Яна Язова
Бенковски (69)

10. Две неприятни срещи

Като минаваше край двора на своите съседи, Петър Бонев по навик хвърли поглед към буренясалия двор и се намръщи. Този двор бе на Мияловата Гоца, когото миналата година намериха намушен на седем места в Дълбоки дол, където и Петър Бонев обичаше да ходи за дърва. Гоцата бе един кротък човек, фурнаджия, гледаше си добре занаята и нямаше разправии с никого. Едничък другар си имаше той — един кон, с който всяка утрин преди изгрев слънце отиваше в Дълбоки дол за дърва. Когато Петър Бонев излизаше от дома си да отиде на училище, Мияловата Гоца се връщаше с товар дръвца от Дълбоки дол и ги разтоварваше пред вратата на фурната.

— Да ти помага Бог, фурнаджия — провикваше се той, — да не прегориш днеска моя гювеч!

Фурнаджията се усмихваше и отговаряше:

— Да ти помага Бог, даскале, да напълниш с ум и разум главата на моя Гочка!

Гочката бе единственият негов син, добро момче, което се учеше с прилежание в училището и караше да тръпне от гордост сърцето на стария му баща. Петър Бонев често пъти даваше Гочката за пример на останалите ученици.

Миналата година Гочката трябвало да иде в Кричим на роднинска сватба. Покачен на гърба на едничкия си бащин другар, с бъклица черно перущенско вино, закачена отзад на седлото му, Гочката пристигнал в Кричим като истински сватбар. Ала съдено му било да не иде на чужда сватба, а на своята черна и кървава. Не той отишъл да види зрелище, а сам станал зрелище ужасно за хората, тъй че никой вече не можеше да го забрави до края на живота си.

Когато рано подир пладне Гочката си карал кончето бавно по малко познатите нему селски улички и се оглеждал за своя път, срещу него връхлетели две турчета, които влачели за ръце и нозе едно българско момиче. Момичето тъй страшно пискало и се борело в ръцете им, че разкъсало сърцето на Гочката. Той скочил на земята и се намерил сам срещу двамата похитители. Околните къщи, които той не знаел, че били все турски, стояли здраво затворени и жива душа не надниквала зад решетката на някой прозорец или вратня, да отърве нещастното момиче от ръцете на двамата хаймани.

— Спрете, агалар! — извикал умолително Гочката. — Къде влачите момичето?

— Това не е твоя работа, краставо куче! — озъбил му се единият.

— Махай се отпреде ми, ако искаш да не те съсека на две!

Гочката не се уплашил от неговото движение, а сам изтеглил своя нож, както бил затъкнат в ножницата. В това време и турчинът изтеглил ножа си и го забил в едната му протегната ръка.

Гочката извикал от болка, отдръпнал се, но веднага замахнал с ножницата си по главата на нападателя. За негов ужас младият турчин тозчас паднал мъртъв на земята. Тогава на всички съседни къщи решетките на прозорците се отворили, всички врати по уличката се заблъскали, турци и кадъни тозчас връхлетели с крясъци върху смаяния Гочка, повалили го с ритници и юмруци на земята, тъпкали го, късали го, газили го, плюли отгоре му хиляди пъти, после го свързали с въжета и потътрали на шейна, като торба окървавени дрипи към джамията.

Тозчас върху Гочката бил произведен съд и старейшините на селото решили, че според имперския закон той трябвало да бъде осъден незабавно на смърт.

Довлекли един дръвник сред мегдана и повалили примрелия Гочка върху него. Някой турчин от съседните на джамията къщи изтичал да донесе брадва. С тази брадва отсекли главата му, като ударили няколко пъти по врата му, додето тя отхвръкнала настрани.

Всички турци, кадъни и турчета заиграли наоколо с радостни крясъци. Само българското момиче, което също така били довлекли до джамията, горко плачело в своята разкъсана престилка. Нея всички били забравили, въпреки че Гочката дал живота си заради нейното спасение.

Подир някой ден намериха в Перущица и стария Гоца, намушен на седем места в Дълбоки дол. Разправяха, че кричимски турци ходили този ден на гости при братята си в Устина.

И тъй къщата на съседите опустя. Дворът буреняса. В това глухо свърталище на змии остана да живее като зловеща птица старата жена на фурнаджията, Пауна, майка на заклания Гочка. Нейното живеене ден из ден се състоеше в едно постоянно търпеливо очакване на смъртта. По тая причина Пауна не работеше нищо. До миналата година добра къщовница, тя от сутрин до залез слънце седеше въшлясала и невчесана на двора. Къщата й се изпълни с мръсотии, прах и мухъл, а дворът й с гъсти отровни бурени. Каквато бе станала душата на Пауна, такива бяха станали къщата и дворът й. Страшно ставаше човеку да хвърли око върху тях. Те приличаха повече на свърталище, обитавано от зли сили, на една почерняла язва до цъфналата градина на Петър Бонев. Той винаги се мръщеше, когато излизаше от дома.

Този ден той по навик погледна изоставения дом на съседа си. Старата Пауна с разпусната бяла коса на утринните лъчи бе седнала вече сред бурените на двора. Тя не се боеше нито от гущери, нито от змии.

„Тъкмо тази сутрин ли трябва да видя тази картина?“ — викна в себе си Петър Бонев, без да мисли, че от деня на нещастието я вижда всеки ден, когато излиза или се прибира у дома.

Той не се досещаше, че я гледа с нови очи и че те не са очите на раздразнението, а очите на справедливостта.

— Ей, човече, какво ме изминаваш? — чу се един познат глас, старчески, но още жив и бодър. — Какво си се размислил такъв?

Петър Бонев вдигна смръщените си очи. Пред него стоеше зет му Рангел Гичев, мъж на сестра му Спаса, който носеше с пъргавина и бодрост своите седемдесет години. Чистите му бели коси се къдреха като коприна върху розовото му лице, а черните му очи още пазеха младежкия си жар.

„Че какво му е на бае Рангела, та да остарее, та бялата му коса да не се къдри повече над челото му, та розовите му бузи да пожълтеят и черните му очи да угаснат като въглени под пепел? — запита се Петър Бонев. Старо неразположение към зетя му Рангела, затрупано в дълбините на сърцето му през последните няколко години, избухна с прежната сила в гърдите му. — Та кое му е лошото на него?… Златни пари натрупал с купове, имоти и къщи накупил да червяса в тях, от него по-голям чорбаджия няма в Средногорието, защо да остарее?…

У него има ли нещо, което може да чувства, да страда, за да прецъфти и увехне? Хе, просто бих могъл наистина да се пръсна само ако си помисля, че у Рангела Гичев има такова нещо!“

С някогашните чувства към стареца той си припомни времето преди двадесет години, когато неговото учение в Пловдив и Сърбия бе зависело от неговия богат зет и скъперник. Когато трябваше да гладува, за да не моли. Припомни си унижението на дългото и безполезно очакване.

Всичко това бе минало преди двайсет години, но Рангел Гичев, който се смееше сега пред него, бе останал същият. Само косата му бе загубила предишния си цвят.

Доброто му разположение тази утрин накара всички някогашни чувства на Петър Бонев да изригнат в гърдите му. Помислювал ли беше някога този човек за народно добро? Помислювал ли беше за нечие добро освен за своето? Додето най-достойните люде на Перущица бяха бодърствали тази нощ заради цял народ, той си бе отспал добре. Затуй сега можеше да се смее и да се шегува.

— Какво си се намръщил бря, момче? — подвикна весело старецът.

Петър Бонев го изгледа ядно изпод вежди.

— Сега се мръщя на туй, за което ти оттам насетне ще има да се мръщиш! — отвърна рязко той.

Рангел Гичев се замисли и веселата усмивка угасна върху още свежите му устни. Години бяха минали, откакто не бе виждал той шурея си така мрачен и ядовит. Такъв изглеждаше той някога, когато ходеше по селото като хала, бунтуваше младежите, заканваше се на чорбаджиите и пееше бунтовнически песни. След като турците заловиха и обесиха башкомитата на царството Васил Асланоолу, наречен Дякон Левски, Перущица се умири. Петър се прибра у дома си, изгради нова къща, направи градина, купи си ниви и лозя. Стана човек и заприказва човешки с хората. Какво се бе случило с него тази сутрин, та се бе обърнал изведнъж?

Не любопитство, а скрита тревога, която винаги бе изпитвал от своя роднина, накара стария Рангел да продължи шеговития си разговор с него.

— Е, я ми кажи да видим, на какво се мръщиш ти сега и за какво има да се мръщя оттам насетне аз?

— Няма да ти кажа — отвърна Петър Бонев, — за да не можеш да вземеш мерки и да се спасиш!

— Я, така ли било? — възкликна хитрият старец. — Ами ако тази беля е обща и я имаме двамата на главата си, защо не ми я кажеш, аз да помогна на тебе и ти да помогнеш на мене?

— Ще ти я кажа непременно, когато му дойде времето.

— А кога ще дойде това време?

— Когато закука кукувицата. Тя сама ще ти я каже. Чакай я да закука напролет!

— Бря, момче — извика дядо Рангел. — Я дай да се разберем! Я ме погледни по-весело. Че какво ти е на тебе бря, човек? Я погледни зад себе си какъв палат си издигнал! Я си виж градината… райска градина! Жена ти е здрава, пъргава. Рожба ти роди, а от нея тия дни чакаш нова рожба и нов късмет. Накупи си ниви и лозя. Ти каквото речеш, и в училището, и в читалището, па и в цяло село, това става навред. Има ли нещо, което да ти липсува? Кажи бря, човек? Защо да не си добре?

— Има, бае Рангеле, има — отвърна Петър Бонев. — Че я погледни дома на моя комшия като моя ли е? Че я погледни в двора му, така ли е нацъфтяло като в моя? Ти знаеш, че това е къщата и дворът на Гоцата и защо са те станали сега такива. Къде му отидоха животът, челядта, цялото му състояние?…

Старият Рангел Гичев^[1] не очакваше да чуе този отговор от своя шурей и той го много повече уплаши и смути, отколкото, ако бе чул най-лошата вест за самия него.

— За Гоцата всички съжаляваме — уклончиво отвърна той, за да не го раздразни нещо повече, — но волята Божия бе отредила за него такава тежка участ!

— Не волята Божия, а волята на тирана! — отвърна рязко Петър Бонев. — Ти ме запита какво съм се намръщил, като на мене ми е добре! Ето, чуй какво ще ти отвърна аз: само когато се махнат тези черни дни за моите братя, само тогава ще бъде добре и на мен!…