Яна Язова
Бенковски (63)

4. Към събранието

Петър Бонев извърши с голямо усърдие всичко, каквото си бе наумил да върши през този ден. След като излезе от училището, той отиде с колата в Дълбоки дол да насече колове за лозето, а оттам докара и един товар дърва вкъщи. Трябваше да побърза да не закъснее и за ония два часа по математика, които привечер преподаваше безплатно на по-слаби ученици. Оттам той се прибра веднага за вечеря вкъщи. Ванка бе сложила вече трапезата, а Мария бе кацнала в своето високо столче, разтворила на коленете си книжка с приказки. Тя чакаше преди вечеря баща й да поговори с нея за Кума Лиса, която накарала болния Кумчо Вълчо да я носи на гърба си и викала по целия път: „Болен здрав носи!“, и за щъркела, който отишел на гости у кумицата, а тя му дала да яде мляко в плитка чиния. Но Петър я помилва по розовото личице, което с радостна усмивка бе вдигнала към него, и без да й проговори, седна на масата. Ръката му едва посегна към топлото и вкусно ястие. Ванка го погледна с разтревожен поглед, но не посмя да го покани да посегне още веднъж. Гъсти мрачни облаци се трупаха по лицето на Петра и го правеха застрашително. Неговият поглед бе хлътнал в посинелите дупки на очите му, а в тях се виждаше само мрак и нищо повече.

Тази вечер той трябваше да стане и отиде на нощното събрание у поп Петър Велчев. Георги Бенковски го призова да даде своя отговор на това събрание и той му обеща, че ще отиде.

„Ама на мене защо ми е тази беля на главата? — викна Петър и цял се стресна, като погледна Ванка, сякаш с глас го бе извикал пред нея. — Как да отида на такова събрание, като знам защо ме викат? Та не съм ли патил веднъж тия работи? И защо ми е сега тази беля на главата? Къща ли си нямам, пари ли си нямам, та животът ми с Ванка ли е лош? Какво ми липсува?“

— Защо не се храниш, Петре? — запита най-сетне Банка.

— Тази вечер аз ще изляза! — рече изведнъж той, сякаш смъкна от плещите си някакво тежко бреме, което бе носил през целия ден. Остави ножа и вилицата си настрана и веднага скочи. — Закъснял съм!…

— Закъде си закъснял! — попита Ванка, като подскокна веднага, не по-малко бледна и развълнувана от него.

— Ще отида у поп Петър Велчев — отвърна мрачно Петър. — Свикано е събрание да разгледаме читалищни въпроси.

Когато излезе навън и се намери сам в нощта, Петър Бонев каза: „Аз луд ли съм? Цял ден решавах, че няма да отида!…“

А вървеше… Стъпките му бяха бързи и решителни като на човек, за когото няма други път.

„А може и заседанието да не се състои — успокояваше се той. — Сам поп Петър може да не се е решил и да не го е приел…“

Поп Петър бе на четиридесетгодишната разсъдителна възраст, която за някои мъже е праг на живота. Отсам този праг остават шарените кули, чардаците от рози, царкините и всичко друго, принадлежащо към рицарските доспехи на младостта, а отвъд прага стъпва строителят мъж с длето и чук в ръка. Оттук нататък той ще чука и кове и каквото изкове, това ще бъде неговият истински живот. А Петър Велчев от ранна възраст, още като ученик на прочутия Христо Г. Данов в Перущица, се отличаваше с разсъдлив ум и трезв характер.

Той бе само една година по-възрастен от Петър Бонев. Когато Петър отиде да се учи в Пловдив, и той замина да се учи с него. После тръгна по неговия ум да добие повече наука в Белград, но се спря насред път, защото му липсуваха достатъчно пари, а нямаше склонност към неразумни дела.

Когато Петър Бонев се завърна в Перущица, той намери другаря си вече учител в родното село. След няколко години младият учител се реши и отиде да се запопи в Цариград, ала и учителското си място не напусна никога. Здрав и практичен ум имаше поп Петър Велчев. Мъчно можеше да го склони човек на една или друга страна, ако той имаше веднъж противно мнение.

„Поп Петър може да не е склонил и да не е приел Георгия Бенковски в своя дом! Неговият здрав разсъдък има да каже много нещо против работата, за която е дошел той!…“ — говореше сам на себе си по пътя Петър Бонев.

Когато погледна отдалече поповата къща тъмна и пуста, той усети радост и освобождение. За миг се спря и помисли: „Ето веднага ще се върна у дома, а утре, като видя попа в училище, ще му кажа: Дойдох до вратата ти и се върнах, като видях къщата ти тъмна и пуста.“

Ала някаква забравена сила понесе краката му нататък, към мрачния двор, в който не се процеждаше никаква светлина, и го залепи на черната врата.

„Какво правя аз? — запита се той. Сърцето му глухо биеше. Ръката му вдигна желязното мандало на вратата и удари уговорените три последователни удара. — Чукам на мрака и нощта! — успокояваше сам себе си той. — За да съм чист пред съвестта си. Утре ще му кажа: Дойдох и почуках на твоята врата, но никой не ми отвори.“

Ала в това време други равномерни и силни чукове заудряха в черния коридор на къщата, сякаш удряха в неговите уши. Това не бяха удари на чук, а тежките стъпки на поп Петър Велчев, които идеха към вратата из дълбините на глухата и мрачна къща. Това не бяха стъпки, удари на съдбата бяха… То бе една команда за спиране на това и започване на онова. Те бяха една ясна и категорична команда за промяна. Стъпките на неизбежното идеха с тежки чукове към вратата.

Поп Петър спря зад тая заключена врата, която сега изглеждаше една съвсем тънка защитна преграда между слабата човешка и всепоглъщащата сила, и я отключи.

— Ти ли си, Петре? — запита той. — Влизай! Чакаме те! Закъсня!

Гласът на свещеника бе повишен и задъхан от вълнение.

— Закъснях ли? — учуди се Петър Бонев и прекрачи като насън неговия праг. — Че аз тичах по целия път!…