Яна Язова
Бенковски (87)

1. Затуленото място

Койчевичено кале! Сива грамада камъни, последен остатък от разрушена крепост, която още господстваше над всички останали възвишения, пътища и пътеки, които водеха към Панагюрище и околните села.

Разказваха, че някога на това място турци много по-умни, по-войнствени и далновидни от тия, които го разрушаваха, градили крепост. Дълги години робите от съседните села дялали камъни и зидали стени, додето един ден турците ги повлекли насила и заселили на върха около крепостта. Няколко български села пренесли горе оскъдната си покъщнина, ала добитъка си укрили долу под калето в едно дълбоко и тъмно, усойно дере между двата бряга на реката. В това дере, дълбоко и тъмно, скрито от всеки човешки поглед, тия села запрели своя добитък и нарекли Оборище.

Гъстата гора над Оборище приличаше на тъмнозелен плащ, захвърлен върху него. Слънчевите блясъци и лунните лъчи го топлеха и осветляваха отгоре, без да го проникнат.

Това затулено място в Меченската гора си бе припомнил поп Груйо. Към него тръгнаха всички народни избраници, повикани в Панагюрище.

Към Оборище тръгна и Княза.

Когато наближи гъстата и тъмна гора, в полунощната тишина се раздаде силен и бодър мъжки глас:

— Кой живей?…

Това беше първата стража.

Княза веднага отговори с уговорената парола, а подир него се обадиха цял хор мъжки гласове. В този хор се разпознаха гласовете на двамата панагюрски депутати Георги Нейчев и Искрьо Мачев, на апостола Захари Стоянов и стотника Крайчо, а подир тях се обади охраната на Княза, която се състоеше от трийсетина конника. Непосредствено подир Княза яздеше поп Груйо Бански, за когото Захари Стоянов е оставил следния спомен: „Разбира се, тия последните^[1] блещеха с оръжие, блещеха всинца, но свещеник Груйо надминаваше всички. Той влачеше дълга сабя, останала от времето на султан Селима, която час по час вадеше да я върти над главата си, като свиваше в същото време своя кон назад и напред. Два пищова с жълти тапанджи, на големина като турски часовник, повдигаха от двете страни пастирското джубе. Кръстът му бе пристегнат с мешинен силяхлък, на който имаше нанизани различни паласки, арнаутски пиринчени кутии, съдържащи всякакви потребности за оръжията. Над силяхлъка отгоре се подаваше червеният патрахил, който държеше място на сермилията джевре, употребявано от бабаитите за украшение. Между пищова и харбията гордо заемаше мястото си червеният требник, дървените кори на който бяха охлузени като лопата.

В това време от своите скривалища зад дърветата излязоха трийсетина мъже, въоръжени до зъби, и първата нощна стража на Оборище взе за почест пред Княза, като сложи пушки на рамо и гръмко извика: «Да живее България!».

След туй стражите отново се върнаха в горската шума, а Княза и свитата му продължиха своя път към втората и трета стражи. Оттук до Оборище бе вече твърде близко. Левият бряг на реката бе накичен с фенери, увиснали по клоните на високите букове, които показваха и осветяваха пътя с една фантастична светлина.

Оттук нататъка се виждаха напреде ни ред други фенери по левия бряг на реката, които образуваха крива линия и представляваха една градска улица само с тая разлика, че наместо къщи тук имаше дебели букове с бяла кора, като че бяха мраморни колони. Ние се провирахме между гъстите шумки, които ни шибаха по лицето — пише същият очевидец.

До дървото на първия фенер стояха трима-четирима души, нарочно изпратени да ни посрещнат, понеже в Оборище знаеха вече за нашето идване. Тия последните не ни попитаха кои сме, понеже знаеха, че ако бяхме лошави хора, по никой начин не можехме да достигнем до дървото на първия фенер. След като ни поздравиха с обикновеното: «Да живей!…», на което ехото се отрази в кичестите клонове на буките, те се изгубиха отпреде ни като вихрушка. Бенковски и тук не можа да се въздържи от своето буйство, без да гледа на поздравленията, които се правеха повече за него. Той забеляза със свойствения нему диктаторски тон на тримата водачи, че само на мечки се вика с такъв висок глас и че те трябва да знаят, че султанът е още господар на тия места. Тези последните носеха със себе си друг един фенер, които въртяха във вид на колело, за да ни показват де са.“