Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (23)

Двадесет и втора глава

Уважаема госпожо Б…

Относно:

Улица… №…

… да обобщя — покупката на къщата сега ще е само на ваше име и няма да изпращам друга кореспонденция за подпис на сегашния ви адрес, докато не се върнете на 14-ти.

Из писмо, отворено погрешка от жена

До: Филип О’Хеър, philipohare@thetimes.co.uk

От: Ели Хоуърт, elliehaworth@thenation.co.nk

 

Извинете, че се свързвам с вас по този начин, но се надявам, че като колега журналист ще ме разберете. Опитвам се да открия човек на име Антъни О’Хеър, който е на възрастта на баща ви, а в публикация в „Таймс“ от миналия май споменавате, че имате баща със същото име.

Човекът, когото търся, е прекарал известно време в Лондон в началото на 60-те години и много време в чужбина, особено в Централна Африка, където вероятно е загинал. Не знам много за него, освен че има син със същото име като вашето.

Ако вие сте този син или знаете какво се е случило с Антъни О’Хеър, бихте ли ми изпратили имейл? С баща ви имаме обща позната, която би искала да разбере какво е станало с него. Наясно съм, че може да греша, тъй като това име се среща често, но ще съм ви благодарна и за малкото помощ, която може да получа.

Всичко добро,

Ели Хоуърт

Новата сграда се намираше в район, който Ели не бе виждала от времето, когато в него имаше само порутени складове и невзрачни магазинчета, предлагащи съмнителна храна за вкъщи. Всичко, което преди се бе намирало в тази квадратна миля, сякаш бе изтрито с един замах — трудно проходимите улици бяха сменени с просторни, изрядно поддържани площади, в един от които се извисяваше лъскавият офис комплекс. Все още личаха следите от скорошно строителство.

От вестника бяха дошли организирано, за да се запознаят с новите си работни места, новите компютри и телефонни системи, преди да се нанесат окончателно в понеделник. Ели следваше колегите си през различни отдели, докато млад мъж с бележник и значка, на която пишеше „координатор по прехвърлянето“, ги развеждаше из работните помещения, нюзрумовете и тоалетните. Докато им обясняваха предназначението на всяко ново място, Ели наблюдаваше различните реакции на хората от екипа, вълнението на някои от по-младите, впечатлени от изчистените модернистични линии. Мелиса, която явно вече бе идвала тук, от време на време се намесваше с допълнителна информация, пропусната от координатора.

— Тук човек няма къде да се скрие! — пошегува се Рупърт, докато изучаваше просторното, удобно помещение. Ели усети лекото разочарование в гласа му. Офисът на Мелиса в югоизточния ъгъл бе целият от стъкло и от него се виждаха всички работни места на отдел „Общество“. Никой друг в отдела нямаше собствен офис, решение, което явно подразни част от колегите й.

— А вие ще сте тук. — Всички щяха да седят около бюро с огромна овална форма, от чийто център излизаха жици, водещи като пъпна връв към серия от компютри с плоски екрани.

— Кой къде е? — попита един от мъжете.

Мелиса погледна списъка си.

— Аз работя на този. Нещата още са в процес на уточняване. Но, Рупърт, ти си тук. Ариана, тук. Тим, до стола, ей там. Едуина… — Тя посочи мястото. Това напомни на Ели за нетбола в училище и облекчението, когато бъдеш избран и разпределен в единия или другия тим. Само дето сега почти всички места бяха заети, а тя все още стърчеше.

— Ъ-ъ-ъ… Мелиса? — осмели се да попита. — А аз къде ще седя?

— Няколко души ще трябва да споделят едно работно място — отвърна Мелиса. — Няма смисъл всеки да има отделен компютър. — Тя не погледна към Ели, когато го обяви.

Ели почувства как пръстите на краката й се свиха в обувките.

— Искаш да кажеш, че няма да имам собствено работно място?

— Не, казвам, че някои хора ще трябва да споделят един компютър.

— Но аз съм тук всеки ден! Няма да е удобно! — Помисли си, че трябва да дръпне Мелиса настрана и да я попита насаме защо Ариана, която е тук едва от месец, ще има свой компютър, а тя — не. Помисли си, че трябва да скрие лекото разочарование в гласа си. Помисли си, че трябва да си затваря устата. — Не разбирам защо аз съм единственият журналист в отдела, който…

— Както казах, Ели, нещата още са в процес на уточняване. Винаги ще има къде да работиш. Така. Сега отиваме в отдел „Новини“. И те се местят в същия ден като нас.

Разговорът беше приключен. Ели осъзна, че репутацията й е пострадала много повече, отколкото мислеше. Видя, че Ариана я гледа, видя как новото момиче бързо отмести очи и се престори, че проверява телефона си за несъществуващи есемеси.

Библиотеката вече не беше под земята. Новият Информационен център бе два етажа по-горе, разположен в атриум, около колекция от твърде големи и подозрително екзотични растения в саксии. В средата имаше обособен „остров“, зад който тя разпозна киселия главен библиотекар — разговаряше тихо с много по-млад мъж. Ели се загледа в лавиците, подредени спретнато в дигитални секции и такива с хартиени носители. Всички надписи в новите помещения бяха с малки букви и тя си помисли, че това сигурно е докарало язва на заместник главния редактор.

Това място бе пълна противоположност на прашния стар архив с неговите уединени кътчета и мириса на стари вестници и тя изпита внезапна носталгия.

Не беше съвсем сигурна защо бе дошла тук — дали защото нещо я теглеше към Рори (надяваше се, че й е простил поне донякъде), или защото искаше да говори с него за решението на Мелиса. Осъзна, че той е от малцината, с които би могла да обсъди това. Главният библиотекар я забеляза.

— Съжалявам — каза тя. — Просто разглеждах.

— Ако търсите Рори — досети се мъжът, — той е в старата сграда. — Гласът му не прозвуча враждебно.

— Благодаря — кимна тя. Реши, че е добре да бъде по-любезна. — Изглежда страхотно. Свършили сте огромна работа.

— Остана още малко — усмихна се той. Изглеждаше по-млад, когато се усмихваше, не толкова напрегнат. В лицето му Ели видя нещо, което не бе забелязала досега: облекчение, но и доброта. „Колко погрешно може да прецениш хората“, помисли си тя.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, аз…

Той отново се усмихна.

— Ще го намерите в старата сграда.

— Благодаря. Аз… аз ще тръгвам. Виждам, че сте зает.

Отиде до една маса, взе фотокопирано упътване за ползване на библиотеката и като го сгъна старателно, го прибра в чантата си на излизане.

 

 

Остана на бюрото си целия следобед, като постоянно изписваше името на Антъни в една търсачка. Правила го бе много пъти и всеки път се изумяваше от броя на хората с това име, живи и починали. Имаше тийнейджъри Антъни О’Хеър в различните мрежи, покойници Антъни О’Хеър, погребани в пенсилванските гробища, чийто живот бе изучен от генеалози аматьори. Един беше лекар, работещ в Южна Африка, друг — автор на фентъзи истории, трети — жертва на нападение в кръчма в Суонзи. Тя проучи внимателно всеки от мъжете, изчитайки цялата информация за тях, просто за всеки случай.

Телефонът й изпиука, което означаваше, че е получила есемес. Видя името на Джон и колкото и да бе странно, почувства леко разочарование, че не е Рори.

— Оперативка.

Край бюрото й бе застанала секретарката на Мелиса.

Съжалявам, че не можах да говоря онази вечер. Просто исках да знаеш, че ми липсваш. Нямам търпение да се видим. Дж. X

— Да. Съжалявам — каза тя. Секретарката още стоеше до нея. — Ей сега. Идвам.

Тя отново прочете съобщението, като разделяше всяко изречение, за да се увери, че поне веднъж не се опитва да придаде на думите несъществуващо значение. Но ето го, черно на бяло: „Просто исках да знаеш, че ми липсваш“.

Събра листовете си и с пламнали страни влезе в офиса точно преди Рупърт. Беше важно да не е последна. Не искаше да е единственият журналист без място в офиса на Мелиса, както и извън него.

Седеше мълчаливо, докато материалите за следващия ден се подлагаха на дисекция, а авторите им обясняваха подробно докъде са стигнали. Унижението от сутринта се бе уталожило. Не я подразни дори това, че колежката й Ариана се уреди с интервю с пословично уединена актриса. Съзнанието й бе заето с думите, долетели изневиделица: „Просто исках да знаеш, че ми липсваш“.

Какво означаваше това? Ели не смееше да се надява, че онова, което желае, може би се е сбъднало. Образът на съпругата със слънчев тен и по бикини бе изчезнал яко дим. Видението на осеяната с лунички ръка, която масажира гърба й, сега бе сменено от побелели от досада кокалчета. Ели си представи как Джон и жена му са спорили през цялата почивка, замислена като последен опит да спасят брака си. Видя го изтощен, бесен, тайно доволен от съобщението й, въпреки че я бе предупредил да не изпраща друго.

Не се надявай прекалено, предупреди се тя. Това може да е временно. Всеки се чувства отегчен от партньора си в края на почивката. Може би Джон просто искаше да е сигурен в нейната вярност. Но макар да се предупреждаваше, тя знаеше в коя версия предпочита да вярва.

— Ели, а ти? Историята с любовните писма?

О, божичко!

Тя зарови в листовете в скута си, заговори уверено:

— Вече имам много повече информация. Срещнах се с жената. Определено има достатъчно за публикация.

— Добре. — Веждите на Мелиса се повдигнаха елегантно, сякаш я бе изненадала.

— Но… — Ели преглътна. — … не съм сигурна колко можем да я използваме. Нещата са… малко деликатни.

— И двамата ли са живи?

— Не. Той е мъртъв. Или поне тя мисли така.

— Тогава смени името на жената. Не виждам какъв е проблемът. Ще използваш писма, които тя отдавна е забравила.

— О, не мисля, че ги е забравила. — Ели се опита да подбере внимателно думите си. — Всъщност, изглежда, помни ужасно много. Мислех си, че ще е по-добре, ако ги използвам като ключ за изследване на езика на любовта. Тоест как любовните писма са се променяли през годините.

— Без да включваш истинските писма.

— Да. — Докато отговаряше, Ели почувства огромно облекчение. Не искаше да направи писмата на Дженифър публично достояние. Видя я как бе седнала в крайчеца на дивана си с одухотворено лице, докато разказваше историята, която бе пазила в продължение на десетилетия. Публикуването на писмата вероятно щеше да усили чувството й за загуба. — Искам да кажа, може би ще успея да намеря и други примери.

— До вторник.

— Е, сигурно има книги, сборници…

— Искаш да публикуваме нещо, което вече е излязло?

Стаята около тях притихна. Сякаш двете с Мелиса бяха изолирани в токсичен мехур. Тя осъзна, че тази жена никога няма да е доволна от нея, каквото и да направи.

— Работиш върху това цяла вечност, Ели. Друг на твое място отдавна да е готов. — Мелиса почука с молива си върху бюрото. — Просто напиши материала. — Гласът й бе леден, с нотка на отегчение. — Просто го напиши, остави го анонимен и твоят контакт вероятно никога няма да разбере чии писма си обсъждала. Надявам се — като имам предвид колко време отдели на тази история — че ще е нещо изключително.

Усмивката й, отправена към останалата част от стаята, беше сияйна.

— Така. Продължаваме.

 

 

Тя го видя, когато излизаше от сградата. Размени шега с Роналд, охранителя, слезе пъргаво по стълбите и се отдалечи. Валеше, а той носеше малка раница на гърба си и бе навел глава заради студа.

— Здрасти! — Тя затича и се изравни с него.

Той я погледна.

— Здрасти — отвърна неутрално. Запътил се бе към станцията на метрото и не забави крачка, докато не стигна до стълбите, които водеха към нея.

— Чудех се… дали не искаш да пийнем нещо?

— Зает съм.

— Кога ще се преместиш? — Тя трябваше да повиши глас, за да я чуе сред оглушителния шум от крака, резултат от викторианската акустика на подземната система.

— В новата сграда?

Бяха плътно заобиколени от хора. Краката й едва докосваха земята, докато слизаше по стълбите сред морето от пътници.

— Да не работиш извънредно?

— Не. Просто помагам на шефа с някои довършителни работи, за да не се скапе съвсем.

— Днес го видях.

Когато Рори не отговори, тя продължи:

— Държа се любезно.

— Предполагам. Той е добър човек.

Тя успя да се задържи до него, докато стигнаха до бариерите. Рори отстъпи встрани, за да може другите да минават.

— Странно — каза тя, — всеки ден подминаваш хора, без да имаш и най-малката представа, че…

— Какво искаш, Ели?

Тя прехапа устни. Край тях пътниците се разделиха като вода, някои със слушалки на ушите, други, възмущаващи се гласно от грубите обноски на тези край тях. Ели поглади косата си, която сега бе влажна.

— Просто исках да ти кажа, че съжалявам. За онази сутрин.

— Много мило.

— Не, не е. Но е… Виж, случилото се няма нищо общо с теб, аз наистина те харесвам. Просто е нещо, което…

— Знаеш ли какво? Не ме интересува. Всичко е наред, Ели. Няма нужда да ми обясняваш. — Той мина през бариерата. Тя го последва. Зърна за миг изражението му, преди да се извърне, и то беше ужасно. Тя се чувстваше ужасно.

Застана зад него на ескалатора. Сивият му шал бе осеян с малки перлички вода и тя потисна желанието си да ги избърше.

— Много съжалявам, Рори. Наистина.

Той гледаше в обувките си. Вдигна очи към нея, бяха студени.

— Женен е, а?

— Какво?

— Твоят… приятел. Ясно е — от онова, което каза.

— Не ме гледай така.

— Как?

— Не съм искала да се влюбвам.

Той се изсмя късо, неприятно. Бяха стигнали в основата на ескалатора. Рори закрачи бързо и тя трябваше да подтичва, за да го следва. В тунела миришеше на застоял въздух и изгоряла гума.

— Наистина.

— Глупости — имала си избор. Човек винаги има избор.

— Значи ти никога не си бил увлечен, никога не си изпитвал подобно привличане?

Той спря и я изгледа.

— Разбира се, че съм го изпитвал. Но ако действията ми са означавали, че ще нараня някого, съм се отдръпвал.

Лицето й пламна.

— Ти си самата доброта!

— Не съм. Но и ти не си жертва на обстоятелствата. Сигурно си знаела, че е женен, и въпреки това не си се отказала. А си можела да го направиш.

— Не беше така, както го представяш.

— Е, да, било е по-силно от теб. — Гласът му се извиси саркастично. — Май тия любовни писма са ти повлияли повече, отколкото предполагаш.

— О, браво на теб, господин Практичност! Човек не може да включва и изключва чувствата си като контакта за осветлението. Да, оставих се на това! Неморално, да. Лоша преценка? Е, ако съдя по реакцията ти, явно е такава. Но за известно време се чувствах вълшебно — и не се безпокой, оттогава постоянно си плащам!

— Но ти не си единствената, нали? Всяко действие има последствия, Ели. Според мен светът се дели на хора, които могат да го осъзнаят и да вземат съответното решение, и такива, които просто се оставят на чувствата си.

— О, боже! Имаш ли представа колко надуто звучиш? — Тя вече викаше, пренебрегвайки любопитните погледи на тълпата от пътници, която минаваше край тях и потъваше в тунелите на метрото.

— Да.

— И в този твой свят никой няма право на грешка, така ли?

— Веднъж — отвърна Рори. — Можеш да сбъркаш само веднъж.

Загледа се в една точка пред себе си, със стиснати челюсти, сякаш преценяваше колко точно да каже. После се обърна с лице към нея.

— Аз бях от другата страна, разбираш ли? Обичах жена, която си намери друг и не можа да му устои. Нещо, което бе „по-силно от нея“. Докато, разбира се, той я заряза. И аз отново я пуснах в живота си, а тя ме подведе за втори път. Тъй че, да, наясно съм с нещата.

Тя замръзна на място. Изведнъж шумът се усили, лъхна ги вълна от топъл въздух, мотрисата приближаваше. Пътниците се понесоха напред.

— Знаеш ли — каза той, гласът му се извиси над шума, — не те съдя за това, че си се влюбила в този мъж. Кой знае? Може би той е любовта на живота ти. Може би жена му наистина ще е по-добре без него. Може би вие двамата наистина сте един за друг. Но ти трябваше да ме спреш. — Внезапно тя забеляза нещо неочаквано, нещо уязвимо и наранено в изражението му. — Ето, това не мога да си обясня. Ти можеше да ми откажеш. Така щеше да е най-добре.

Рори скочи леко в претъпкания вагон тъкмо когато вратите се затваряха. Мотрисата потегли с оглушителен вой.

Тя гледаше гърба му в осветения прозорец, докато изчезна. Най-добре за кого?

 

 

Здрасти, бебчо,

Целия уикенд мислех за теб. Как я караш в университета? Бари каза, че всички мацки, които отиват в университета, накрая си намират някой друг, но аз му отвърнах, че говори със задника си. Просто завижда. Във вторник излязъл с едно момиче от кантората за недвижими имоти и тя му била шута преди десерта. Казала, че отива до тоалетната и духнала. Направо си умряхме от смях в „Перата“…

Иска ми се да си тук, бебчо. Нощите изглеждат дълги без теб. Пиши ми скоро.

Клайв

XX

Ели седеше в средата на леглото си, с прашна картонена кутия в скута, около нея бе пръсната кореспонденцията от тийнейджърските й години. Беше девет и половина вечерта и тя отчаяно се опитваше да измисли как да спаси материала за любовните писма, без да нарани Дженифър. Мислеше си за Клайв, първата й любов, син на дървосекач, който й бе съученик от гимназията. Двамата не можеха да решат дали тя трябва да следва в университета, заклеха се, че това няма да повлияе на отношенията им. Връзката им продължи само три месеца, след като тя отиде в Бристол. Спомни си, че появата на очукания му миникупър на паркинга пред общежитието твърде скоро престана да е нещо великолепно и сигнал да се напръска с парфюм и да хукне по коридора; с изумление осъзна, че вече не изпитва нищо към него, освен това, че я дърпат назад към живот, който не желае.

Скъпи Клайв,

Цяла нощ се опитвах да измисля как да постъпя, за да не нараня и двама ни. Но просто няма лесен начин да…

Скъпи Клайв,

Наистина ми е трудно да ти го кажа. Но трябва да знаеш, че…

Скъпи Клайв,

Наистина съжалявам, но вече не искам да идваш да ме виждаш. Благодаря ти за хубавите мигове. Надявам се да останем приятели.

Ели

Тя преброи отхвърлените варианти, събрани в спретната купчина сред останалата кореспонденция. След като той бе получил последното писмо, шофира няколкостотин километра само за да й каже „кучка“ лично. Тя си спомни как бе останала странно безразлична, може би защото вече бе продължила напред. В университета бе усетила нов живот, различен от този в родното й градче, в който всеки не само те познава, но знае какво си направил в училище, какво са направили родителите ти, кога си пял в хора и на кой концерт полата ти се е смъкнала. Човек може да се промени изцяло само далеч от дома. Когато отиваше да види родителите си, тя все още усещаше задушаващата провинциална атмосфера.

Изпи чая си и се запита какво ли прави Клайв сега. Сигурно е женен, помисли си, вероятно щастливо; той бе добра душа. Навярно има няколко деца и най-значимото събитие през уикенда му все още са съботните вечери в кръчмата с приятелите от ученическите години.

Разбира се, сегашните Клайвовци не пишеха писма. Изпращаха есемеси. Как си, бебчо? Тя се зачуди дали щеше да сложи край на връзката по мобилния си телефон.

Остана да седи неподвижно. Огледа празното легло, старите писма, пръснати върху юргана. Не беше чела тези на Дженифър от вечерта й с Рори; свързваше ги с гласа му и не искаше да си го спомня. Помисли си за лицето му, докато бе стоял в тунела на метрото. Можеше да ме спреш. Спомни си лицето на Мелиса и се опита да не мисли за възможността да се върне към стария си живот. Беше на път да се провали. Наистина. Почувства се така, сякаш едва се крепеше на ръба на пропаст. Във въздуха миришеше на промяна.

А после чу, че мобилният й телефон звъни. С известно облекчение се протегна през леглото, за да го вземе, коляното й потъна в купчината остарели писма.

Защо не отговаряш?

Тя прочете думите и написа:

Съжалявам. Мислех, че не искаш да ти изпращам есемеси.

Нещата се промениха. Сега можеш да казваш всичко.

Тя промърмори думите на глас в тишината на малкия апартамент. Не вярваше на очите си. Възможно ли бе това да се случва наистина? Възможно ли бе подобни ситуации, за чийто лош завършек те предупреждават всички, наистина да проработят? Тя си представи как след време седи в кафенето и казва на Ники и Корин: Да, разбира се, че ще се премести при мен. Само докато намерим нещо по-голямо. Децата ще идват всеки втори уикенд. Представи си как той се връща вечер, пуска чантата си на пода, целува я продължително в коридора. Сценарият бе толкова невероятен, че главата й се замая. Това ли искаше наистина? Тя веднага се укори за този миг на съмнение. Разбира се, че го иска. Нямаше да се чувства по този начин толкова време, ако не е така.

Сега можеш да казваш всичко.

Само не изпадай в еуфория, отправи си предупреждение тя. Още не ти е вързан в кърпа. И не забравяй колко пъти те е разочаровал.

Ръката й посегна към малката клавиатура, поколеба се.

Ще го направя, но не така. Радвам се, че можем да говорим.

Тя спря за миг, после продължи:

Малко ми е трудно да го осъзная. Но и ти ми липсваш. Обади се веднага щом се върнеш. Е. XX

Тъкмо се канеше да остави телефона на нощната масичка, когато той отново изпиука.

Още ли ме обичаш?

За миг дъхът й спря.

Да.

Изпрати отговора, преди да е помислила. Изчака няколко минути, но не последва нищо. Без да е съвсем сигурна дали се радва, или съжалява, Ели се облегна на възглавниците и се загледа през прозореца към празното черно небе, в което самолетите примигваха мълчаливо, на път към неизвестни дестинации.