Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (3)

Втора глава

Бих искал да съм твоят спасител, но това е невъзможно… Няма да ти се обаждам, след като получиш това писмо, защото то може да те разстрои, а ако те чуя да плачеш, всичко ще се промени. Не съм те чул да плачеш година и половина. Никога не съм имал приятелка като теб.

Из писмо на мъж до жена

Мойра Паркър забеляза стиснатите челюсти на шефа си, решителния начин, по който прекоси офиса, за да влезе в своя кабинет, и си помисли, че вероятно е добре, дето господин Арбътнот, записан за два и половина, закъснява. Явно последната среща не беше минала добре.

Тя се изправи, приглади полата си и взе палтото му, напръскано от дъжда при кратката разходка между колата и офиса. Остави чадъра на стойката и закачи внимателно палтото на закачалката, бавейки се малко повече от обикновено. Работила бе за него достатъчно дълго, за да знае кога има нужда да остане сам.

Наля му чаша чай — той винаги пиеше чай следобед, две кафета сутрин — събра документите си с пестеливи движения, резултат от дългите години практика, след което почука на вратата и влезе.

— Сигурно господин Арбътнот закъснява заради трафика. На Мерилебън Роуд има голямо задръстване.

Той четеше писмата, които бе оставила на бюрото му за подпис. Явно удовлетворен, извади писалката от горното джобче на сакото си и подписа документите с резки енергични движения. Мойра остави чая върху бюрото и взе писмата.

— Запазих ви билети за полета до Южна Африка и уредих да ви посрещнат на летището.

— Това е на петнайсети?

— Да. Ето и продажбите за миналата седмица. Последната ведомост на заплатите е в тази папка. Не бях сигурна дали ще имате време за обед след срещата с автомобилостроителите и си позволих да ви поръчам сандвичи.

— Много мило, Мойра. Благодаря ти.

— Сега ли да ви ги донеса? С чая?

Той кимна и й се усмихна бегло. Тя поруменя. Знаеше, че другите секретарки се смеят зад гърба й заради свръхвнимателното — според тях — отношение към шефа й, да не говорим за строгите дрехи и старанието, с което вършеше нещата. Но той бе мъж, който обичаше всичко да е както трябва, и тя разбираше това. Тези глупави момичета, вечно забили глави в някое списание, с тяхното постоянно бъбрене в дамската тоалетна, не разбираха какво удоволствие може да достави добре свършената работа. Не разбираха удовлетворението от това да си незаменима.

Тя се поколеба за миг и изтегли едно писмо от папката си.

— Пристигна новата поща. Може би ще поискате да видите това. Още едно от онези писма — за хората в Рочдейл.

Шефът й смръщи вежди и леката усмивка, която озаряваше лицето му, изчезна. Прочете писмото два пъти.

— Видял ли го е някой?

— Не, сър.

— Сложи ги в папката с останалите. — Той й подаде писмото. — Неприятна история. Зад това стоят профсъюзите. Няма да им позволя да ме разиграват.

Мойра взе писмото, без да продума. На излизане от кабинета спря за миг.

— Може ли да попитам… как е съпругата ви? Сигурно се радва, че вече си е у дома.

— Добре е, благодаря. Много… много по-добре — отвърна шефът й. — Нали знаеш поговорката: „У дома и стените помагат“.

Тя преглътна.

— Радвам се да го чуя.

Вниманието му вече бе другаде — прелистваше салдото на продажбите, което му бе оставила. Все така с усмивка на уста, Мойра Паркър притисна папката към гърдите си и се върна обратно на бюрото си.

 

 

„Те са наши стари приятели — каза съпругът й. — Не мисля, че ще е прекалено голямо изпитание за теб.“ Двама от тях вече й бяха познати, тъй като я бяха посетили в болницата и още веднъж, когато се прибра у дома. Ивон Монкрийф, стройна тъмнокоса жена малко над трийсетте, й бе приятелка, откакто бяха станали съседки на Медуей скуеър. Сухите й маниери и язвителни забележки бяха в пълен контраст с тези на другата й приятелка, Вайълет (Ивон я познаваше още от училище), която, изглежда, приемаше хапливия хумор и шеговитите коментари на Ивон за задължителни.

Дженифър отначало се затрудняваше да вниква в смисъла на репликите, които си разменяха, да свързва казаното с имената, които споменаваха, но се чувстваше добре в компанията им. Учеше се да се доверява на вътрешното си чувство по отношение на хората: спомените, изглежда, обитаваха не само съзнанието.

— Ще ми се и аз да можех да си загубя паметта — каза Ивон, когато Дженифър й призна колко странно се бе почувствала в болницата. — Щях да си грабна шапката и да изчезна. И да забравя, че съм омъжена за Франсис. — Отбила се беше, за да увери Дженифър, че всичко е наред. Щеше да е тиха приятелска вечеря, но с приближаването на вечерта тя почти се беше парализирала от нерви.

— Не се безпокой, скъпа. Вечерите ти са легендарни. — Ивон приседна на леглото, докато Дженифър сменяше тоалет след тоалет.

— Да. Но каква е причината да са такива? — Тя понамести бюста си в една рокля. Изглежда, бе отслабнала през последните седмици и роклята се набираше грозно отпред.

Ивон се засмя.

— О, спокойно, скъпа. Не се налага да правиш нищо. Невероятната госпожа Кордоза ще се погрижи за всичко. Домът ти е прекрасен. Ти изглеждаш зашеметяващо. — Тя изрита обувките си и вдигна дългите си елегантни крака върху леглото. — Никога не съм разбирала ентусиазма, с който каниш гости. Не ме разбирай погрешно. Страшно обичам твоите вечери, но само като си представя каква работа пада. — Тя огледа ноктите си. — „Хубаво е да ходиш на вечери, но не и да ги организираш.“ Така казваше майка ми навремето и май още е в сила. Нямам нищо против да си купя една-две нови рокли, но да се занимавам с хапки и етикетчета с имената на гостите на масата? Уф!

Дженифър се опитваше да намести деколтето си и се оглеждаше в огледалото, като се въртеше ту наляво, ту надясно. Изпъна ръка. Белегът бе грапав и аленееше.

— Дали да не облека нещо с дълъг ръкав?

Ивон се изправи в стола си и хвърли поглед.

— Боли ли те?

— Цялата ръка ме боли, докторът ми даде някакви хапчета. Чудя се дали белегът няма да…

— … се набива на очи? — Ивон сбърчи нос. — Може би наистина ще е по-добре с дълъг ръкав, скъпа. Само докато избледнее.

Дженифър се изненада от директния отговор на приятелката си, ала не се обиди. Това беше първото откровено нещо, което някой й казваше, откакто се бе прибрала у дома.

Съблече роклята, отиде до гардероба и зарови в него, докато измъкна тясна рокля от сурова коприна. Свали я от закачалката. Беше зашеметяваща. Откакто се бе върнала у дома, й се искаше да се скрие в туид, в ненатрапчивите тонове на сивото и кафявото, но тези елегантни рокли постоянно изскачаха пред очите й.

— Това ли е нещото? — попита.

— Нещото?

Дженифър въздъхна дълбоко.

— Което съм носела обикновено. Така ли изглеждах обикновено? — Тя вдигна роклята пред себе си.

Ивон извади цигара от чантата си и я запали, докато изучаваше лицето на Дженифър.

— Ти наистина ли не помниш нищо?

Дженифър се отпусна на табуретката пред тоалетката.

— Много неща — призна тя. — Знам, че познавам теб. Също както познавам съпруга си. Усещам го тук. — Тя сложи ръка на гърдите си. — Но… Има огромни празноти. Не помня какъв е бил животът ми. Не знам как се очаква да се държа с всички. Не знам… — Тя прехапа устната си. — Не знам коя съм. — Внезапно очите й се наляха със сълзи. Издърпа едно чекмедже, после друго, в търсене на носна кърпа.

Ивон я изчака да се успокои. Изправи се, отиде и седна до нея на табуретката.

— Добре, скъпа, аз ще ти припомня. Ти си прекрасна и забавна, изпълнена с енергия. Имаш съвършен живот, богат и красив съпруг, който те обожава, и гардероб, за който всяка жена би убила. Прическата ти винаги е безупречна. Талията ти може да се обгърне само с една ръка. Винаги си в центъра на всички обществени прояви и всички съпрузи са влюбени тайничко в теб.

— О, не ставай смешна!

— Истина е. Франсис те обожава. Винаги щом види палавата ти усмивчица и тия твои руси къдрици, усещам, че недоумява защо, за бога, се е оженил за тая мършава и смахната еврейка. Колкото до Бил…

— Бил?

— Съпругът на Вайълет. Преди да се омъжиш, той буквално те следваше като кученце. Добре че изпитва ужас от съпруга ти, иначе щеше да те отмъкне още преди години.

Дженифър попи очите си с кърпичка.

— Много си мила.

— Не, не съм. Ако не беше толкова добра, щях да ти видя сметката. Имаш късмет, че те харесвам.

Няколко минути двете мълчаха. Дженифър триеше с палеца на крака си невидимо петънце на килима.

— Защо нямам деца?

Ивон всмукна силно от цигарата си. Изгледа я за миг и вдигна вежди.

— Последния път, когато говорихме за това, ти заяви, че за да имат деца, съпрузите трябва да живеят поне на един континент. А твоят отсъства ужасно дълго. — Тя се усмихна и направи съвършено кръгче от дима на цигарата. — Това е другата причина да ти завиждам.

Когато Дженифър се засмя неохотно, Ивон продължи:

— О, ще се възстановиш, скъпа! Прави каквото ти казва този абсурдно скъп доктор и престани да се тревожиш излишно. След няколко седмици навярно ще си спомняш всичко — отвратителния хъркащ съпруг, състоянието на световната икономика, собствения ти огромен кредит в банката. Междувременно се наслаждавай на невинността си.

— Май имаш право.

— И след като ме попита, мисля, че е по-добре да облечеш роклята в цвят пепел от рози. Огърлицата ти от планински кристал върви фантастично с нея. Зелената рокля не е много подходяща. В нея гърдите ти приличат на спаднали балони.

— И ти си една приятелка! — престори се на възмутена Дженифър и двете прихнаха.

 

 

Вратата хлопна зад него и той остави куфарчето си на пода в коридора; кожата и палтото му бяха студени от ледения въздух навън. Свали шала си, целуна Ивон и се извини за закъснението.

— Среща със счетоводителите — обясни. — Знаеш колко са обстоятелствени.

— Наясно съм, Лари. Отегчават ме до смърт. От пет години сме женени, а още не мога да кажа каква е разликата между дебит и кредит. — Ивон погледна часовника си. — Франсис ще е тук всеки момент. И пак ще се прави на вълшебник с цифрите.

Лари се обърна към жена си.

— Изглеждаш великолепно, Джени.

— Нали? Жена ти знае как да се облича.

— Да. Да, наистина. Добре. — Той прокара ръка по брадата си. — Нали ще ме извините? Ще ида да се освежа, преди да дойдат останалите гости. Пак ще вали сняг — чух прогнозата по радиото.

— Ще пийнем нещо, докато те чакаме — извика Ивон.

Когато вратата се отвори за втори път, нервите на Дженифър вече бяха притъпени от силния коктейл. Всичко ще е наред, повтаряше си постоянно. Ивон щеше да се намеси, ако рискуваше да се изложи. Това са нейните приятели. Няма да я оставят да се измъчва. И са още една възможност да си възвърне паметта.

— Здравей, Джени. Много ти благодарим за поканата. — Вайълет Феърлох я прегърна, пълничкото й лице бе потънало в тюрбана. Свали го от главата си и й го подаде заедно с палтото. Носеше копринена рокля с кръгло деколте, която се издуваше като парашут около пищните й форми. Талията на Вайълет, както щеше да отбележи Ивон по-късно, се нуждаеше от ръцете на цял взвод, за да бъде обгърната.

— Здравей, Дженифър! Като картинка си, както винаги. — Висок червенокос мъж се наведе и я целуна.

Дженифър бе смаяна от несъответствието в тази двойка. Изобщо не си спомняше мъжа и й се стори странно, че може да е съпруг на нисичката Вайълет.

— Моля, заповядайте — покани ги тя, щом откъсна очи от него и си възвърна самообладанието. — Съпругът ми ще слезе след минута. Какво ще пиете междувременно?

— „Съпругът ми“, а? Тази вечер сме ужасно официални. — Бил се засмя.

— Ами… — смути се Дженифър — понеже не сме се виждали отдавна…

— Ти си истински грубиян, Бил. Бъди мил с Дженифър! — Ивон го целуна. — Тя все още се възстановява. Би трябвало да си почива в спалнята, а мъжете да се редуват да й прислужват. И сигурно би пила мартини.

— Е, това вече е нашата Джени. — Одобрителната усмивка на Бил се задържа толкова дълго, че Дженифър погледна два пъти към Вайълет, за да се увери, че не се е обидила. Тя обаче сякаш нямаше нищо против: ровеше в дамската си чанта.

— Оставих телефона ти на новата бавачка — обясни тя, когато вдигна поглед. — Надявам се, че не възразяваш. Тази жена е ужасна. Като нищо ще се обади да каже, че не може да намери долнището на пижамата на Фредерик или нещо подобно.

Дженифър видя как Бил завъртя очи и в един проблясък смаяно осъзна, че жестът й е познат.

 

 

На масата бяха осем души, съпругът й и Франсис седяха в двата края. Ивон, Доминик, който заемаше доста висок пост в кралския гвардейски конен полк, и Дженифър седяха от страната на прозореца, а срещу тях бяха Вайълет, Бил и Ан, жената на Доминик. Ан беше жизнерадостна, смееше се гръмко на шегите на мъжете с добродушно пламъче в очите, което говореше, че се чувства удобно в кожата си.

Дженифър се улови, че ги наблюдава, докато се хранеха, и подобно на следовател анализира нещата, които си казват, търсейки следи към миналия им живот. Забеляза, че Бил рядко поглежда към жена си, камо ли да разговаря с нея. Вайълет сякаш не забелязваше и Дженифър се зачуди наистина ли не вижда безразличието му, или просто го понася стоически и крие неудобството си.

Ивон, въпреки всичките си престорени оплаквания от Франсис, не го изпускаше от поглед. Шегуваше се за негова сметка и в същото време го предизвикваше с усмивка — значи такива са отношенията им, помисли си Дженифър. Ивон не искаше да му покаже колко много държи на него.

— Сутринта във вестника пишеше, че тази година продажбите в Британия са един милион. Един милион! А преди пет години бяха… сто и седемдесет хиляди — обясняваше той.

— В Америка сигурно са десет пъти повече. Чувам, че хората си разменят покупките на всеки две години. — Вайълет набоде парче от рибата. — И бройката им е огромна — двойно по-голяма от нашата. Представяте ли си?

— В Америка всичко е по-голямо, както все ни повтарят.

— Включително егото им, ако съдя по американците, с които съм си имал работа — извиси се гласът на Доминик. — Човек няма представа какво е истински самохвалко, докато не срещне някой янки.

Ан се засмя.

— Горкичкият Доминик се сбърка, когато един от тях взе да го учи как да кара собствената си кола.

— Много са ви малки автомобилите. Много са ви малки порционите… — направи гримаса съпругът й. — Трябваше да видят какви бяха навремето. Но те си нямат представа…

— Дом реши да си направи шега с него и зае „Мини Морис“-а на мама. Взе го от хотела с него. Да му бяхте видели физиономията!

— „Тук караме основно такива, приятел — уверих го аз. — А за официалните срещи използваме «Опел». Така имаш още шест сантиметра пространство за краката.“ Буквално трябваше да се свие надве, за да се побере вътре.

— Щях да се задуша от смях — призна Ан. — Не знам как му се размина на Дом.

— Как е бизнесът, Лари? Чувам, че пак заминаваш за Африка след седмица.

Дженифър погледна съпруга си, който се облегна на стола.

— Добре. Много добре. Току-що подписах сделка с една автомобилна компания за производство на спирачни накладки. — Той остави ножа и вилицата един до друг в чинията си.

— С какво точно се занимаваш? Не съм много наясно с тоя нов минерал, който използваш.

— Не се прави, че те интересува, Вайълет — сряза я Бил от другата страна на масата. — Вайълет рядко се интересува от нещо, ако не е розово или синьо и не започва с думата „мама“.

— Може би не я стимулираш достатъчно, Бил — парира го Ивон и мъжете подсвирнаха одобрително.

Лорънс Стърлинг се извърна към Вайълет.

— Всъщност минералът изобщо не е нов — отговори на въпроса й. — Използва се още от римско време. Нали си учила за римляните в училище?

— Разбира се. Но вече не си спомням нищо. — Смехът й беше остър.

Гласът на Лорънс се сниши и масата притихна, за да го чуе по-добре.

— Плиний Стари пише, че видял да хвърлят парче плат в огъня и минути по-късно да го вадят почти непокътнато. Някои хора помислили, че си имат работа с магия, но той знаел, че е нещо необикновено. — Лари извади писалка от джоба си, наведе се напред и надраска нещо на платнената салфетка. Побутна го към Вайълет, за да го види по-добре. — Името на хризотила идва от гръцките думи „хризос“, което означава „злато“, и „тилос“ — „нишка“. Още тогава са знаели, че е много ценен. Аз, тоест моята компания, само го добива и преработва за различни цели.

— Гасиш пожари.

— Да. — Той се вгледа замислено в ръцете си. — Или се старая да ги предотвратя. — На масата за кратко се възцари странно мълчание. Лорънс погледна към Дженифър, после отмести очи.

— И къде са големите пари, старче? Едва ли са в огнеупорното облекло.

— Автомобилни части. — Лари се облегна на стола и стаята сякаш си отдъхна заедно с него. — Казват, че след десет години почти всички домакинства у нас ще имат коли. Това означава страшно много накладки. Освен това сме в преговори с железниците и авиокомпаниите. Приложенията на белия азбест на практика са неограничени. Използва се при строежа на канализации, ферми, изолации. Скоро ще е навсякъде.

— Страхотен минерал, наистина!

Съпругът й обсъждаше непринудено бизнеса си със своите приятели, нещо, което не правеше, когато бяха само двамата, забеляза Дженифър. Сигурно не му е било лесно да я гледа в болницата с тези тежки наранявания, а и все още не бе съвсем възстановена. Помисли си как я бе описала Ивон следобеда: красива, уверена в себе си, съблазнителна. Дали тази жена му липсваше? Може би Лорънс усети, че го наблюдава, защото извърна глава и улови погледа й. Тя му се усмихна и — след кратко колебание — той й се усмихна в отговор.

— Ей, видях ви! Стига, Лари! Сега не е моментът да зяпаш жена си. — Бил се зае да пълни отново чашите им.

— И защо да не е? — възрази Франсис. — След всичко, което й се случи… Как се чувстваш, Джени? Изглеждаш чудесно.

— Добре съм. Благодаря ти.

— Сигурно е в страхотна форма, щом дава вечеря… колко… две седмици след като я изписаха от болницата?

— Ако Джени не даваше вечеря, щях да помисля, че нещо определено не е наред — и не само с нея, ами и с целия проклет свят. — Бил отпи голяма глътка от виното си.

— Ужасна работа… Хубаво е, че отново си сред нас, Джени.

— Много ни изплаши. Надявам се, че си получила цветята ми — вметна Ан.

Доминик остави салфетката си.

— Спомняш ли си нещо от катастрофата, Джени?

— По-добре да не говорим за това, ако не възразяваш. — Лорънс стана, за да донесе още една бутилка от шкафа.

— Разбира се. — Доминик вдигна извинително ръка. — Беше нетактично от моя страна.

Дженифър се зае да прибира чиниите.

— Добре съм. Наистина. Просто не мога да ви кажа много. Не си спомням почти нищо.

— Още по-добре — успокои я Доминик.

Ивон запали цигара.

— Е, Лари, скъпи, колкото по-скоро се заемеш със спирачните накладки, толкова по-безопасно ще шофираме.

— И толкова по-богат ще стане той — засмя се Франсис.

— О, Франсис, трябва ли вечно да говорим за пари?

— Да — отвърнаха в един глас съпругът й и Бил.

Дженифър ги чу как се смеят, докато вдигаше купчината мръсни чинии и ги отнасяше в кухнята.

 

 

— Е, вечерята мина добре, нали?

Тя бе седнала пред тоалетката си и внимателно сваляше обиците си. Видя отражението му в огледалото, когато влезе в стаята, в движение разхлабвайки вратовръзката си. Изрита обувките от краката си и влезе в банята, като остави вратата отворена.

— Да — потвърди тя. — И аз мисля така.

— Храната беше чудесна.

— Заслугата не е моя — призна тя. — Госпожа Кордоза се занимаваше с всичко.

— Но ти си съставила менюто.

Беше по-лесно, ако не му противоречи. Остави внимателно обиците в кутийката им. Чуваше как мивката се пълни с вода.

— Радвам се, че ти хареса. — Изправи се и се освободи предпазливо от роклята си, закачи я в гардероба и се зае да сваля чорапите. Беше свалила единия чорап, когато видя Лари, облегнат на рамката на вратата. Гледаше краката й.

— Тази вечер си много хубава — произнесе тихо.

Тя потръпна от лека болка, докато сваляше втория чорап. Посегна назад, за да разкопчее колана на жартиерите, и осъзна безсилието си. Лявата й ръка все още бе безполезна — твърде слаба, за да я извие зад гърба си. Не вдигна глава, когато той я приближи. Беше гол до кръста, но все още в панталона от костюма. Застана зад нея, отмести ръцете й и започна да я разкопчава. Беше толкова близо, че тя усещаше дъха му върху гърба си, докато откачаше кукичките една по една.

— Много си красива — повтори той.

Тя притвори очи. „Това е моят съпруг — каза си. — Той ме обожава. Всички го твърдят. Ние сме щастливи.“ Почувства как пръстите му пробягват по дясното й рамо, докосването на устните му отзад на врата й.

— Много ли си уморена? — промърмори той.

Дженифър знаеше, че това е нейният шанс. Съпругът й беше кавалер. Ако отвърнеше утвърдително, той щеше да се отдръпне и да я остави на мира. Но те бяха женени. Женени. Тя трябваше да свикне с тази мисъл. Пък и кой знае? Може би, ако той й изглежда по-малко чужд, ще възвърне по-бързо паметта си?

Изви се в обятията му. Не можеше да го погледне в лицето, не можеше да го целуне.

— Не, не съм — прошепна в прегръдките му.

Почувства допира на кожата му до своята и затвори плътно очи, надявайки се да изпита познато чувство, дори страст. Бяха женени от четири години. Колко ли пъти са правили това? А и след прибирането й у дома той бе толкова търпелив…

Почувства как ръцете му я докосват, сега по-смело, разкопчават сутиена й. Тя продължи да държи очите си затворени, съзнавайки голотата си.

— Може ли да угасим осветлението? — помоли тя. — Не искам да… мисля за ръката си. Как изглежда.

— Разбира се. Трябваше да се досетя.

Дженифър чу щракването на ключа. Но не ръката й я притесняваше: не искаше да го вижда. Не искаше да е така изложена на погледа му, уязвима. Изведнъж се оказаха в леглото, той я целуваше по врата, ръцете му, дъхът му бе нетърпелив. Легна отгоре й, притисна я към леглото и тя уви ръце около врата му, не знаеше как да се държи — установи, че не изпитва чувствата, които очакваше. Какво се е случило с мен? Как съм се държала преди?

— Добре ли си? — промърмори той в ухото й. — Нали не те боли?

— Не — успокои го тя. — Изобщо.

Той я целуна по гърдите и от устата му се отрони лек стон на удоволствие.

— Свали ги — каза той и задърпа дантелените й гащички. Отмести се леко от нея, за да й позволи да ги смъкне до коленете и да ги изрита от краката си. Сега бе съвсем гола. Може би ако… искаше й се да каже, но той вече разтваряше бедрата й и непохватно се опитваше да проникне в нея. Не съм готова, помисли тя, но не можеше да го каже — вече не. Той бе в друго измерение, отчаян, копнеещ.

Дженифър направи гримаса и сви колене, като се мъчеше да се отпусне. Лорънс проникна в нея, а тя хапеше бузата си в тъмното, опитвайки се да преодолее болката и това, че не чувства нищо, освен отчаяно желание всичко да свърши и да се махне от нея.

Движенията му станаха по-бързи и настойчиви, тежестта му я притискаше, опряното му в рамото й лице бе горещо и потно. Накрая, с лек стон — намек за уязвимостта, която показваше единствено в подобни моменти — той свърши и се отдръпна от нея, оставяйки лепкава влага между краката й.

Тя бе хапала бузата си толкова силно, че усети вкуса на кръв.

Лорънс се изтърколи от нея, като все още дишаше тежко.

— Благодаря ти — промълви в тъмнината.

Тя се радваше, че не може да я види как лежи, вперила поглед в нищото, придърпала завивките до брадичката си.

— Всичко е наред — отвърна тихо.

Бе открила, че спомените наистина може да обитават и други места, освен съзнанието.