Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (13)

Дванадесета глава

Лятото на 1964 година

Сестрата се движеше бавно из отделението, като буташе количка, върху която бяха подредени спретнато хартиени чашки, съдържащи ярко оцветени хапчета. Жената от легло номер 16 промърмори:

— О, господи, пак ли…

— Нали казахме, че няма да се оплакваме? — Сестрата остави чаша с вода на шкафчето до леглото.

— Ако изпия още няколко от тези, ще започна да дрънкам.

— Да, но трябва да свалим кръвното налягане, нали?

— Ние? Не знаех, че е заразно…

Дженифър, седнала на стол до леглото, подаде чашата с вода на Ивон Монкрийф, чийто корем се издигаше като купол под завивките в странна дисхармония с останалата част от тялото й.

Ивон въздъхна. Изсипа хапчетата в устата си, преглътна послушно и се усмихна саркастично на младата сестра, която продължи делово към следващата пациентка в родилното отделение.

— Джени, скъпа, измъкни ме оттук. Няма да издържа още една нощ в това легло. Цялото това пъшкане и охкане… не можеш да си представиш какво е!

— Мислех, че Франсис ще ти уреди отделна стая.

— Ще ме държат тук няколко седмици, а ти знаеш колко внимателен е той, когато става дума за пари. А и защо да го прави, при положение че получавам идеални грижи безплатно? Освен това има с кого да си бъбря. — Тя подсмръкна, накланяйки глава към едрата луничава жена в съседното легло. — С Лило Лив имаме много общи теми. Тринайсет деца. Тринайсет! Мислех си, че ние сме ужасни с три за четири години, но в сравнение с нея сме направо аматьори!

— Донесох ти още списания. — Дженифър ги извади от чантата си.

— О, „Вог“! Много си мила, но ще те помоля да си ги прибереш. Ще минат месеци, преди да мога да вляза в нещо от тези страници и само ще ме разстройват… Кажи ми нещо интересно!

— Интересно?

— Какви са плановете ти за уикенда? Нямаш представа какво е да си затворен тук дни наред, да изглеждаш като кит, насила да те тъпчат със сутляш и да се чудиш какво става по света.

— О, всъщност е доста скучно. Довечера сме на коктейл в някакво посолство. Предпочитам да си остана у дома, но Лари настоява да отида с него. В Ню Йорк има някаква конференция за хора, които се разболяват от вдишването на азбест и той смята да отиде и да им каже, че Селиков — човекът, който вдига най-много шум — изобщо не е прав.

— Е, да, но коктейли, хубави дрехи…

— Всъщност предпочитам да гледам „Отмъстителите“ по телевизията. В тази жега е истинско мъчение да се докарваш.

— Само за жеги не ми говори. Чувствам се така, сякаш имам допълнителна печка в корема. — Тя потупа „купола“. — О, за малко да забравя! Мери Один се отби онзи ден. Каза ми, че Катрин и Томи Хотън се развеждат. Никога няма да се сетиш какво са намислили.

Дженифър поклати глава.

— „Хотелски“ развод. Явно той се е съгласил да „го хванат“ в хотел с някоя жена, за да ги разведат без обичайното отлагане. Но това е само половината от историята.

— Нима?

— Мери каза, че жената, която се съгласила да я снимат с него, всъщност му е любовница. Онази, дето му изпращаше писмата. А горката Катрин мисли, че той ще плати на някоя да го направи. Дори е решил да използва едно от любовните писма като доказателство. Явно е казал на Катрин, че е намерил някой приятел да ги напише. Чувала ли си по-ужасно нещо?

— Наистина е ужасно.

— Моля се Катрин да не дойде да ме види. Знам, че няма да издържа и ще издам всичко. Горката жена! Всички, освен нея, знаят.

Дженифър прелисти едно списание и започна да коментира любопитни рецепти и модели на рокли. Осъзна, че приятелката й не я слуша.

— Добре ли си? — Постави ръка върху завивката. — Искаш ли да ти донеса нещо?

— Нали ще си държиш очите отворени? — Гласът на Ивон бе спокоен, но подутите й пръсти забарабаниха нервно по чаршафа.

— Какво искаш да кажеш?

— Франсис. Отваряй си очите за неочаквани посетители. От женски род. — Лицето й бе обърнато решително към прозореца.

— О, сигурна съм, че Франсис…

— Джени! Моля те! Просто го направи!

Настъпи кратко мълчание. Дженифър се вторачи в една измъкната нишка на полата си.

— Разбира се.

— Както и да е… Кажи ми какво ще облечеш довечера — промени темата Ивон. — Нямам търпение да се облека в нормални дрехи. Знаеш ли, че сега нося два размера по-големи обувки? Ще изляза оттук в гумени ботуши, ако продължава така.

Дженифър се изправи и посегна към чантата, окачена на облегалката на стола.

— За малко да забравя. Вайълет каза, че ще дойде следобед.

— О, божичко! Пак ще ме осведомява за ужасния проблем на Фредерик с ходенето по голяма нужда.

— Ще дойда утре, ако мога.

— Приятна вечер, скъпа. Бих дала мило и драго да съм на коктейл, вместо да слушам дърдоренето на Вайълет. — Ивон въздъхна. — И ми подай онзи брой на „Куин“, преди да си тръгнеш, ако обичаш. Какво ще кажеш за прическата на Джийн Шримптън^[1]? Малко прилича на твоята на онази ужасна вечеря у Мейзи Бартън-Хулмс.

 

 

Дженифър влезе в спалнята си и заключи вратата след себе си, като остави халата да се свлече в краката й. Беше извадила дрехите, които щеше да облече тази вечер: тъмночервена рокля без ръкави от сурова коприна с кръгло деколте и копринена наметка. Щеше да вдигне косата си нагоре и да си сложи рубинените обеци, които Лорънс й бе купил за трийсетия рожден ден. Той се оплакваше, че не ги носи. Според него, щом бе похарчил пари за нея, това трябваше да се види от всички.

След като приключи с приготовленията, тя смяташе да се наслади на ваната си, докато стане време да лакира ноктите. После щеше да се облече и когато Лорънс се прибере у дома, да положи последните щрихи от грима си. Завъртя кранчетата и се огледа в отражението си в огледалото на шкафчето над мивката, като обърса стъклото, когато се замъгли прекалено от парата. Взираше се в него, докато отново се замъгли. Отвори шкафчето и зарови сред кафявите шишенца на горния рафт, докато намери каквото търсеше. Изпи два валиума, преглъщайки ги с малко вода. Погледна към пентобарбитала, но реши, че ще й дойде в повече, ако иска да пие на вечерята. А тя определено искаше.

Влезе във ваната тъкмо когато външната врата се хлопна, което означаваше, че госпожа Кордоза се е върнала от парка — и се отпусна в приятно топлата вода.

Лорънс беше позвънил да каже, че отново ще закъснее. Тя седеше отзад в колата, а Ерик, шофьорът, коментираше горещото време и сухите улици, докато накрая спря пред офиса на съпруга й.

— В колата ли ще чакате, госпожо Стърлинг?

— Да, благодаря ви.

Тя гледаше как младият мъж изкачва пъргаво стълбите и изчезва във фоайето. Вече не си правеше труда да отива в офиса на съпруга си. Появяваше се там много рядко, само когато й се налагаше или за да пожелае весела Коледа на служителите по негово настояване, но мястото я караше да се чувства неловко. Секретарката на съпруга й се отнасяше към нея с прикрито презрение, сякаш й бе сторила нещо лошо. Може и така да беше. Напоследък се затрудняваше да определи кое е лошо и кое не.

Вратата се отвори и Лорънс се появи, следван от шофьора. Мъжът й бе облечен в тъмносив костюм от туид, макар навън да бе около двайсет градуса, Лорънс Стърлинг винаги се обличаше както смята, че е подходящо. Намираше новите течения в мъжката мода за странни.

— А! Ти си тук. — Той се отпусна на задната седалка до нея, внасяйки струя топъл въздух в колата.

— Здравей.

— Наред ли е всичко вкъщи?

— Да.

— Обадиха ли се от фирмата за миенето на стълбите?

— Веднага щом ти излезе.

— Исках да си тръгна преди шест — проклети трансатлантически обаждания! Винаги звънят по-късно, отколкото казват.

Дженифър кимна. Знаеше, че съпругът й не очаква отговор от нея.

Потеглиха и се вляха във вечерния трафик. Отвъд Мерилебън Роуд тя си представи зеления мираж на Риджънтс Парк, а след това се загледа в момичетата, които бяха поели натам по проблясващите тротоари в безгрижни, весели групички, като от време на време спираха да си кажат нещо. Напоследък тя бе започнала да се чувства стара и скучна на фона на тези свежи хубавици в техните къси, предизвикателни поли и ярък грим. Сякаш не ги беше грижа какво мислят за тях. Вероятно разликата им беше само десет години, помисли си Дженифър, но й се струваше, че тя принадлежи към поколението на майка си.

— О. Облякла си онази рокля… — В гласа му прозвуча неодобрение.

— Не знаех, че не я харесваш.

— Не съм казал това. Просто си помислих, че може да сложиш нещо, в което няма да изглеждаш кожа и кости.

Упреците му нямаха край. Макар да мислеше, че е затворила сърцето си в порцеланова раковина, той все намираше начин да я засегне.

Дженифър преглътна.

— Кожа и кости. Благодаря ти. Малко е късно да направя нещо по въпроса.

— Недей да остроумничиш. Просто внимавай как се представяш пред хората. — Той се извърна за миг към нея. — И не е зле да използваш повече от каквото там слагаш на лицето си. — Той посочи сенките под очите й. — Имаш уморен вид. — Отпусна се назад в седалката и запали пура. — Давай по-живо, Ерик! Искам да сме там преди седем.

С послушно мъркане колата се понесе по-бързо. Дженифър се загледа в многолюдните улици и не отговори.

 

 

Изискана. Уравновесена. Спокойна. Това бяха думите, с които я описваха нейните приятелки, приятелите на Лорънс и колегите му бизнесмени. Госпожа Стърлинг бе олицетворение на женските добродетели — винаги с безупречна външност, стояща над излишната приповдигнатост и истеричните изблици на обикновените съпруги. Понякога, ако това се казваше в присъствието на Лорънс, той промърморваше снизходително: „Съвършената съпруга… Само ако знаеха, а, скъпа?“. Мъжете около него се засмиваха любезно, тя също се усмихваше. Често подобни вечери свършваха зле. Понякога тя улавяше бързите погледи, които си разменяха Ивон и Франсис при някой от по-острите коментари на Лорънс, или изчервяването на Бил и подозираше, че отношенията им вероятно са тема на разговори помежду им. Но никой не я притискаше. Семейният живот на един човек си беше негова лична работа. Те бяха добри приятели, твърде добри, за да се месят.

— А, ето я госпожа Стърлинг! Прекрасна както винаги! — Аташето в южноафриканското посолство взе ръцете й в своите и я целуна по бузите.

— Не съм ли прекалено слаба? — попита тя невинно.

— Какво казахте?

— Нищо. — Дженифър се усмихна. — Изглеждате чудесно, Себастиан. Явно бракът ви се отразява добре.

Лорънс потупа младия мъж по гърба.

— Въпреки всичките ми предупреждения, а?

Двамата се засмяха, а Себастиан Торн, който все още излъчваше искреното задоволство на щастливо женен мъж, засия гордо.

— Полин е ето там, ако желаеш да я поздравиш, Дженифър. Тя с нетърпение очаква да те види.

— Ще го направя — каза тя, изпълнена с благодарност, че може да се измъкне толкова рано. — Извинете ме.

От катастрофата бяха изминали четири години. Четири години, през които Дженифър се бе опитвала да преодолее мъката, вината, загубата на любов, която си спомняше само откъслечно, и бе полагала изнурителни усилия да закрепи брака си.

В редките мигове, когато мислите й тръгваха в тази посока, си казваше, че навярно е била обладана от някаква лудост, след като намери онези писма. Спомняше си маниакалните си усилия да открие кой е Бут, грешното си заключение, дръзкото преследване на Реджи и се чувстваше така, сякаш това се е случило с някой друг. Не можеше да си представи да изпита подобна страст. Не можеше да си представи такова силно желание. Дълго време се бе разкайвала. Предала бе Лорънс и можеше само да се надява, че ще се реваншира по някакъв начин. Той би очаквал поне това. Отдала се бе на тази задача и не си позволяваше да мисли за друг. Писмата — онези, които останаха — отдавна бяха пъхнати в кутия за обувки и скрити в дъното на гардероба й.

Съжаляваше, че тогава не бе знаела колко разрушителен и трудно поносим може да е гневът на Лорънс. Молила го бе за разбиране, за втори шанс, а той изпитваше почти перверзно удоволствие да й напомня за всички страдания, които му бе причинила. Разбира се, никога не споменаваше директно предателството й — това би означавало липса на контрол от негова страна, а тя знаеше, че Лорънс обича да контролира всички аспекти от живота си — но ежедневно й даваше да разбере, че се е провалила. Упрекваше я за начина, по който се облича. Начинът, по който се грижи за къщата. Неспособността й да го направи щастлив. В някои дни й се струваше, че ще плаща до края на живота си.

През последната година бе по-сдържан. Тя подозираше, че си има любовница. Това обстоятелство не я безпокоеше; всъщност изпита облекчение. Търсеше я като жена по-рядко и не я наказваше по този начин. Вербалните обиди бяха намалели и се бяха превърнали по-скоро в навик, който не си правеше труда да промени.

Хапчетата помагаха, както я бе уверил доктор Харгрийвс. Мислеше си, че щом успяват да притъпят чувствата й, си заслужава да плати цената. Да, действително ставаше скучна, както Лорънс не пропускаше да изтъкне. Да, вече не блестеше на масата за вечеря, но хапчетата й гарантираха, че няма да заплаче в неподходящия момент и няма да става с мъка от леглото. Вече не се боеше от настроенията му и го приемаше по-лесно, когато идваше нощем при нея. И най-важното, не изпитваше смазваща болка за всичко, което бе изгубила и за което чувстваше вина.

Не. Дженифър Стърлинг се движеше достолепно през дните си, със съвършена коса и грим и чаровна усмивка на лицето. Изисканата, уравновесена Дженифър, която организираше най-добрите вечери, поддържаше красив дом, познаваше всички известни хора. Съвършената жена за човек с неговото обществено положение.

— Страшно ми харесва, че си имаме собствен дом. Ти не се ли чувстваше така, когато се омъжи за господин Стърлинг?

— Връщаш ме доста назад. — Дженифър погледна към Лорънс, който разговаряше със Себастиан и бе вдигнал ръка към устата си, за да дръпне от вечната си пура. Над главите им се въртяха лениво вентилатори: жените стояха под тях обсипани в бижута, като от време на време попиваха шиите си с фини ленени кърпички.

Полин Торн извади дамско портмоне, което съдържаше снимки на новата им къща.

— Спряхме се на модерна мебел. Себастиан каза, че мога да правя всичко което поискам.

Дженифър си представи своята къща, тежките махагонови мебели и претенциозния декор. Възхити се на чистите бели столове на снимките, толкова гладки, че приличаха на яйчени черупки, на килимчетата в ярки цветове, на модерното изкуство по стените. Лорънс смяташе, че къщата му трябва да е негово отражение — внушителна, изпълнена с усещане за история. Докато гледаше снимките, Дженифър осъзна, че я смята за надута и скучна. Задушаваща. Напомни си, че трябва да е благодарна. Много хора мечтаеха да живеят в къща като нейната.

— Другия месец ще публикуват статия за нея в „Модерен дом“. Майката на Себастиан никак не харесва обзавеждането. Казва, че всеки път щом влезе в дневната, има чувството, че ще бъде отвлечена от извънземни. — Момичето се засмя, Дженифър също се усмихна. — Когато казах, че може да превърна една от спалните в детска стая, тя отвърна, че ако се съди по декора, вероятно ще „произведа“ бебе от някое пластмасово яйце.

— Мислите ли за деца?

— Не още. Няма да е скоро… — Тя постави длан върху ръката на Дженифър. — Още караме меден месец. Мама ме осветли по „въпроса“ преди сватбата. Нали знаеш — как да се отдам на Себ и че може да е „малко неприятно“.

Дженифър примигна.

— Наистина мислеше, че това ще ме травмира. Но изобщо не е така, нали?

Дженифър отпи от питието си.

— О, ужасно съм недискретна!

— Не, нищо подобно — увери я тя любезно. Подозираше, че лицето й се бе превърнало в бяла маска. — Искаш ли друго питие, Полин? — попита, когато отново бе в състояние да говори. — Моята чаша май е празна.

 

 

Тя седна в дамската тоалетна и отвори чантата си. Разви капачето на малкото кафяво бурканче и си взе още един валиум. Само един и може би още едно питие, не повече. Докато чакаше сърдечният й ритъм да се нормализира, седна на тоалетната и отвори пудриерата си, за да напудри носа си, който не се нуждаеше от това.

Полин изглеждаше малко обидена, когато си тръгна след откровенията й. Младата жена още приличаше на момиче, възбудена, очарована, че са й позволили да стане част от този нов свят на възрастни.

Беше ли се чувствала така с Лорънс, запита се тъжно Дженифър. Понякога минаваше край сватбената снимка в коридора и сякаш гледаше някакви непознати. През повечето време се правеше, че не я вижда. Ако бе в неподходящо настроение, което според Лорънс й се случваше често, тя би посъветвала това доверчиво момиче с големи очи да не се омъжва. Днес много жени не го правеха. Имаха кариера и собствени пари и не се чувстваха задължени да съобразяват всичко, което казват или правят, с единствения мъж, чието мнение има значение за тях.

Не искаше да си представи Полин Торн след десет години, когато обожанието щеше да липсва в думите на Себастиан, когато работата, децата, тревогите за пари и монотонното ежедневие щяха да помрачат сегашния й ентусиазъм. Не биваше да злорадства. Нека момичето се радва на настоящето. Може пък при нея нещата да се окажат различни.

Дженифър въздъхна дълбоко и освежи червилото си.

Когато се върна на партито, Лорънс се бе преместил в нова група. Застана на вратата и го видя как се наведе да поздрави млада жена, която тя не познаваше. Съпругът й слушаше внимателно какво казва и кимаше. Жената заговори отново и всички мъже се засмяха. Лорънс постави устни на ухото й и промърмори нещо, а тя кимна и се усмихна. Сигурно го мисли за голям чаровник, предположи Дженифър.

Беше десет без четвърт. Тя искаше да си тръгне, но знаеше, че не бива да притиска съпруга си. Щяха да напуснат приема, когато той реши.

Сервитьорът се приближи към нея. Носеше сребърна табла, пълна с чаши шампанско.

— Мадам?

Изведнъж домът й й се стори невъзможно далеч.

— Благодаря — каза тя и си взе чаша.

И точно тогава го видя. Беше наполовина скрит от няколко палми в саксии. Отначало гледаше натам разсеяно и някаква част от мозъка й регистрира, че преди бе познавала човек, чиято коса опира в яката, като на този мъж. Имало бе време, може би преди година или повече, когато го бе виждала навсякъде като някакъв фантом — сякаш торсът му, косата му, смехът му бяха трансплантирани в други мъже.

Неговият събеседник избухна в смях и поклати глава, сякаш го молеше да не продължава. Двамата вдигнаха чаши. И тогава той се обърна.

Сърцето на Дженифър спря. Стаята замръзна, после се наклони. Не усети как чашата падна от ръката й, само чу смътно звука от счупено стъкло, последвалото го кратко затишие в разговорите, бързите стъпки на сервитьор, който бързаше към нея, за да почисти. Видя Лорънс, не много далеч от нея, да казва нещо снизходително. Стоеше като закована, докато сервитьорът не я докосна по лакътя:

— Госпожо, бихте ли се отдръпнали?

Стаята отново се изпълни с разговори. Музиката продължи да свири. А когато тя се взря отново в мъжа с тъмната коса, той също я гледаше.