Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (16)

Петнадесета глава

Не замисляме да си вземем съпруг и предпочитаме живота на неомъжена жена.

Кралица Елизабет I до принц Ерик Шведски

Мойра Паркър отиде до стаята на машинописките и изключи транзистора, закрепен върху куп телефонни указатели.

— Ей! — запротестира Ани Джесъп. — Аз го слушах!

— Не е редно в офис да гърми популярна музика — каза твърдо Мойра. — Господин Стърлинг не обича да го безпокоят. Това е работно място. — Беше за четвърти път тази седмица.

— Повече прилича на погребално бюро. О, стига, Мойра! Ще го намаля. Денят ни минава по-бързо, като го слушаме.

— Денят ви ще минава по-бързо, ако работите по-усърдно.

Тя чу презрителния смях и вирна леко брадичка.

— В „Акме Минерал Енд Майнинг“ може да напреднете само ако показвате професионално отношение.

— И си сваляме гащичките — промърмори някой зад нея.

— Моля?

— Нищо, госпожице Паркър. Какво ще кажете да слушаме „Любими военновременни мелодии“. Те повече ли ви харесват? Например „Ще прострем прането си на линията «Зигфрид»“. — Последва нов смях.

— Ще преместя транзистора в кабинета на господин Стърлинг. Тъкмо ще разберете коя е неговата любима станция.

Чу недоволното мърморене, докато излизаше от стаята, но се престори на глуха. С разрастването на компанията нивото на персонала бе спаднало драстично. Днес никой не уважаваше началниците си и нехаеше за работната етика или онова, което бе постигнал господин Стърлинг.

Често се оказваше в толкова лошо настроение на път към къщи, че се озоваваше на кръстовището „Елефант Енд Касъл“, преди ръкоделието да е успяло да я разсее. Понякога й се струваше, че само тя и господин Стърлинг — и може би госпожа Кингстън от Счетоводния отдел — знаеха как да се държат.

Ами дрехите! Сами се наричаха „кукли“ и името беше ужасно подходящо. Кипреха се и се контеха, глупави и инфантилни, и прекарваха повече време да мислят как изглеждат в своите къси поли и абсурден грим, вместо да си гледат работата. Вчера следобед й се наложи да върне три от тях. Грешен правопис, писма без дати и дори с „Искрено ваш“, въпреки че тя изрично бе казала да пишат „С уважение“. Когато им го изтъкна, Сандра вдигна очи към тавана, нехаеща, че ще я види.

Мойра въздъхна, пъхна транзистора под мишница и отбелязвайки за миг, че вратата на господин Стърлинг рядко е затворена на обед, натисна дръжката и влезе.

Срещу него седеше Мари Дрискол — и не на стола, който Мойра използваше, когато шефът й диктуваше, а на бюрото му. Гледката бе толкова изненадваща, че й беше нужно време да осъзнае, че той се бе отдръпнал внезапно, когато тя влезе.

— А, Мойра.

— Съжалявам, господин Стърлинг. Не знаех, че тук има още някой. — Тя хвърли остър поглед към момичето. Какво си мислеше, че прави, за бога? Всички ли се бяха побъркали? — Аз… Донесох радиото. Момичетата го пускат прекалено силно. Помислих, че ако ги смъмрите, може и да им дойде умът в главата.

— Разбирам. — Той седна на стола си.

— Притеснявах се, че може да ви безпокоят.

Настъпи дълго мълчание. Мари не помръдваше, само подръпна леко полата си, която се бе вдигнала до средата на бедрото й. Мойра очакваше да стане.

Но господин Стърлинг каза:

— Радвам се, че влезе. Исках да поговорим. Госпожице Дрискол, бихте ли ни оставили сами?

С явна неохота момичето спусна крака на пода и мина край секретарката, като пътьом я изгледа. „Слага си твърде много парфюм“, помисли Мойра. Вратата се затвори зад нея и останаха само двамата с шефа й. Както тя обичаше.

Господин Стърлинг бе правил любов с нея още два пъти в месеците след онзи първи път. Може би „правил любов“ бе леко преувеличено: и в двата случая беше много пиян, бе по-кратко и по-делово, отколкото първия път, а на следващия ден той не говореше за това.

Въпреки опитите й да му покаже, че няма да е отблъснат — домашно приготвените сандвичи, които му оставяше на бюрото, красивата й прическа — не се бе случило повече. И все пак тя знаеше, че е специална за него, наслаждавала се бе на тайната си, докато колежките й обсъждаха шефа в стола. Разбираше напрежението, което подобна двуличност може да му причинява и макар да й се искаше нещата да са различни, уважаваше възхитителната му сдържаност. В редките случаи, когато Дженифър Стърлинг се отбиваше, тя вече не се впечатляваше от блясъка й. Ако си достатъчно добра съпруга, той не би потърсил мен. Госпожа Стърлинг така и не бе оценила какво има.

— Седни, Мойра.

Тя се настани много по-сдържано от госпожица Дрискол, като събра внимателно крака и съжали, че не носи червената си рокля. Той я харесваше в нея, беше й го казвал няколко пъти.

Навън се разнесе смях и за миг Мойра се почуди дали не са намерили отнякъде друг транзистор.

— Ще кажа на момичетата да се стегнат — промърмори тя. — Сигурна съм, че шумът ви дразни.

Той сякаш не я чу. Разгръщаше документите на бюрото си. Когато вдигна поглед, отбягваше очите й.

— Ще преместя Мари още днес…

— О, това е много добре…

— … като моя секретарка.

Настъпи кратко мълчание. Мойра се опита да скрие колко е засегната. Натоварването бе станало по-голямо, каза си. Разбираемо бе той да помисли за още една секретарка.

— Но къде ще седи? — попита. — Отвън има място само за едно бюро.

— Наясно съм.

— Бихте могли да преместите Мейзи…

— Няма да е необходимо. Реших да облекча работата ти. Ти ще се преместиш… при машинописките.

Не можеше да го е чула правилно.

— При машинописките?

— Казах в отдел „Кадри“, че ще останеш на същата заплата, тъй че това е добър вариант, Мойра. Така ще имаш повече време за личния си живот. Повече време за себе си.

— Но аз не искам време за себе си.

— Хайде да не го обсъждаме. Както казах, оставаш на същата заплата и ще си най-старшата машинописка. Ти самата каза, че имат нужда някой да ги наглежда.

— Но аз не разбирам… — Тя се изправи, кокалчетата на пръстите й върху транзистора бяха побелели. В гърдите й се надигна паника. — Къде сбърках? Защо ми отнемате работата?

Той губеше търпение.

— Никъде не си сбъркала. Във всички фирми местят хората от време на време. Времената се променят и аз искам да освежа нещата.

— Да освежите нещата?

— Мари ще се справи чудесно.

— Мари Дрискол да върши моята работа? Но тя нищичко не разбира! Не е наясно с родезийската работна ставка, не знае телефонните номера, нито как да ви запази самолетен билет. Понятие си няма как се поддържа картотека! Вечно виси в тоалетната и си оправя грима. И закъснява за работа! Постоянно. Тази седмица два пъти й правих забележка! — Думите сами излязоха от устата й.

— Ще се научи! Това е само секретарска работа, Мойра.

— Но…

— Наистина съм зает. Моля те, следобед освободи бюрото си, а утре се залавяй с новите си задължения.

Шефът й бръкна в кутията с пури, давайки й да разбере, че разговорът е приключил. Мойра стана и за да запази равновесие, се подпря с ръка на бюрото му. В гърлото й горчеше, кръвта шумеше в ушите й. Струваше й се, че офисът всеки момент ще се срути отгоре й тухла по тухла.

Той пъхна пурата в устата си и тя чу острото щракване на малките ножички, докато изрязваше крайчето й.

Тръгна бавно към вратата. Когато я отвори, внезапната тишина в офиса й подсказа, че другите са знаели какво ще се случи.

Видя краката на Мари Дрискол, опънати край бюрото й. Дълги, източени крака в абсурден цветен чорапогащник. Кой носи тъмносин чорапогащник в офиса и очаква да го приемат на сериозно?

Тя грабна чантата си от бюрото и се отправи с несигурни крачки през офиса към дамската тоалетна, чувствайки как погледите на любопитните и подигравките на не дотам съчувстващите изгарят гърба на синята й жилетка.

— Мойра! Свирят твоята песен! „Не мога да приема мисълта, че те губя“.

— Не злорадствай, Сандра. — Последва нов взрив от смях и вратата на тоалетната се затвори зад гърба й.

 

 

Дженифър стоеше насред малкия парк и гледаше премръзналите бавачки, които бъбреха край бебешките колички, чуваше виковете на децата, които се блъскаха едно в друго и се търкаляха като кегли на земята.

Госпожа Кордоза бе предложила тя да изведе Есме, но Дженифър й каза, че се нуждае от свеж въздух. В продължение на четирийсет и осем часа не знаеше какво да прави със себе си, тялото й все още тръпнеше от докосванията му, умът й бе замаян от мисълта за случилото се. Чувстваше се съсипана от огромността на загубата. Не биваше да търси успокоение във валиума: това трябваше да се преодолее. Дъщеря й щеше да е напомнянето, че е постъпила правилно. Толкова много неща искаше да му каже. Уверяваше се, че не си бе поставила за цел да го прелъсти, но знаеше, че това е лъжа. Искала бе малка частица от него, един красив, скъпоценен миг, който да отнесе със себе си. Откъде да знае, че отваря кутията на Пандора? Дори по-лошо, откъде да знае, че Антъни ще се разстрои до такава степен?

Онази вечер в посолството бе изглеждал толкова спокоен. Едва ли бе страдал колкото нея; не би могъл да чувства каквото бе изпитвала тя. Смятала го бе за по-силен от нея. Но сега не можеше да спре да мисли за него, за уязвимостта му, оптимистичните му планове за тях двамата. И начина, по който я бе гледал, докато тя прекосяваше хотелското фоайе, за да се срещне с детето си.

Чуваше гласа му, наранен и объркан, в коридора зад нея: „Не го прави, Дженифър! Няма да те чакам още четири години!“.

„Прости ми — умоляваше го мълчаливо, хиляди пъти на ден. — Но Лорънс никога няма да ми позволи да я взема. А точно ти не би могъл да искаш от мен да я оставя. Точно ти би трябвало да ме разбереш.“

От време на време бършеше крайчеца на очите си, като винеше силния вятър или някоя песъчинка, попаднала мистериозно в тях. Чувстваше се емоционално съсипана, усещаща най-леката промяна в температурата, смазана от непостоянните си емоции.

Лорънс не е лош човек, повтаряше си постоянно. И е добър баща, посвоему. Ако му бе трудно да е мил с Дженифър, кой можеше да го вини? Колко мъже биха простили на съпругата си, че се е влюбила в друг? Понякога тя се чудеше дали, ако не беше забременяла толкова бързо, той нямаше да се отегчи от нея и да я изостави. Ала не го вярваше: Лорънс може и да не я обичаше вече, но не би приел тя да съществува някъде другаде без него.

„А Есме е моята утеха. — Тя буташе люлката на дъщеря си и гледаше как крачетата й летят нагоре, а къдриците й се полюшват силно от рязкото движение. — Притежавам повече, отколкото много други жени.“ Както й бе казал веднъж Антъни, има утеха в това да знаеш, че си постъпил правилно.

— Мамо!

Дороти Монкрийф си бе изгубила шапката и търсенето й разсея за миг Дженифър; двете момиченца я следваха около люлките и въртележката и надничаха под пейките, а накрая шапката бе открита върху главата на друго дете.

— Не е хубаво да се краде — отбеляза сериозно Дороти, докато вървяха през площадката.

— Да — съгласи се Дженифър, — но не мисля, че момченцето я е откраднало. Сигурно не е знаело, че шапката е твоя.

— Ако не знаеш кое е правилно и кое не, значи си глупав — заяви Дороти.

— Глупав! — повтори очаровано Есме.

— Възможно е — призна Дженифър. Завърза по-здраво шала на дъщеря си и отново ги изпрати да си играят, този път на пясъчната площадка, със заръки в никакъв случай да не се замерят с пясък.

„Скъпи мой Бут — написа тя в едно от хилядите въображаеми писма, които бе съчинила през последните два дни, — моля те, не ми се сърди. Знаеш, че ако имаше някакъв начин да дойда с теб, какъвто и да е, щях да го направя…“

Тя нямаше да изпрати писмо. Какво имаше за казване, освен онова, което вече му бе казала? „След време той ще ми прости — уверяваше се тя. — Ще има добър живот.“

Дженифър се опита да не разсъждава върху очевидния въпрос: а как ще живее тя? Как ще продължава, като знае каквото знае сега? Очите й отново се бяха зачервили. Извади носната кърпа от джоба и ги попи, като се извърна, за да не привлича вниманието. Може би все пак щеше да отскочи до лекаря си. Просто малко помощ, за да изкара следващите няколко дни.

Вниманието й бе привлечено от фигура в палто от туид, която вървеше през тревата към къта за игра. Краката на жената се движеха решително, с някаква машинална упоритост, въпреки калната трева. Тя с изненада осъзна, че това е секретарката на съпруга й.

Мойра Паркър дойде право при нея и застана толкова близо, че Дженифър трябваше да отстъпи крачка назад.

— Госпожице Паркър?

Устните й бяха плътно стиснати, очите й блестяха решително.

— Вашата икономка ми каза къде сте. Може ли да поговорим?

— Да. Разбира се. — Тя се обърна за миг. — Милички? Доти? Есме? Няма да ходя далеч.

Децата вдигнаха очи за миг и подновиха заниманието си.

Двете повървяха няколко метра, като Дженифър се движеше така, че да може да вижда момиченцата. Обещала бе на бавачката на Монкрийф, че ще върне Дороти в четири часа, а вече беше четири без четвърт. Тя се насили да се усмихне.

— Какво има, госпожице Паркър?

Мойра бръкна в износена чанта и извади дебела папка.

— Това е за вас — каза рязко.

Дженифър пое папката от нея. Отвори я и веднага постави ръка върху листите, защото вятърът заплашваше да ги отвее.

— Не ги губете! — Това бе заповед.

— Съжалявам… Не разбирам. Какво е това?

— Хората, на които той е плащал.

Когато Дженифър я погледна озадачено, Мойра продължи:

— Мезотелиом. Заболяване на белите дробове. Това са работници, на които е плащал, защото е искал да прикрие факта, че са се разболели неизлечимо, докато са работили за него.

Дженифър вдигна ръка към главата си.

— Какво?

— Съпругът ви. Онези, които вече са починали, са най-отдолу. Семействата им трябваше да подпишат писмена декларация, че няма да говорят, за да получат парите.

Дженифър се опитваше да осмисли онова, което й казваше жената.

— Мъртви? Писмена декларация?

— Накара ги да потвърдят, че той не носи отговорност. Плати на всички. Южноафриканците взеха съвсем малко. Тукашните работници му струваха повече.

— Но азбестът не вреди на никого. Просто някакви досадници в Ню Йорк се опитват да обвинят него. Лорънс ми го каза.

Мойра сякаш не я слушаше. Прекара ръката си по листа най-отгоре на купчинката.

— Подредени са в азбучен ред. Може да говорите със семействата, ако искате. Повечето адреси са най-отгоре. Съпругът ви се ужасява, че вестниците може да се докопат до всичко това.

— Но той каза, че профсъюзите… Че те просто…

— Другите компании имат същия проблем. Чух го в няколко телефонни разговора, които той проведе с „Гудазбест“ в Америка. Финансират проучване, за да изкарат азбеста безвреден.

Жената говореше толкова бързо, че главата на Дженифър се замая. Тя погледна към двете деца и видя, че се замерят с пясък.

Мойра Паркър каза многозначително:

— Сигурно разбирате, че ако някой научи какви ги е вършил, това ще го съсипе. Което, впрочем, ще стане рано или късно. Няма начин. Такива неща се разчуват.

Дженифър държеше папката предпазливо, сякаш беше заразна.

— Защо я давате на мен? Какво ви кара да мислите, че бих искала да навредя на съпруга си?

Изражението на Мойра Паркър се промени и стана някак виновно. Устните й се изпънаха в тънка червена линия.

— Заради това. — Тя извади омачкано парче хартия и го пъхна в ръцете на Дженифър. — Дойде няколко седмици след катастрофата. Преди няколко години. Той не знае, че съм го запазила.

Дженифър го разгъна, вятърът се опитваше да го изтръгне от пръстите й. Познаваше почерка.

Заклех се, че няма да те потърся повече. Но след шест седмици не се чувствам по-добре. Да съм без теб — на хиляди километри от теб — това изобщо не е облекчение. Фактът, че вече не се измъчвам от твоята близост и не се изправям пред ежедневни доказателства, че съм неспособен да имам единственото, което истински желая, не ми донесе облекчение. Той само влоши нещата. Бъдещето ми прилича на безрадостен пуст път.

Не знам какво се опитвам да кажа, скъпа Джени. Може би, че тази врата още е широко отворена, ако все пак чувстваш, че си взела погрешното решение.

А ако чувстваш, че решението ти е било правилно, знай поне това: някъде в този свят има един мъж, който те обича, който разбира колко си добра, умна и уникална. Мъж, който те е обичал винаги и въпреки страданието, което си причинява, подозира, че винаги ще те обича.

Твой Б.

Дженифър се бе вторачила в писмото, а кръвта се бе оттекла от лицето й. Погледна датата. Преди четири години. Точно след катастрофата.

— И казахте, че Лорънс го е прочел?

Мойра Паркър погледна към земята.

— Той ме накара да закрия пощенската кутия.

— Знаел е, че Антъни е жив? — Тя трепереше.

— Не знам нищо за историята ви. — Мойра Паркър подръпна яката си. Изражението й беше неодобрително.

Стомахът на Дженифър се сви на ледена топка. Усети как останалата част от нея се втвърдява около нея.

Мойра Паркър щракна закопчалката на чантата си.

— Както и да е, можете да правите с това каквото сметнете за добре. Ако ще да го обесят, пет пари не давам!

Тя продължи да мърмори и след като се обърна и си тръгна. Дженифър се отпусна на една пейка, без да обръща внимание на двете деца, които безгрижно си сипеха пясък в косите. Отново прочете писмото.

 

 

Отведе Дороти Монкрийф у дома при бавачката й и помоли госпожа Кордоза да заведе Есме в сладкарницата.

— Купи й близалка, а може и бонбони за смучене. — Тя застана до прозореца и ги гледаше как вървят по улицата, дъщеричката й подскачаше нетърпеливо в очакване на лакомствата. Когато завиха зад ъгъла, тя отвори вратата към кабинета на Лорънс, стая, в която влизаше рядко и която бе забранена за Есме, иначе малките й любопитни пръстчета можеха да разместят някоя от ужасно ценните вещи.

След това не можеше да каже защо отиде там. Винаги бе мразила обстановката: мрачните махагонови лавици, пълни с книги, които той никога не четеше, миризмата на пури, трофеите и грамотите за постижения, които тя не признаваше — бизнесмен на годината, най-добър стрелец, първо място на голф турнира през 1962 година. Съпругът й рядко използваше кабинета си: той беше каприз, място, което предлагаше на гостите си от мъжки пол, за да „избягат“ от жените, убежище, където уж можеше да намери спокойствие.

От двете страни на камината имаше по един удобен фотьойл, седалките им бяха почти нови. От осем години в камината не бе пален огън. Кристалните чаши върху скрина никога не бяха пълнени със скъпо уиски от гарафата, която стоеше до тях. Стените бяха осеяни със снимки на Лорънс, здрависващ се с колеги бизнесмени, на посещение при известни личности — южноафриканския министър на търговията, херцога на Единбург. Беше място, предназначено за очите на гостите, още една причина да му се възхищават. Лорънс Стърлинг, успялото копеле.

Дженифър стоеше на вратата, до кутията със скъпи голф стикове и ловната пушка в ъгъла. Буцата, която усещаше в гърдите си, й пречеше да диша. Взе един стик за голф и пристъпи в средата на стаята. От гърлото й се изтръгна лек звук, като въздишката на някой, който е завършил тежко състезание. Вдигна стика над главата си, сякаш да направи съвършения удар, и с все сила удари гарафата. Из стаята се разлетяха парченца стъкло, тя замахна отново, този път към стените, рамките на снимките се разтрошиха, трофеите изпадаха от стойките си. Замахна към подвързаните с кожа книги и тежките стъклени пепелници. Удряше яростно, методично, крехката й фигура кипеше от гняв, който дори сега продължаваше да изригва в нея.

Изби книгите от лавиците, снимките от поставката над камината. Мяташе стика като брадва и нацепи тежкото бюро в джорджиански стил, а после замахна встрани. Удряше, докато я заболяха ръцете и цялото й тяло се обля в пот, а дъхът й започна да излиза на пресекулки. Най-сетне, когато не остана нищо за чупене, застана сред стаята, върху счупеното стъкло, което хрущеше под обувките й, и отметна потна къдрица от челото си, за да види какво е свършила. Прекрасната госпожа Стърлинг, приятната госпожа Стърлинг. Уравновесена, спокойна, потисната. С угаснал пламък в гърдите.

Дженифър Стърлинг пусна изкривения стик в краката си. Обърса ръце в полата, измъкна късче стъкло, което пусна внимателно на пода, и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

 

 

Госпожа Кордоза седеше в кухнята с Есме, когато Дженифър обяви, че отново излизат.

— Може би детето иска да хапне нещо? Сигурно вече е гладна.

— Не искам да излизам — припя и Есме.

— Няма да се бавим много, миличка — каза хладно Дженифър. — Госпожо Кордоза, вие може да си вървите, давам ви половин ден почивка.

— Но аз…

— Повярвайте ми, за ваше добро е.

Тя се наведе и взе в ръце дъщеря си, куфара, който току-що бе опаковала, бонбоните в кафявата кесия, без да обръща внимание на недоумението на икономката. След това излезе от къщата, спусна се по стълбите и махна на едно такси.

 

 

Видя Лорънс още докато отваряше двойната врата — стоеше пред кабинета си и разговаряше с млада жена, седнала на стола зад бюрото си. Чу поздрави от служителите, собствения си учтив отговор и бе леко изненадана, че може да се държи толкова нормално.

— Колко е пораснала само!

Дженифър погледна към Есме, която я стискаше за ръката, после към жената, която бе възкликнала.

— Сандра, нали? — попита.

— Да, госпожо Стърлинг.

— Нали не възразявате Есме да си поиграе малко на пишещата ви машина, докато аз се отбия при съпруга си?

Глезена и милвана от жените, които тутакси я наобиколиха, Есме бе очарована, че ще й позволят да пипа клавиатурата. Дженифър отметна косата от лицето си и влезе в офиса на Лорънс. Приближи секретарското бюро, където стоеше той.

— Дженифър? — Вдигна вежди въпросително. — Не те очаквах.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— В пет трябва да излизам.

— Няма да отнеме много време.

Той я побутна към кабинета си, затвори вратата и й посочи стол. Леко се ядоса, когато тя отказа да седне, и се отпусна тежко в собствения си кожен стол.

— Е?

— Какво съм сторила, че ме мразиш толкова?

— Моля?

— Знам за писмото.

— Какво писмо?

— Което си взел от пощата преди четири години.

— О, онова ли — рече той пренебрежително. Доби израза на човек, когото упрекват, че е забравил да купи нещо от бакалията.

— Знаел си, а ме остави да мисля, че е мъртъв. Остави ме да мисля, че съм виновна.

— Реших, че сигурно е мъртъв. А и това е минала история. Не виждам смисъл да се връщаме към нея. — Той се пресегна и извади пура от сребърната кутия на бюрото си.

Дженифър за миг си помисли за онази в кабинета му у дома, изкривена и посипана със счупени стъкла.

— Смисълът е, Лорънс, че ти ме наказваше ден след ден и ме остави да се самонаказвам. Какво съм ти сторила, за да заслужа това?

Той изхвърли клечката в пепелника.

— Знаеш много добре какво направи.

— Остави ме да мисля, че съм го убила!

— Не ме интересува какво си мислела ти. Аз нямам нищо общо. Както и да е, казах ти вече, това е минала история. Наистина не виждам защо…

— Не е минала. Защото той се върна.

Това привлече вниманието му. Тя подозираше, че секретарката може да подслушва на вратата, затова гледаше да не повишава тон.

— Точно така. И аз те оставям, за да бъда с него и с Есме, разбира се.

— Не ставай смешна!

— Говоря сериозно.

— Дженифър, никой съд на света няма да позволи детето да остане при майка прелюбодейка — майка, която не може да изкара деня без една кофа хапчета. Доктор Харгрийвс ще свидетелства колко точно вземаш.

— Вече ги няма. Изхвърлих ги.

— Нима? — Той отново погледна часовника си. — Поздравления. Значи, вече колко… цели двайсет и четири часа си издържала, без да се дрогираш? Сигурен съм, че в съда ще ти се възхитят. — Той се засмя, доволен от отговора си.

— А дали няма да се възхитят и на папката за белодробното заболяване?

Тя забеляза внезапното стягане на челюстта му, проблясъка на несигурност.

— Какви ги говориш?

— Бившата ти секретарка ми я даде. Имам имената на всички твои служители, които са се разболели и починали през последните десет години. Какво точно беше? — Тя произнесе думата внимателно, сричка по сричка: — Ме-зо-те-ли-ом^[1].

Цветът се оттече от лицето му толкова бързо, че тя се изплаши да не припадне. Съпругът й стана от стола и мина край нея към вратата. Отвори я, надзърна, а после я затвори плътно.

— За какво говориш?

— Имам цялата информация, Лорънс. Дори имам банковите извлечения за сумите, които си им изплатил.

Той отвори рязко едно от чекмеджетата и зарови в него. Когато вдигна глава, изглеждаше поразен. Пристъпи към нея и тя бе принудена да срещне погледа му.

— Ако ме съсипеш, Дженифър, аз ще съсипя теб.

— Да не мислиш, че ми пука?

— Никога няма да ти дам развод.

— Чудесно — каза тя, безпокойството му усили решимостта й. — Значи ще бъде така. Есме и аз ще се настаним наблизо и ти ще можеш да я виждаш. Двамата с теб ще сме съпруг и съпруга само на име. Ще ми дадеш разумна рента, за да издържам детето си, а в замяна аз ще се постарая тези документи да не станат публично достояние.

— Опитваш се да ме изнудваш?

— О, твърде съм глупава за подобно нещо, Лорънс, както ти постоянно ми повтаряше през годините. Не, просто ти казвам какъв ще бъде животът ми. Ти може да запазиш любовницата си, къщата си, бъдещето си и… твоята репутация. Никой от колегите ти няма да узнае. Но аз никога повече няма да се върна при теб.

Той явно не бе предполагал, че тя знае за любовницата. Видя как лицето му се изопна от безсилна ярост и тревога. После тези чувства бяха потулени от опит за помирителна усмивка.

— Дженифър, ти си разстроена. Появата на този човек сигурно ти е подействала като шок. Защо не се прибереш у дома, ще поговорим за това по-късно?

— Дала съм документите на съхранение при един човек. Ако нещо се случи с мен, той знае какво да прави.

Лорънс никога не я беше гледал с такава злоба. Тя стисна по-здраво дамската си чанта.

— Ти си курва! — изръмжа накрая.

— С теб — да — отвърна тя тихо. — Защото със сигурност не го правех от любов.

На вратата се почука и влезе новата му секретарка. Начинът, по който погледът на момичето пробяга между тях, беше повече от красноречив. Поведението й засили куража на Дженифър.

— Е, това беше всичко, което исках да ти кажа. Трябва да тръгвам, скъпи — произнесе равно. Приближи и го целуна по бузата. — Ще ти се обаждам. Довиждане, госпожице… — Тя изчака.

— Дрискол — каза момичето.

— Дрискол. — Тя й отправи усмивка. — Разбира се.

Мина край секретарката, взе дъщеря си и с разтуптяно сърце отвори двойната врата, донякъде очаквайки да чуе гласа му, стъпките му зад себе си. Слезе бързо по стълбите два етажа по-долу, където я чакаше таксито.

— Къде отиваме? — попита Есме, докато Дженифър я настаняваше на мястото до себе си. Стискаше в ръка бонбоните, които й бяха дали машинописките.

Дженифър се наведе напред, отвори малкото прозорче и каза на шофьора, надвиквайки шума от уличното движение в този натоварен час:

— Към хотел „Риджънт“, ако обичате. И побързайте!

 

 

По-късно тя си припомни двайсетминутното пътуване, осъзнавайки, че бе гледала многолюдните улици, скъпите витрини с очите на турист, чуждестранен кореспондент, някой, който не ги е виждал никога преди. Животът й, какъвто го познаваше, бе приключил, и й се искаше да запее.

Ето как Дженифър Стърлинг се сбогува със стария си живот, с дните, когато бе ходила по тези улици с пазарски торби, пълни с неща, които не значеха нищо за нея. Точно на това място, близо до Мерилебън Роуд тя бе чувствала ежедневно някакво вътрешно съпротивление, докато приближаваше къщата, която вече не възприемаше като дом, а като някакъв вид изкупление.

Ето го площадът, мина бързо край очите й, с нейната смълчана къща, свят, където бе живяла със съзнанието, че няма нейна мисъл или действие, които да не предизвикат язвителните коментари на мъжа, когото бе направила толкова нещастен, че му оставаше единствено да я наказва постоянно — с мълчание, безмилостни обиди и атмосфера, в която изпитваше постоянен студ, дори посред лято.

Едно дете може да те предпази от всичко това, но стига толкова. Макар действията й да означаваха, че ще се опозори в очите на околните, тя щеше да покаже на дъщеря си, че има и друг живот. Живот, при който не се разчита на анестезия. Начин, при който не се налага да преживееш живота си като извинение за това, което си.

Тя мерна прозореца на проститутките; потропващите момичета се бяха изнесли на друго място. Надявам се да живеете по-добре, каза им мълчаливо. Надявам се да се освободите от онова, което ви задържаше там. Всички заслужават втори шанс.

Есме все още хапваше от бонбоните и разглеждаше улиците през другия прозорец. Дженифър прегърна малкото момиченце и го притегни към себе си. Тя разви нов бонбон и го пъхна в устата си.

— Къде отиваме, мамо?

— Ще се срещнем с един приятел, а после ни чакат приключения, миличка — обясни й тя, внезапно изпълнена с ентусиазъм. Аз нямам нищо, помисли си. Нищичко.

— Приключения?

— Да. Приключения, които трябваше да ни се случат преди много, много време.

 

 

Информацията за страница четвърта, отнасяща се до преговорите за разоръжаването, няма да е водеща, помисли си Дон Франклин, докато заместникът му очертаваше алтернативите. Щеше му се жена му да не бе сложила лук в сандвичите с пастет. От тях винаги го болеше стомахът.

— Ако преместим рекламата за пастата за зъби тук, може да запълним това пространство с танцуващия свещеник — предложи заместникът му.

— Мразя тази история.

— Тогава театралната рецензия?

— Вече е на осемнайсета страница.

— Каква е тази посетителка?

Дон вдигна очи и видя една жена, която вървеше бързо през офиса. Облечена бе в къс черен тренчкот и държеше русокосо момиченце за ръка. Гледката на малко дете в офиса накара Дон да се почувства неловко, все едно бе видял войник в пола. Не беше редно. Жената спря и попита нещо Черил, а тя посочи към него.

Моливът му бе пъхнат в ъгълчето на устата, когато тя приближи.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но трябва да говоря с Антъни О’Хеър — каза тя.

— А вие сте?

— Дженифър Стърлинг. Приятели сме. Идвам от хотела му, казаха ми, че го е напуснал. — Очите й бяха разтревожени.

— Нали вие донесохте бележката преди няколко дни? — обади се Черил.

— Да, аз — отвърна жената.

Дон видя как Черил я огледа от главата до петите. Детето държеше наполовина изядена близалка, която бе оставила лепкава следа върху ръкава на майка й.

— Той замина за Африка — каза той накрая.

— Какво?

— Замина за Африка.

Тя замръзна на място, детето също.

— Не! — Гласът й пресекна. — Не е възможно! Дори не беше решил дали ще ходи.

Дон извади молива от устата си и сви рамене.

— Новините се променят бързо. Тръгна вчера, взе първия полет дотам. Ще пътува през следващите няколко дни.

— Но аз трябва да говоря с него!

— Не може да се свържете. — Той видя, че Черил го наблюдава. Две от другите секретарки си шепнеха нещо.

Жената беше побледняла.

— Все има някакъв начин да се свържа с него. Не е заминал отдавна.

— Може да е навсякъде. Това е Конго. Там няма телефони. Ще телеграфира, когато му се удаде възможност.

— Конго? Но защо, за бога, е заминал толкова бързо? — Гласът й се беше превърнал в шепот.

— Кой знае? — Той я изгледа многозначително. — Може би е искал да се махне оттук. — Усещаше присъствието на Черил, която се преструваше, че сортира купчина вестници.

Жената сякаш бе изгубила способността да мисли. Ръката й се вдигна към лицето. За един ужасен миг той помисли, че може да заплаче. Ако имаше нещо по-лошо от дете в редакцията на вестник, то това беше ридаеща жена с дете в редакцията на вестник.

Тя си пое дълбоко дъх, в опит да се успокои.

— Ако говорите с него, ще му кажете ли да ми телефонира? — Бръкна в чантата си, от която извади хартиена папка, натъпкана с документи, а после няколко измачкани плика, поколеба се и мушна и тях в папката. — И му дайте това. Той знае какво означава. — Тя надраска една бележка, откъсна я от бележника си и я пъхна най-отгоре. Остави папката на бюрото пред него.

— Разбира се.

Жената го улови за ръката. Носеше пръстен с диамант с размерите на проклетия Кохинор.

— Нали ще му я предадете? Много е важно. Отчайващо важно.

— Разбирам. Сега, ако ме извините, трябва да работя. Това е най-напрегнатото време от деня. Имаме крайни срокове.

Лицето й се сгърчи.

— Съжалявам. Моля ви, постарайте се да я получи. Моля ви!

Дон кимна.

Тя изчака, очите й не се отделяха от лицето му, може би искаше да се увери, че наистина ще го направи. След това, хвърляйки последен поглед наоколо, сякаш не вярваше, че О’Хеър го няма в офиса, хвана дъщеря си за ръчичката.

— Извинете ме за безпокойството.

Изглеждаше някак по-смалена, отколкото при влизането си. Пое бавно към вратата, сякаш нямаше представа къде отива. Малцината, събрали се около бюрото на заместника, я гледаха как си тръгва.

— Конго, значи — каза след миг Черил.

— Трябва да се погрижа за четвърта страница. — Дон се вторачи в бюрото си. — Хайде да пуснем танцуващия свещеник.

 

 

Едва три седмици по-късно някой реши да почисти бюрото на помощник-редакторите. Сред старите коректури и индиговите копия изскочи опърпана папка.

— Кой е Б.? — Дора, временната секретарка, я разгърна. — Да не е нещо за Бентинк? Той не си ли тръгна преди два месеца?

Черил, която се разправяше по телефона за пътни разноски, сви рамене, без да се обърне — само постави ръка върху слушалката.

— Ако не е ясно на кого е, прати я в библиотеката. Така Дон няма да ти се кара после. — Побърза да се поправи: — Макар че винаги го прави. Но поне няма да е за това.

Папката се озова в количката със старите издания на „Кой кой е“ на път към архива в недрата на сградата.

За да се появи отново чак след четирийсет години.