Яна Язова
Бенковски (77)

3. Съдбоносно изкуство

Презвитера Нона вярваше, че едно от седемте достойнства на домакинята е да знае да шие и да бродира. Скоро тя трябваше да се убеди, че нейната Райна е била родена да носи с търпение и сигурност това достойнство в своите ръце.

Още до вечерта под нейните тънки пръсти цъфна първата голяма роза върху зеления атлаз. Попадията дойде и с радостен трепет надникна в нейното ръкоделие. Цветовете на конците бяха подбрани сполучливо, а в бодовете на розата тя намери само една малка грешка.

На следния ден нейният радостен трепет се превърна в истински възторг, когато видя върху зеления атлаз, цъфнали под пръстите на дъщеря си, други две рози и един ален мак, обиколен със зелени листа. Тя не можеше да се съмнява повече. Райна имаше сръчни ръце, каквито според нея трябваше да притежава всяка добра жена. Голямото знание, което бе добила в училище, и книгите, които бе прочела, не бяха пресушили нейните пръсти.

Когато Райна слагаше вече последните бодове на възглавницата, попадията се изправи пред нея да погледа с очи това тържество и рече с умиление:

— Виждаш ли какво хубаво нещо може да изучиш и да направиш? За какво ти трябва да четеш книги като житието на оная пастирка?

— О, каква е била света Жана! — извика разтреперана Райна, като вдигна сивите си очи от своето ръкоделие и ги отправи към небето, сякаш над нея витаеше светицата. — Какъв подвиг е извършила тя! И моят народ е поробен, както е била заробена Франция!…

Попадията се отдръпна и остана да я гледа смаяна от нейните думи. Може би тя усети, че този наглед прост извод, който нейната малка дъщеря бе извлякла от светостта и подвизите на овчарката Жана, ще стане фатален и неотменим за техния живот. Тогава обаче тя почувства само един смъртен страх, без да може да разбере какво толкова опасно иде срещу нея от думите на дъщеря й. Без да иска обаче, дълго време останаха да звучат в ушите й тия думи:

„Моят народ е поробен, както е била заробена Франция!…“

Тя не знаеше, че призованият може да бъде подтикнат към изпълнение на своята задача не само от камбанни гласове, а и от други, които никога няма да бъдат чути, но които в своето безмълвие говорят по-ясно от всяка заповед.

Тя само наблюдаваше с трепетен страх как дъщеря й вдига глава и се услушва… Тогава тя мислеше, че от нея се отдалечава всичко добро, което бе мечтала за нейното бъдеще: изкусните ръкоделия, стаите вкъщи, които чакаха да бъдат разтребени и постлани, белите дъсчени подове, които всяка събота трябваше да бъдат изтъркани с хоросан и корава четка, софрата, която по три пъти на ден трябваше да се сложи и разтреби, чиниите, които чакаха да бъдат измити, опушените котлета, тенджери и тави, които всеки ден трябваше да бъдат изтърквани с пясък, стотината пилета, кокошки и патици, които искаха своята храна, охранените гъски, които още имаха да се тъпчат, после да се колят и да се приготовляват за печене, овцете, които чакаха да бъдат издоени, и шопарите — подринати и нахранени с помия. Тя виждаше да чезнат безвъзвратно още и вълнените плетива на пет куки, и домашният стан със своите изкусни тъкани.

Всичко това чезнеше далеч в една тъмна далечина и в едно опасно бъдеще, над което се носеше вечерният камбанен звън и в което с вдигната глава се вслушваше нейната Райна.