Яна Язова
Бенковски (84)

2. Обкръжението

Стотици безименни куриери и вестоносци, които кръстосваха цялата страна и носеха ветровете на близкия ураган от място на място, всеки ден като светкавици прекосяваха IV революционен окръг.

Колкото повече куриери пристигаха от другите окръзи и носеха известия, че техните апостоли са приготвени и едва задържат революционните работници да не развеят байрака преди 1 май, толкова Георгн Бенковски ставаше по-затворен, по-мрачен и по-ядовит. Една дълбока и остра бръчка почти не се махкаше, впита като змийски зъб между орловите му очи. Той не говореше вече с някого за писмата, които получаваше по куриерите, и през деня оставаше за дълго време затворен сам в някоя стая. Дошъл в тази земя като незван пророк на нейното освобождение, той бе започнал да приготовлява народа за борба, но сам бе станал арена на едни непознати за него досега противоречиви чувства.

Три месеца Георги Бенковски приготовляваше IV Панагюрски революционен окръг за същото въстание, за което другите окръзи бяха готови вече. Той бе влязъл на това място във всяка къща и превърнал всяка изба в арсенал. Той повдигна на работа от тия домове мъже, жени, старци и деца, прекара в денонощно бдение над тях, додето ги учеше да пълнят фишеци и леят куршуми, да приготовляват превързочни материали, въстаническо облекло и храни. Придума жените да изнесат сватбените си дарове, за да купят на мъжете нож и какво-годе огнестрелно оръжие. Изведе мъжете вън от града и ги обучи като свои войници, научи ги да копаят окопи и строят укрепления, организира им тайна полиция и стража, която да ги варди, с една дума, той имаше вече своя войска и държава и нейните граждани го наричаха свой княз.

Тази държава бе негово дело. Той бе неин творец. И само той един, Георги Бенковски, можеше да каже кога ще бъдат приготвени за бой и кога ще победят.

Вместо да възбуди клането, за което бе дошъл, той вече трепереше над живота на своята новородена рожба. Вместо да предизвика пожар с нейния покрив, той бързаше да укрепи основите на нейната сграда.

Грижлив, но станал вече подозрителен за своето дело, той ловеше всяка вест, носена от куриерите, за големия интерес, който будеше в чужбина. Той виждаше вече руски, сръбски и румънски войски на Дунава, а непрестанни известия от Север съобщаваха за генерали и войводи, които се сношаваха вече писмено с апостолите на другите революционни окръзи и се готвеха с тяхна благословия да влязат в страната.

Още в края на месец февруари той научи писмения проект „за действането на нашите войводи и пр., и пр.“ на полковник Раевски в Севастопол, даден на представителя на Одеския български частен революционен комитет Васил Василев. В този проект се съобщаваше за две писма, изпратени от същия до висшето началство в Одеса, а именно до главнокомандуващия на южната армия генерал Семека, и друго до началника на щаба генерал Горемкина, в които се казваше следното:

„Стига сме лъгали вече, става два пъти, българите — в 1828 и 1853 г. Макар и нашето правителство да имаше искрени чувства към тях и силно желаеше, за да освободи българите в тях години, однако тези цели не се оправдаха и българите до днес не престават да мислят, че Русия ги е лъгала и може да ги лъже и занапред. Тъй като събитията на Балканския полуостров вземат повече и повече сериозен характер и вряд ли ще избегнем и ние, русите, на лято от столкновения. Затова ние трябва да дадем на българите възможност да се подготвят малко, каквото могат, да ни посрещнат лятос и заедно да ударим врага. Помощта на българите засега състои: 1) пари; 2) пушки и 3) да приберем всичките младежи българи, що се жертват да мрат за отечеството си и що преживяват в Русия, в нашите казарми, да ги изучим, доколкото е възможно до пролет, и тогава да ги пуснем.“

Друго писмо от 16 март, писано в Галац от Атанас Иванов, известяваше на Димитър Иванов в Букурещ, че:

„От няколко време насам гледам, че тук се навърта Филип [Тотю], известният ви войвода, и според както се научавам от добър източник, [нашето] дружество го обдържа тука с цел да го прати да мине отсреща [България].“

Едно писмо от Турну Мъгуреле летеше на 18 март към Белград:

„Като видяхме, че няма способни хора, за да управляват народните ни работи, решихме засега да не се съставя Централен комитет, но всеки град да въоръжи по един войвода с няколко способни хора и да ги изпроводи отсреща.“

Друго писмо на 5 април съобщаваше от Галац:

„Както и да се мислят работите, никой път народът без войводите не може да се вдигне, затова с време трябва да се примъкнат по-познатите войводи и да си отидат на определените места, като се споразумеят с народа, тогава издрапай стари хайдуци, че напред Бог е с нас. Ако чакаме пак, като миналата есен, отвътре да се вдигнат, то няма да го видим ний. Може подир 10 години да се родят таквиз българи, засега ги няма…“

Георги Бенковски четеше тия писма. През последните дни до знанието му достигна едно пространно писмо из руския град Николаев, изпратено от бившия руски консул в Турция Владимир Йонин до Тодор Пеев в Браила, в което изразяваше готовност да вземе участие като обикновен доброволец в настоящото въстание. Какви планове можеше да си крои един руски консул, за да предлага себе си като обикновен доброволец във въстанието?

В едно обширно изложение, един дипломатически трактат, този ярък представител на „коварната дипломация“ молеше за скромно място на прост доброволец в редовете на първата чета, която щеше да даде сигнал за народно въстание, а даваше ум, като че ли бе вече пръв министър на освободена България.

Друго кратко писъмце из Кишинев съобщаваше на Кирияк Цанков в Букурещ за идването от Русия на генерал Михаил Черняев:

„Уважаеми господин Цанков,

Предявителят на това е господин Черняев, известен на славянския мир и българите от 1867 г. Моля Ви, приемете го откровено и искрено, като го рекомандувате, където трябва. Негова милост е за българите това, което е в днешно време най-важно и нужно. Трябва да съумееме да оценим тези славянски мъже, които ний, българите, още нямаме.“

Друг един хвърчащ лист между Браила и Гюргево уведомяваше Българския революционен комитет, че ако се нуждае от офицери българи, трябва да се обърне към Иван Ст. Иванов в Кишинев.

Авантюристи, дипломати, генерали, жадни за слава и власт, офицери, които бълнуваха генералски еполети, подушили дима на пожар и миризма на кръв, вече се лепяха по сградите на революционните окръзи в България. Георги Бенковски не знаеше сега откъде заплахата за неговия народ е по-голяма: дали от вековния му враг, или от новите му приятели. Кое ще го зароби по-добре: този, който победи със старата вражда, или оня, който го превземе с новата любов? Кое ще го погуби по-сигурно: омразата или любовта?

Георги Бенковски се почувства обкръжен, а новото обкръжение, което се тълкуваше като жадуваната намеса отвън, го застрашаваше. Застрашаваха го дипломати, генерали, вещи във военното командване, офицери, обучени за война, воеводи, опитни в четуването. Всички тези хора застрашаваха него, апостола, подготвител и едничък водач на бунта. Застрашаваха неговата малка войска със своите полкове. Неговото оскъдно въоръжение от леяни в избите куршуми и фишеци, пълнени от треперливите пръсти на баби и деца, се видя застрашено от техните модерни пушки, револвери и крупови топове.

Цялата негова държава изглеждаше сега застрашена от чужденци и от такива българи, които се имаха за големи дипломати, войводи и военачалници, живееха вън от България и се бяха спотайвали нейде си до днес, сякаш бяха чакали Георги Бенковски да влезе в самата утроба на лъва и да организира в нея своята държава, за да я обкръжат отвън, да я нападнат и превземат.