Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (9)

Осма глава

Опитвах се да те накарам да чуеш поне част от онова, което си мислех по време на пътуването от Падуа до Милано, но ти се държа като глезено дете и не ми даде сърце да те нараня. Сега събрах кураж само защото съм далеч от теб. И тъй — скоро ще се омъжвам. Повярвай ми, това е неочаквано и за мен.

Агнес фон Куровски до Ърнест Хемингуей

Отново не й говореше. Лорънс Стърлинг изглеждаше сдържан и уравновесен човек, но в действителност настроенията му се меняха често. Дженифър наблюдаваше мълчаливо съпруга си, докато четеше вестника по време на закуската. Тя бе слязла долу преди него, приготвила бе закуската му, както я обичаше, и въпреки това за трийсетте минути, откакто я бе погледнал за пръв път тази сутрин, Лорънс не бе промълвил и дума.

Тя огледа пеньоара си, провери косата си. Не откри недостатъци. Белегът, който отблъскваше съпруга й, бе закрит от ръкава. Какво бе сторила сега? Може би не трябваше да става заедно с него? Предишната вечер се бе прибрал толкова късно, че тя чу звука от входната врата в просъница. Дали пък не бе казала нещо в съня си?

Часовникът тиктакаше меланхолично и отброяваше последните минути до осем, прекъсван единствено от шумоленето на вестника на Лорънс. Дженифър чу стъпки отвън на стълбите, кратко трополене, когато пощальонът пусна пощата през отвора във входната врата, плач на капризно дете под прозорците.

Опита се да направи някакъв коментар за снега и увеличаването на цената на горивото, но Лорънс въздъхна раздразнено и тя млъкна.

„Любовникът ми не би се отнасял така с мен — упрекна го мислено, докато мажеше масло върху една препечена филийка. — Той щеше да се усмихва и да ме прегръща през кръста, когато се разминава с мен в кухнята.“ Всъщност те вероятно дори нямаше да закусват в кухнята: той щеше да й носи таблата с разни вкусни неща в леглото, да й подава кафето, когато се събуди, и щяха да си разменят ухаещи на препечени филийки целувки. В едно от писмата си бе написал:

Когато се храниш, се отдаваш изцяло на мига. Наблюдавах те на вечерята първия път и ми се искаше да изпитвам същата наслада като теб.

Лорънс прекъсна размишленията й.

— Довечера сме канени да пийнем у Монкрийф преди коледното парти в офиса. Нали не си забравила?

— Не.

Тя не вдигна глава.

— Ще се върна до шест и половина. Франсис ще ни очаква по това време.

Тя почувства погледа му, който се задържа върху нея — сякаш очакваше още някакъв отговор. А после излезе, оставяйки Дженифър в притихналата къща и мечтите за въображаема закуска, далеч по-приятна от тази, която току-що бе приключила.

Помниш ли първата ни вечеря? Държах се като пълен глупак и ти го знаеше. А ти бе толкова очарователна, мила Дж., въпреки грубото ми държание.

Бях толкова гневен онази вечер. Сега си мисля, че сигурно вече съм бил влюбен в теб, но понякога ние мъжете не виждаме по-далеч от носа си. По-лесно ни е да приписваме състоянието си на нещо съвсем различно.

Тя вече бе успяла да намери седем писма, скътани на различни места из къщата; седем писма, разкриващи любовта, която бе познала, човека, в когото се бе превърнала благодарение на нея. В тези писани на ръка думи тя се бе видяла отразена по хиляди начини: импулсивна, страстна, лесно избухваща, но и лесно прощаваща. Той, изглежда, бе нейната противоположност. Търсеше предизвикателства, заявяваше открито чувствата си, раздаваше се. Имаше набито око; за нея, за нещата около него. Сякаш тя бе първата жена, която бе обичал истински. Когато отново прочете думите му, Дженифър се запита дали и той не е първият мъж, когото тя е обичала.

Когато ме погледнеше с тези твои изразителни топли очи, се чудех какво толкова виждаш в мен. Сега съзнавам колко глупав съм бил. Двамата ще спрем да се обичаме само когато земята спре да се върти около слънцето.

Макар че писмата невинаги бяха датирани, тя откриваше някаква хронология: едно се бе появило скоро след първата им среща, друго — след някакъв спор помежду им, трето — след страстно помирение. Той бе поискал от нея да напусне Лорънс. В няколко от писмата. Тя явно бе отхвърлила тази възможност. Защо? Сега си помисли за студения мъж в кухнята, потискащата тишина в дома им. Защо не го беше оставила?

Не спираше да чете седемте писма, търсейки обяснение, опитвайки се да открие самоличността на мъжа. Последното беше писано през септември, седмици преди катастрофата. Защо не се бе свързал с нея? Явно никога не си телефонираха, нито имаха конкретно място за срещи. Когато установи, че някои от писмата са от една и съща пощенска кутия до поискване, отиде в пощенската станция да провери дали няма нови писма. Но кутията бе дадена на друг и за нея нямаше нищо.

Дженифър все по-убедено мислеше, че той ще й се разкрие. Как може мъж, който е писал подобни писма, мъж, чиито емоции преливат от нетърпение, просто да седи и да чака? Тя вече не вярваше, че може да е Бил; не защото не можеше да си представи, че е била влюбена в него, а защото не си представяше, че би могла да мами Вайълет, дори той да бе способен на това. Тъй че оставаха Джак Еймъри и Реджи Карпентър. Еймъри току-що бе обявил годежа си с някоя си госпожица Виктория Нелсън от Камбърли, Съри.

Дженифър решеше косата си, когато влезе госпожа Кордоза.

— Бихте ли изгладили синята ми копринена рокля за тази вечер? — помоли я тя. Държеше колие с диаманти до бледата си шия. Той бе влюбен в шията й: Не мога да я погледна, без да ми се прииска да я целуна. — Оставила съм я на леглото.

Госпожа Кордоза мина край нея, за да я вземе.

— Веднага ще я изгладя, госпожо Стърлинг — каза тя.

 

 

Реджи Карпентър флиртуваше. Нямаше друго определение за това. Братовчедът на Ивон се бе навел над стола на Дженифър, с очи, вперени в устните й, които потрепваха закачливо, сякаш двамата споделяха някаква шега.

Ивон ги наблюдаваше, докато подаваше на Франсис питие. Двамата седяха на метър от тях. Наведе се и промърмори в ухото на мъжа си:

— Не можеш ли да преместиш Реджи при мъжете? Още малко и ще седне в скута на Дженифър.

— Опитах се, скъпа, но освен да го дръпна насила, не виждам какво друго бих могъл да направя.

— Тогава обърни внимание на Морийн. Изглежда така, сякаш всеки миг ще заплаче.

От мига, в който бе отворила вратата на семейство Стърлинг — Дженифър, облечена в палто от норка и леко пияна, Лорънс с мрачно лице — тя бе настръхнала в очакване на нещо ужасно. Между двамата се усещаше напрежение, а после Дженифър и Реджи се лепнаха един за друг по начин, който бе направо изнервящ.

— Не ми е приятно, когато хората ни натрапват проблемите си — промърмори тя.

— Ще дам на Лари едно голямо уиски. Може да го отпусне. Сигурно е имал тежък ден в офиса. — Франсис се изправи, докосна я по лакътя и се упъти към барчето с питиетата.

Коктейлните сандвичи стояха почти недокоснати. Ивон въздъхна и взе чиния с хапки, за да ги предложи на гостите.

— Опитай ги, Морийн.

Двайсет и една годишната приятелка на Реджи едва й обърна внимание. Безупречна в керемиденочервената вълнена рокля, тя бе седнала сковано на един стол край масата за вечеря и хвърляше гневни погледи на двамата от дясната й страна, които сякаш не я забелязваха. Дженифър се бе отпуснала в креслото, а Реджи бе седнал елегантно на облегалката му. Прошепна й нещо и двамата се заляха от смях.

— Реджи? — обади се Морийн. — Нали каза, че ще идем да посрещнем останалите?

— О, те могат да почакат — отвърна той нехайно.

— Но, Бобър, ти каза, че имаме среща с тях в „Грийн Румс“ в седем и половина.

— Бобър? — Джени спря да се смее и се взря в Реджи.

— Така го наричахме като дете — обясни Ивон, докато предлагаше хапките. — Като малък имаше любима приказка за семейство бобри. Караше майка си да му я чете всеки ден.

— Бобър — повтори Джени.

— Да. И много обичам някой да ме гушка в леглото… — Реджи вдигна вежда и се наведе още повече към нея.

— Може ли да поговорим, Реджи?

— Не и ако ще ми четеш конско, братовчедке. Ивон мисли, че флиртувам с теб, Джени.

— Не само си го мисли — намеси се хладно Морийн.

— О, я стига, Мо! — В гласа му, все още шеговит, прозираше раздразнение. — Толкова отдавна не съм имал възможност да си побъбря с Джени. Просто наваксваме.

— Наистина ли е толкова отдавна? — попита невинно Дженифър.

— О, цяла вечност! — увери я той пламенно.

Ивон видя как лицето на момичето помръкна.

— Морийн, скъпа, ще дойдеш ли да ми помогнеш с питиетата? Един господ знае къде се губи съпругът ми.

Момичето я последва в трапезарията и взе бутилката с ментов ликьор, която й подаде Ивон. Излъчваше стаена ярост.

— Тази Дженифър… какво си мисли, че прави? Омъжена е, нали?

— О, тя не влага нищо в това.

— Да, не влага… Направо ще го изяде! Погледни я само! Едва ли ще й е приятно, ако аз ухажвам съпруга й така.

Ивон хвърли поглед към дневната, където Лари, със застинало в сдържано неодобрение лице, слушаше с половин ухо какво казва Франсис.

— Знам, че ти е приятелка, Ивон, но ако питаш мен, е голяма кучка.

— Морийн, знам, че Реджи се държи зле, но не можеш да говориш така за приятелката ми. Нямаш представа какво преживя съвсем наскоро. Би ли ми подала тази бутилка?

— Аз също преживявам. Унизително е. Всички знаят, че с Реджи сме гаджета, а тя го върти на малкия си пръст.

— Дженифър преживя ужасна автомобилна катастрофа. Излезе от болницата съвсем наскоро. Просто е решила да свали малко задръжките.

— Или гащичките си.

— Мо…

— Пияна е. И е стара за него. На колко години е? Двайсет и седем? Двайсет и осем? Моят Реджи е поне три години по-млад от нея.

Ивон въздъхна дълбоко. Запали цигара, подаде една и на момичето и затвори двойната врата зад себе си.

— Мо…

— Тя е крадла. Опитва се да ми го открадне. Ясно е като бял ден.

Ивон снижи гласа си.

— Опитай се да разбереш, Мо, скъпа — има флирт и флирт. Реджи и Джени се познават от сто години, но никой от тях не би си помислил да изневери. Флиртуват, да, но го правят в стая, пълна с хора, и не се опитват да го скрият. Ако намеренията им бяха сериозни, мислиш ли, че тя щеше да се държи така пред Лари? — Думите й прозвучаха убедително дори за самата нея. — Скъпа моя, с времето ще разбереш, че словесното дуелиране е част от живота. — Ивон подхвърли едно кашу в устата си. — Това е просто начин да понасяш монотонността в брака.

Момичето се намръщи, но се поуспокои.

— Май си права — съгласи се накрая. — Но аз все пак мисля, че една дама не бива да се държи така. — Отвори вратата и се върна в дневната.

Ивон въздъхна облекчено и я последва.

 

 

Коктейлите се поглъщаха неусетно, а разговорите ставаха все по-шумни и оживени. Франсис се върна в дневната и направи още „снежни топки“, а Ивон ловко промушваше черешки през коктейлните пръчици, за да ги украсява. Вече бе установила, че след две сериозни питиета се чувства ужасно, затова си направи коктейл със синьо кюрасо, след който щеше да мине изцяло на плодов сок. Шампанското се лееше като вода. Франсис изключи музиката, с надеждата, че гостите може да разберат намека и да си тръгнат, но Бил и Реджи отново я включиха и заподканяха всички да танцуват. По някое време двамата мъже бяха уловили Дженифър за ръцете и танцуваха около нея. Тъй като Франсис бе зает с питиетата, Ивон отиде при Лари и се настани до него. Беше се заклела, че ще го накара да се усмихне.

Той не каза нищо. Отпи голяма глътка от питието си, хвърли поглед към съпругата си и отново го отмести. От всяка пора на тялото му се излъчваше неудовлетворение.

— Жена ми се излага — промърмори, когато мълчанието помежду им продължи твърде дълго.

Излага теб, помисли си Ивон.

— Просто е в настроение. Тя преживя много, Лари… Само се опитва да се забавлява.

Когато вдигна очи към него, той я гледаше напрегнато. Ивон се почувства малко неловко.

— Нали докторът те е предупредил, че може да е различна? — продължи тя. Лари й го бе казал, докато Дженифър беше в болницата.

Той отново отпи голяма глътка, очите му бяха все така впити в нейните.

— Знаела си, нали?

— Какво съм знаела?

Той я гледаше преценяващо.

— Какво съм знаела, Лари?

Франсис беше пуснал румба. Зад тях Бил настояваше Дженифър да танцува с него, а тя го умоляваше да престане.

Лорънс пресуши чашата си.

— Нищо.

Ивон се наведе напред и постави ръката си върху неговата.

— И на двамата не ви беше лесно. Имаш нужда от малко време, за да… — Прекъсна я поредният изблик на смях откъм Дженифър. Реджи бе пъхнал едно цвете между зъбите й и двамата танцуваха импровизирано танго.

Лорънс се извърна от Ивон, когато Бил се отпусна задъхано до тях.

— Реджи вече прекалява. Защо не поговориш с него, Ивон?

Тя не посмя да погледне към Лорънс, но когато той проговори, гласът му бе овладян:

— Не се безпокой, Ивон — каза, очите му бяха вторачени някъде в пространството. — Всичко е наред.

 

 

Тя откри Дженифър в банята малко след осем и трийсет. Беше се навела над мраморната мивка и оправяше грима си. Очите й се плъзнаха към Ивон, когато приятелката й влезе, и отново се върнаха към отражението й. „Зачервена е — забеляза Ивон. — И е доста пияна.“

— Искаш ли кафе? — предложи.

— Кафе?

— Преди да идеш на празненството в офиса на Лари.

— Мисля — каза Дженифър, докато очертаваше устните си с необичайно старателни движения, — че за това по-скоро ми е нужно едно силно питие.

— Какво правиш?

— Слагам си червило. На какво ти прилича…

— С моя братовчед. Даваш му прекалено големи аванси. — Думите й прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала. Ала Дженифър сякаш не забеляза.

— Кога за последно сме излизали с Реджи?

— Какво?

— Кога за последен път сме излизали с него?

— Нямам представа. Може би през лятото, когато дойде с нас във Франция.

— Какво пие той, освен коктейли?

Ивон си пое дълбоко дъх.

— Джени, скъпа, не мислиш ли, че трябва да успокоиш темпото?

— Кое темпо?

— С Реджи. Разстройваш Лари.

— О, той пет пари не дава — промърмори тя презрително. — Какво пие Реджи? Трябва да ми кажеш. Ужасно е важно.

— Не знам. Уиски. Джени, наред ли е всичко вкъщи? Между теб и Лари?

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Може би не е моя работа, но Лари наистина изглежда ужасно нещастен.

— Нима?

— Да. Чувствата му са наранени.

Джени се обърна рязко към нея.

— Неговите чувства? А защо някой не попита как се чувствам аз?

— Джени, аз…

— На никого не му пука. От мен се очаква просто да продължа напред, да си държа устата затворена и да се преструвам на любяща съпруга. Само и само Лари да не се цупи.

— Ако искаш моя съвет…

— Не го искам! Не се бъркай, където не ти е работа, Ивон! Ако обичаш.

Двете жени не помръдваха. Край тях въздухът вибрираше, сякаш си бяха нанесли физически удари.

Ивон почувства как гърдите й се стягат.

— Знаеш ли, Дженифър, това, че може да имаш всеки мъж в стаята, не означава, че трябва да губиш мярката. — Гласът й беше леден.

— Моля?

Ивон се зае да пренарежда хавлиените кърпи на стойката.

— Понякога прекаляваш с позата на малката безпомощна принцеса. Знаем, че си красива, Дженифър. Знаем, че съпрузите ни до един те обожават. Само те моля от време на време да зачиташ чувствата на другите.

Вторачиха се една в друга.

— Това ли мислиш за мен? Че се държа като принцеса?

— Не. Мисля, че се държиш като кучка.

Очите на Дженифър се разшириха. Тя отвори уста да каже нещо, но я затвори, постави капачето на червилото, изправи рамене и изгледа гневно Ивон. След това излезе от банята.

Ивон се отпусна тежко върху капака на тоалетната чиния и избърса носа си. Загледа се във вратата на банята с надеждата, че тя ще се отвори, а когато това не се случи, подпря глава с ръце.

Няколко минути по-късно чу гласа на Франсис.

— Добре ли си, скъпа? Чудех се къде си. Миличка?

Когато вдигна очи към него и той видя изражението в тях, коленичи бързо и я улови за ръцете.

— Добре ли си? Нещо с бебето? Искаш ли да направя нещо?

Тя потрепери силно и му позволи да обвие ръцете й с длани. Останаха така няколко минути, заслушани в музиката и тихите разговори на долния етаж, после — във високия смях на Дженифър. Франсис бръкна в джоба си и запали цигара на жена си.

— Благодаря. — Тя я пое и вдиша дълбоко. Вдигна поглед към него, очите й бяха сериозни. — Франи, миличък, обещай ми, че ще сме щастливи дори след като бебето се роди.

— Какво, за бога…

— Просто ми обещай.

— Знаеш, че не мога, скъпа. — Той я погали по бузата. — Винаги съм се гордял със способността си да те правя нещастна.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Идиот.

— Старая се. — Той се изправи и оглади гънките на панталона си. — Представям си колко си уморена. Какво ще кажеш да преместя душа и да си легнем направо тук?

— Понякога — отвърна тя нежно, докато той й подаваше ръка, за да стане — си мисля, че не си чак толкова лош съпруг.

 

 

Въздухът беше студен, а тротоарът около площада — почти празен. Алкохолът я бе загрял; чувстваше се замаяна.

— Едва ли ще успеем да хванем такси по това време — усъмни се бодро Реджи и вдигна яката на палтото си. — Вие какво смятате да правите? — Дъхът му излизаше на облачета в нощния въздух.

— Лари има шофьор — отвърна Дженифър. Съпругът й бе застанал в края на тротоара и оглеждаше улицата. — Освен ако не е духнал. — Изведнъж това й се стори много смешно и едва се сдържа да не се изкикоти.

— Дадох му свободна вечер — промърмори Лари. — Аз ще карам. Ти остани тук, докато донеса ключовете от колата. — Той се изкачи по стълбите към къщата им.

Дженифър се уви по-плътно в палтото. Не можеше да свали поглед от Реджи. Бобър. Сигурно е той. Цялата вечер не я беше оставил на мира. Сигурна бе, че в много от нещата, които бе казал, имаше скрити послания. Цяла вечност не съм разговарял с Джени. Имаше нещо в начина, по който го каза. Сигурна беше, че не си е въобразила. Той пиеше уиски. Бобър. Главата й се въртеше. Прекалила бе с пиенето, но не й пукаше. Трябваше да знае със сигурност.

— Много ще закъснеем — изхленчи приятелката на Реджи, а той хвърли заговорнически поглед към Дженифър.

Взря се в часовника си.

— О, сигурно сме ги изпуснали. Вече са отишли да вечерят.

— И какво ще правим сега?

— Откъде да знам? — Той сви рамене.

— Бил ли си в клуба „При Алберто“? — попита внезапно Дженифър.

Реджи се усмихна лукаво.

— Знаете, че съм бил, госпожо Стърлинг.

— Така ли? — Сърцето й заби учестено. Радваше се, че никой друг не ги чу.

— Мисля, че последният път, когато се видяхме, беше в „При Алберто“. — Изражението му бе весело, почти палаво.

— Ама че вечер! — обади се кисело Морийн с пъхнати дълбоко в палтото ръце. Изгледа гневно Дженифър, сякаш вината беше нейна.

„О, само ако ти не беше тук“ — помисли си Дженифър, пулсът й се беше ускорил.

— Защо не дойдете с нас? — предложи внезапно.

— Какво?

— На празненството на Лари. Вероятно ще е голяма скука, но съм сигурна, че вие ще му вдъхнете малко живот. Елате и двамата. Ще има много за пиене — додаде.

Реджи изглеждаше очарован.

— С най-голямо удоволствие — прие веднага.

— Аз нямам ли право на мнение? — Раздразнението на Морийн се бе изписало на лицето й.

— Хайде, Мо! Ще бъде забавно! Иначе ще сме само двамата в някой скучен ресторант.

Отчаянието на Мо личеше в очите й и Дженифър почувства лека вина, но веднага я потисна. Трябваше да разбере.

— Лорънс? — провикна се. — Лорънс, скъпи? Реджи и Морийн ще дойдат с нас. Не е ли чудесно?

Лорънс се поколеба на горното стъпало с ключовете в ръка, погледът му пробяга между тримата.

— Прекрасно. — Слезе уверено по стълбите и отвори задната врата на голямата черна кола.

 

 

Дженифър, изглежда, бе подценила потенциала на коледното тържество на „Акме Минерал Енд Майнинг“. Може би се дължеше на украсата и обилното количество храна и напитки или на продължителното отсъствие на шефа, но когато пристигнаха, празненството беше в разгара си. Някой бе донесъл портативен грамофон, светлините бяха приглушени, а бюрата — преместени встрани, за да се образува дансинг, на който тълпа от хора танцуваха и припяваха на Кони Франсис.

— Лари! Не си ни казвал, че имаш толкова забавни служители! — възкликна Реджи.

Дженифър остави съпруга си да стои на вратата и да оглежда сцената пред себе си, а тя се присъедини към танцуващите. Чувствата му бяха изписани на лицето: неговото работно място, неговата територия, неговият рай сега бе неузнаваем, той не контролираше служителите си и това му бе неприятно. Тя видя как секретарката му стана от стола си, където сигурно бе седяла цялата вечер, и му каза нещо. Той кимна и опита да се усмихне.

— Питиета! — провикна се Дженифър, искаше й се да е колкото може по-далеч от него. — Къде се бавиш, Реджи! Хайде да се нафиркаме!

Сякаш не забеляза изненаданите погледи, докато минаваше край служителите на съпруга си, много от които бяха разхлабили вратовръзките си, а лицата им бяха зачервени от пиенето и танците. Очите им се местеха от нея към Лорънс и обратно.

— Здравейте, госпожо Стърлинг.

Тя позна счетоводителя, който бе разговарял с нея преди няколко седмици в офиса, и му се усмихна. Лицето му блестеше от пот и беше прегърнал през рамо кикотещо се момиче с парти шапка.

— Здрасти! Ще ни кажете ли къде са напитките?

— Ей там. На бюрата на машинописките.

Имаше приготвена огромна купа с пунш. Картонени чаши се пълнеха и подаваха през главите на празнуващите. Реджи й поднесе една чаша и тя изпи съдържанието на екс: силното питие я задави и това й се стори смешно. След това вече танцуваше, загубена сред море от тела, едва забелязваща усмивката на Реджи, ръката му, която от време на време докосваше талията й. Видя, че Лорънс я наблюдава безстрастно от ъгъла, където, явно неохотно, водеше разговор с един от по-възрастните и по-трезви мъже. Изобщо не искаше да е до него. Щеше й се той да се прибере у дома и да я остави тук да танцува. Повече не видя Морийн. Вероятно момичето си бе тръгнало. Нещата се размиха, времето стана ужасно разтегливо. Дженифър се забавляваше. Повдигна ръце над главата си и се остави на музиката, пренебрегвайки любопитните погледи на останалите жени. Реджи я завъртя в кръг и тя се разсмя силно. Господи, чувстваше се толкова жива! Тук й беше мястото! За пръв път не се чувстваше чужда в един свят, който според всички би трябвало да е нейният собствен.

Ръката на Реджи докосна пръстите й, беше като наелектризирана. Погледите му бяха станали многозначителни, усмивката му — предразполагаща. Бобър. Шепнеше й нещо в ухото.

— Какво? — Тя отметна запотена къдрица от лицето си.

— Топло е. Искам да пийна нещо.

Ръката на кръста й сякаш бе радиоактивна. Тя го последва, скрита от телата край тях. Хвърли поглед през рамо към Лорънс, но той бе изчезнал. Сигурно бе в кабинета си, помисли тя. Вътре светеше. Мразеше да се забавлява този неин съпруг! Понякога през последните няколко седмици тя се питаше дали не мрази и нея.

Реджи пъхаше поредната картонена чаша в ръката й.

— Въздух — извика тя. — Имам нужда да глътна малко въздух.

Излязоха в големия хладен коридор, само двамата. Звуците от празненството заглъхнаха, щом вратата зад тях се затвори.

— Ела. — Той я поведе покрай асансьора към един авариен изход. — Да излезем на стълбището. — Реджи се справи с вратата и се озоваха сред хладния нощен въздух. Долу се виждаше улицата, светлините от фаровете на редките коли.

— Целият съм мокър! — Той задърпа ризата си. — Изобщо не помня къде си оставих сакото.

Тя се улови как гледа тялото му, ясно очертано от влажната тъкан, и отмести очи.

— Беше забавно — промърмори тя.

— И още как! Но не видях Лари да танцува.

— Той не танцува — каза Дженифър и се зачуди как може да го твърди с такава сигурност. — Никога.

За миг се умълчаха, загледани в тъмния град. В далечината се чуваше шумът от трафика, а зад тях — приглушените звуци от празненството. Дженифър се чувстваше като наелектризирана и затаи дъх в очакване.

— Заповядай. — Реджи извади кутия цигари от джоба си и й запали една.

— Аз не… — Тя спря насред изречението. Откъде знаеше? Може да е изпушила стотици. Вместо това каза: — Благодаря. — Пое внимателно цигарата между двата пръста, вдиша и се закашля.

Реджи се засмя.

— Съжалявам. — Тя му се усмихна. — Явно в това отношение съм безнадеждна.

— Нищо, продължавай. Ще ти позамае главата.

— Вече е достатъчно замаяна. — Тя усети как се изчервява.

— Това е, защото си близо до мен, обзалагам се. — Той се засмя и пристъпи към нея. — Чудех се кога ще останем насаме.

Докосна я по китката.

— Не можеш да говориш директно, когато всички са наоколо.

Тя не беше сигурна дали го е чула правилно.

— Да — съгласи се, гласът й звучеше облекчено. — О, господи, и аз исках да ти кажа нещо. Толкова е трудно… Ще ти го обясня по-късно. О, прегърни ме!… Прегърни ме, Бобър!

Реджи уви ръце около нея и я притегли към себе си. Тя не каза нищо, просто се опитваше да разбере как ще се почувства в обятията му. Той приближи лицето си до нейното и тя притвори очи, готова за ласките му, вдишвайки мъжкия аромат на потта му, усещайки неочаквано тесните му гърди, копнеейки да се наслади на мига. „О, толкова дълго те чаках“ — каза му наум и вдигна лицето си към неговото.

Устните му докоснаха нейните и за миг тя остана очарована от допира им. Но после целувката стана непохватна, твърде настоятелна. Зъбите му се притиснаха към нейните, езикът му заопитва грубо устата й и тя се отдръпна.

Реджи сякаш не забеляза. Ръцете му се плъзнаха по бедрата й и я притеглиха толкова плътно, че тя усети възбудата му. Гледаше я с очи, пълни с желание.

— Искаш ли да наемем стая в хотел? Или… тук?

Тя се взря в него. Трябва да е той, каза си. Всичко говореше, че е така. Но как бе възможно Б. да е толкова… толкова различен от онова, което бе писал?

— Какво има? — попита Реджи, виждайки промяната в изражението й. — Да не ти е студено? Или не искаш в хотел? Мислиш, че е твърде рисковано?

— Аз…

Нещо не беше наред. Дженифър се отскубна от прегръдките му.

— Съжалявам. Не мога да… — Тя вдигна ръка към главата си.

— Не можеш да го направиш тук?

Тя се намръщи. После го погледна право в очите.

— Трябва да вървя — промърмори. Изведнъж се почувства ужасно трезва.

— Но ти обичаш игричките. Обичаш разнообразието.

— Обичам разнообразието?

— Е, едва ли съм първият, нали?

Тя примигна.

— Не те разбирам.

— О, не се прави на светица, Дженифър. Аз те видях, забрави ли? С онзи твой любовник. В бара „При Алберто“. Целувахте се. Знаех какво искаше да ми кажеш, когато спомена бара пред всички.

— Моя любовник?

Той всмукна от цигарата си, хвърли я на земята и я стъпка грубо с пета.

— Значи така предпочиташ да играеш, а? Изведнъж разбра, че не съм достоен за теб?

— Какъв мъж? — Тя го беше уловила за ръкава, неспособна да се сдържи. — За какво говориш?

Той издърпа ядосано ръката си.

— Играеш ли си с мен?

— Не — увери го тя. — Просто искам да знам с кого си ме видял.

— Господи! Знаех си, че трябва да си тръгна с Мо. Тя ме цени. И не ми играе евтини номера.

Внезапно чертите му, зачервени и сърдити, бяха залети от светлина. Дженифър се обърна рязко и видя, че Лорънс е отворил вратата на аварийния изход. Набързо прецени какъв спектакъл се разиграва между съпругата му и мъжа, който отстъпваше от нея. Реджи се провря край Лорънс с наведена глава и влезе в сградата, без да каже дума, бършейки уста.

Дженифър стоеше като истукана.

— Лорънс, не е каквото си…

— Влизай вътре! — каза той.

— Аз просто…

— Влизай вътре. Веднага. — Гласът му беше тих, привидно спокоен. След миг колебание тя пристъпи напред. Тръгна към вратата, очакваше, че ще се върнат на празненството, и все още трепереше от объркването и шока, но щом минаха край асансьора, Лорънс я улови за китката и я завъртя рязко.

Тя погледна ръката, която я стискаше, и вдигна очи към мъжа си.

— Не си мисли, че можеш да ме унижаваш, Дженифър — произнесе той тихо.

— Пусни ме!

— Не се шегувам! Не съм някакъв глупак, когото можеш да…

— Пусни ме! Боли ме! — Тя се дръпна назад.

— Хубаво ме чуй! — Върху челюстта му заигра мускулче. — Няма да търпя това. Разбра ли? Няма да търпя това. — Зъбите му скърцаха. Гласът му бе натежал от гняв.

— Лорънс!

— Лари! Наричай ме Лари! — изкрещя той и вдигна свободната си ръка, свита в юмрук.

Вратата се отвори и се показа мъжът от счетоводството. Смееше се, прегърнал същото момиче. Видя сцената и усмивката му се стопи.

— Ъ-ъ-ъ… Просто излязохме да глътнем малко въздух, сър — обясни неловко.

Лорънс пусна китката на Дженифър. Тя се възползва от открилата се възможност, мина бързо край двойката и затича надолу по стълбите.