Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (26)

Двадесет и пета глава

Когато ирландско момче преследва момиче от Сан Диего, все едно се опитва да улови вълна… невъзможно е…

В есемес от мъж до жена

Ели остана будна до четири часа сутринта. Вече не се измъчваше: за пръв път от месеци всичко й се изясни. Прекара малките часове на нощта на телефона, притиснала слушалката между врата и рамото, докато наблюдаваше екрана на компютъра си. Изпращаше есемеси, правеше всевъзможни фокуси, не приемаше откази. Когато получи каквото искаше, седна на бюрото си по пижама, прибра косата си и започна. Печаташе бързо, думите се изливаха с лекота изпод пръстите й. Поне веднъж знаеше точно какво трябва да каже. Преработи всички изречения, докато остана доволна; оформи информацията така, че да е колкото може по-въздействаща. Препрочете текста, разплака се, няколко пъти се смя на глас. Откри прилика със себе си, по-точно с личността, която известно време бе изгубена. Когато свърши, разпечата два екземпляра и заспа удовлетворена.

 

 

Спа два часа. В седем и половина беше в офиса. Искаше да се срещне с Мелиса, преди да дойдат останалите. Взе душ, за да се разсъни, изпи две двойни еспресо, издуха старателно косата си. Кипеше от енергия; усещаше пулсирането на кръвта във вените си. Беше на бюрото си, когато Мелиса, преметнала скъпа чанта през рамо, отключи вратата на кабинета си. Докато шефката й сядаше, Ели видя как се изненада, че има компания.

Ели довърши кафето си. Отскочи в тоалетната, за да провери дали няма нещо на зъбите. Носеше идеално изгладена бяла блуза, най-хубавите си панталони и високи токчета. Изгледаше — както биха се пошегували приятелите й — пораснала.

— Мелиса?

— Да, Ели? — Изненадата в гласа на шефката й бе примесена с лек укор.

Ели не му обърна внимание.

— Може ли да поговорим?

Мелиса погледна часовника си.

— Но бързо. След пет минути имам среща с Главния.

Ели се настани срещу нея. Офисът на Мелиса сега бе празен, с изключение на няколкото папки, които й трябваха за днешната редакторска работа. И снимката на дъщеря й.

— Искам да поговорим за материала ми.

— Нали няма да ми кажеш, че не можеш да го направиш?

— Не мога.

Сякаш шефката й бе очаквала подобен отговор и едва се сдържа да не избухне.

— Е, Ели, съжалявам да го чуя. Чака ни ужасно натоварен уикенд, а ти имаше седмици да подготвиш материала си. Не си помагаш много, като идваш в такъв момент и…

— Мелиса, моля те… Открих кой е мъжът.

— И? — Веждите на Мелиса се извиха въпросително.

— И… той работи тук. Не можем да публикуваме материала, защото той работи за нас.

Чистачката забръмча с прахосмукачката край вратата на кабинета и за кратко заглуши разговора.

— Не разбирам — продължи Мелиса, щом бръмченето утихна.

— Мъжът, написал любовните писма, е Антъни О’Хеър.

Лицето на Мелиса не изразяваше нищо. Ели със срам осъзна, че и шефката й нямаше представа кой е той.

— Главният библиотекар. Работи долу.

— Онзи с посивялата коса?

— Да.

— О! — Тя толкова се изненада, че за миг забрави неприязънта си към Ели. — Божичко! — промълви след малко. — Кой би помислил!

— Знам.

Те потънаха в съчувствено мълчание, а после Мелиса, вероятно припомняйки си коя е, зарови в документите на бюрото си.

— Това е много любопитно, Ели, но проблемът си остава. Имаме юбилейно издание, което тази вечер ще отиде в печатницата с огромна дупка от пет страници.

— Не — възрази Ели, — няма.

— Казах ти, че онова за езика на любовта не върши работа. Няма да пусна нещо, което е изсмукано от пръстите и от някоя книга в нашия…

— Не — повтори Ели. — Написах го. Точно пет страници оригинален текст. Ето. Само ми кажи, ако има нужда да се преработи. Нали не възразяваш да изляза за час?

Подаде страниците, наблюдаваше как Мелиса прегледа набързо първата, видя как очите й светнаха доволно.

— Много добре. Чудесно… Какво? Само гледай да се върнеш за съвещанието.

На излизане от кабинета Ели едва се сдържа да не размаха тържествуващо юмрук във въздуха. Не й беше трудно: установи, че е почти невъзможно да прави резки движения на тези високи токчета.

 

 

Изпратила му бе имейл предната вечер и той се бе съгласил без възражения. Мястото бе непривично за него; той посещаваше скъпи кръчми и елегантни, дискретни ресторанти. В „При Джорджо“, от другата страна на улицата, предлагаха яйца, пържени картофи и съмнителен бекон за три лири порцията.

Когато тя влезе, Джон вече седеше на една маса, странно изпъкващ сред строителните работници в своето марково сако и фина риза в убит цвят.

— Съжалявам — започна той, преди още да бе седнала. — Много съжалявам. Жена ми е взела телефона. Помислих, че съм го изгубил. Открила е няколко имейла, които не бях изтрил, и е видяла името ти…

— От нея може да излезе добър журналист.

Той я погледна разсеяно, махна на сервитьорката и си поръча още едно кафе. Мислите му бяха другаде.

— Да. Да, права си.

Ели седна и се загледа в мъжа пред себе си, мъжа, който обитаваше сънищата й. Загорялата му кожа не скриваше сенките под очите. За миг тя се почуди какво ли се бе случило предната вечер.

— Ели, мисля, че известно време не бива да се виждаме. Само няколко месеца.

— Не.

— Какво?

— Това е краят, Джон.

Той не се изненада, колкото бе очаквала. Размисли върху думите й, преди да отговори. Накрая попита:

— Значи, искаш… да скъсаме?

— Е, трябва да признаеш, че не сме точно Ромео и Жулиета. — Тя малко се изненада, когато той не възрази.

— Аз те харесвам, Ели.

— Но не достатъчно. Не се интересуваш от мен, от живота ми. От общия ни живот. Съмнявам се, че знаеш нещо за мен.

— Знам всичко, което ми трябва да…

— Как се е казвал първият ми домашен любимец?

— Какво?

— Алф. Беше хамстер. Къде съм израснала?

— Не знам защо ми задаваш тези въпроси.

— Някога искал ли си нещо друго от мен, освен секс?

Той се огледа неловко. Строителните работници на масата зад тях бяха станали подозрително тихи.

— Кое е било първото ми гадже? Коя е любимата ми храна?

— Това е абсурдно. — Джон сви устни в израз, който тя не бе виждала досега.

— Не. Теб те интересува единствено колко бързо мога да си сваля дрехите.

— Така ли мислиш?

— Някога запитал ли си се как се чувствам? Какво преживявам?

Ръцете му се вдигнаха раздразнено.

— Моля те, Ели, не се изживявай като жертва! Не ме рисувай като някакъв зъл прелъстител — каза той. — Кога изобщо си ми говорила за чувства? Кога си ми дала да разбера, че не искаш подобни отношения? През цялото време се представяше за модерна жена. Неангажиращ секс. Кариерата на първо място. Ти беше… — той затърси точната дума… — неразгадаема.

Определението я нарани.

— Това беше моят начин да се предпазя.

— И аз трябваше да го разбера по телепатия? — Той изглеждаше искрено смаян.

— Просто исках да съм с теб.

— Но си искала и сериозна връзка.

— Да.

Джон я изгледа, сякаш я виждаше за първи път.

— Надявала си се да напусна жена си.

— Разбира се. След време. Но се боях, че ако ти кажа какво точно искам, ще ме напуснеш.

Зад тях строителните работници бяха подновили разговора си. От скришните погледи, които им хвърляха, беше ясно, че говорят за тях.

Джон прекара ръка през пясъчнорусата си коса.

— Съжалявам, Ели — каза накрая. — Не знаех, че изпитваш подобни чувства. Иначе щях да сложа край.

Най-после думите бяха казани. Истината, която тя бе крила от него цяла година.

— Ясно. — Ели стана да си върви. Светът се беше срутил, но колкото и да бе странно, тя успя да намери път през отломките. С изправена глава. Без сериозни рани.

— Знаеш ли, в това има някаква ирония — отбеляза тя. — И двамата работим с думи, а никога не сме разговаряли истински.

Застана отвън пред ресторанта — студеният въздух щипеше кожата й, мирисът на града изпълваше ноздрите й — и извади мобилния телефон от чантата си. Написа въпрос, изпрати го и без да дочака отговор, прекоси улицата. Не се обърна назад.

 

 

Мелиса мина край нея във фоайето, токчетата й потропваха елегантно върху полирания мрамор. Разговаряше с изпълнителния директор, но спря, когато видя Ели. Кимна, косата й се люшна върху раменете.

— Хареса ми.

Ели изпусна въздишка, която я изненада с дълбочината си.

— Наистина. Много ми хареса. Първа страница, за понеделник. Продължавай в същия дух. — После вече бе в асансьора, отново потънала в разговор, вратата зад нея се затвори.

 

 

Библиотеката беше празна. Тя бутна летящата врата и видя, че са останали само няколко прашни стелажа. Никакви вестници, никакви списания, никакви изтъркани от употреба справочници. Заслуша се в шума, който идваше от тръбите на парното, минаващи по тавана, остави чантата си на пода и се прехвърли от другата страна на гишето за заявки.

Първата стая, тази с подвързаните вестници на „Нейшън“, събирани близо век, вече бе празна, с изключение на два кашона в ъгъла. Изглеждаше огромна. Стъпките на Ели отекваха върху покрития с плочи под, докато вървеше към вътрешността на библиотеката.

Другите помещения също бяха опразнени, останали бяха само стелажите. Прозорците, разположени на три метра от пода, осветяваха прашинките, които танцуваха във въздуха около нея. Макар вече да нямаше вестници, все още се усещаше мирисът на стара хартия. За миг тя си помисли, че чува ехото от минали истории, стотици хиляди, отдавна забравени гласове. Живот, движен, погубен или изкривен от съдбата. Скрит в папки, които щяха да останат затворени още сто години. Запита се колко ли други истории, подобни на тази на Антъни и Дженифър, са заровени в тези страници и очакват животът им да бъде променен от някаква случайност или съвпадение. Върху един тапициран въртящ се стол беше написано „Дигитален архив“. Тя отиде до него и го завъртя разсеяно.

Внезапно почувства абсурдна умора — изглежда, адреналинът, който я бе зареждал с енергия през последните няколко часа, се бе изчерпал напълно. Тя се отпусна тежко сред топлината и тишината и за пръв път се изпълни с покой. Въздъхна дълбоко.

Не знаеше колко дълго бе спала, когато чу скърцането на вратата.

Антъни О’Хеър държеше чантата й.

— Ваша ли е?

Тя се изправи рязко, объркана, леко замаяна. За миг не можеше да разбере къде се намира.

— Господи! Съжалявам! — Потърка лицето си.

— Тук вече не остана нищо — каза той, докато й подаваше чантата. Забеляза разрошената коса, сънените й очи. — Преместихме всичко в новата сграда. Дойдох само да взема чашите и чайника. И този стол.

— Да… удобен е. Не бива да го оставяте… Божичко, колко е часът?

— Единайсет без четвърт.

— Съвещанието е в единайсет. Няма да закъснея. Съвещанието е в единайсет. — Тя забъбри смутено и се престори, че търси несъществуващи неща. После си спомни защо бе тук. Опита се да събере мислите си, но не знаеше какво може да каже на този мъж. Погледна го крадешком и съзря още някой зад сивата коса, меланхоличните очи. Сега вече го гледаше с нови очи.

Взе чантата си.

— Ъ-ъ-ъ… Рори тук ли е?

Рори щеше да знае как да постъпи.

Усмивката му бе нямо извинение, признание за онова, което знаеха и двамата.

— Днес не е тук. Сигурно е вкъщи и се приготвя.

— Приготвя?

— За голямото пътуване. Не знаехте ли, че заминава?

— Донякъде се надявах, че няма да го направи. Поне не още. — Тя бръкна в чантата си и надраска една бележка. — Чудех се дали… дали знаете адреса му?

— Записал съм го някъде. Елате, ще ви го дам. Рори заминава след седмица.

Когато мъжът тръгна към кабинета си — или по-точно към онова, което бе останало от него, — тя си пое дълбоко дъх.

— Всъщност, господин О’Хеър, исках да говоря и с вас.

— Така ли? — Тя видя изненадата в очите му, когато спомена името му.

— Намерих нещо ваше. Преди няколко седмици. Щях да ви ги върна по-рано, но просто… до снощи не знаех, че са ваши. — Ели го наблюдаваше, докато разгръщаше копията на писмата. Лицето му се промени, когато разпозна почерка си.

— Откъде ги имате? — попита той.

— Бяха тук — обясни тя предпазливо, опасявайки се от реакцията му.

— Тук?

— Да. В библиотеката.

Той се огледа наоколо, сякаш празните стелажи можеха да му предложат някакво обяснение.

— Съжалявам. Знам, че са лични.

— Как разбрахте, че са мои?

— Това е дълга история. — Сърцето й биеше учестено. — Но трябва да знаете нещо. Дженифър Стърлинг е напуснала съпруга си в същия ден, когато се е срещнала с вас през 1964 година. Дошла е тук, във вестника, но й казали, че сте заминали за Африка.

Той не помръдваше. Всяка частица от него поглъщаше думите й.

— Опитала се е да ви открие. Опитала се да ви каже, че… че е свободна. — Ели малко се изплаши от ефекта на казаното върху Антъни. Лицето му бе побледняло. Отпусна се на стола, дишаше с мъка. Но тя вече не можеше да спре.

— Това беше… — поде той с напрегнато изражение, толкова различно от едва прикритата радост на Дженифър — това беше много отдавна…

— Не съм свършила — каза тя. — Моля ви.

Той зачака.

— Това са копия, защото трябваше да върна оригиналите. На този адрес. — Тя му подаде номера на пощенската кутия, ръката й трепереше от нерви или от възбуда.

Беше получила есемес две минути преди да отиде в библиотеката.

Не, баща ми не е женен. Що за въпрос?

— Не знам как се чувствате. Може би съм ужасно нетактична. Може би правя голяма грешка. Но ето адреса, господин О’Хеър — продължи тя. Той го взе от нея. — Може да пишете на него.