Яна Язова
Бенковски (86)

4. Неспокойствието роди една велика идея…

Мрачното мълчание, в което Георги Бенковски бе изпаднал, трая няколко дни. През една нощ той свика всички свои писари и куриери. Притичаха десетници, петдесетници и стотници. Главният войвода се изправи пред тях и каза:

— Веднага да се изпратят повиквателни писма до всички села и градове в окръга, да се призоват депутати от всяко място, снабдени с официални пълномощия и статистики, които да се съберат в Панагюрище на 13 април!…

Обявявам свикването на Велико народно събрание!…

Панагюрските революционни работници останаха смаяни от неговите думи. Те бяха чели някъде, между пожълтелите страници на историята, в която се описваше старата българска слава, че техните прадеди били свиквани на събрание от великия Крум и славния Аспарух на военни съвети. Те обсъждали държавните въпроси върху седлата на конете си.

Бяха чували, като нещо далечно и останало в преданията, за събиране на представители от народа при княз Бориса и през време дори на незабравимото царуване на Симеона, въпреки че той прекарвал времето си повече под стените на Цариград, отколкото в Преслав. Народни събрания бяха свиквали много български царе, но от петстотин години насам, през време на турското робство, никой нищо не бе чувал да се говори за събиране на българи, за да гласоподават вътре в пределите на своята поробена страна. Робите имат ли право на глас? Робите имат ли избор? Петстотин години никой не бе чувал за такова нещо…

„Обявявам свикването на Велико народно събрание!…“

Това можеше да каже само Георги Бенковски. Той беше княз!

Никой не можеше да подозре, че тази велика идея, родена подир 500 години, бе възникнала в неговия ум поради жестоки противоречия у него самия и външни опасности, които застрашаваха вече неговата държава.

За един миг всички приготовления бидоха спрени, проекти се отсрочиха. Никой нищо не можеше да върши повече, всички викаха в един глас:

„Свиква се Велико народно събрание!“…

Това събрание бе изразител на изгреялата свобода. Никой не мислеше, че тя още не е извоювана. Имаха ли Велико народно събрание, имаха вече и победата!…

Депутатите започнаха да пристигат в Панагюрище. Всеки панагюрец си намираше вече работа само из улиците, други стърчаха до мръкнало по портите или се люлееха като пъстра и шумна вълна на мегдана, опиянени от безделие. Те посрещаха всеки чужденец и правеха това, което именно не трябваше да правят: разглеждаха го с нескрито любопитство и го разпитваха весело и на висок глас кой е той, как „върви работата“ по техните места, какво е времето, мирише ли на пушек и пр. Един знаменит очевидец на тия щастливи дни описва тъй първите народни представители: „Един носеше на гърба си кожи, друг няколко топа шаяк, трети беше си вързал главата, че го боли уж зъб, четвърти продаваше нещо и т.н.“

На 12 април сред пладне пристигна апостолът Панайот Волов, облечен като турчин, с цигански шал на главата, на един кон с рязана опашка, който се разиграваше пред петнайсетина души депутати от околията на Гьопсата, между които имаше и няколко духовни лица. При пристигането им из долната чаршия на Панагюрище, където бе ханът на Марин Дринов, се вдигна такъв шум и веселие, че ханджията тозчас отърча при Княза:

— Войводо, загубени сме! — извика той изморен и запотен повече от конете на депутатите. — Моят хан е препълнен и гъмжи като кошер. Даут онбаши обикаля наоколо и ми се закани, че ще съобщи за моите „кярове“ в Пазарджик! „Аз не знам каква е тази работа — казва, — толкова години, как живея в това село, досега не съм виждал толкова външни хора!…“

Георги Бенковски скочи и викна с ярост:

— Тези хора са способни да опропастят всяко разумно начинание!

Поп Груйо, който никога не се отделяше от него, се хвърли напреде му и този път му попречи да изхвръкне навън и излее върху главите на пристигналите оня поток от обвинения, които той имаше в голям запас у себе си. А щом видеше поп Груя, Бенковски като по чудо веднага се успокояваше. Поп Груйо бе първият кръстен от него в светото дело войник. И той мислеше, че оръжието ще освободи света, требника и патрахила си носеше в силяхлъка между нож и пищови, а откакто започна приготовлението на революцията, той бе забравил съвършено Божия дом в село Баня, който бе поверен на светите му грижи.

— Не се ядосвай, Княже!… — викна поп Груйо. — На всяка болка се намира цяр! Ако депутатите не могат да останат в Панагюрище, друго място ще им намерим! Аз познавам едно такова място, сгодно и затулно. Заповядай на всички депутати да заминат за Меченската гора!…