети очите му върху себе си.

— Много си тиха. — Винаги го казваше с упрек.

— Нима? Не исках да се меся в разговора ви.

— Да. Добре. Не беше лоша вечер като цяло. — Той се облегна назад и кимна одобрително.

— Не — съгласи се Дженифър. — Изобщо не беше лоша.