Яна Язова
Бенковски (58)

6. Незабравима нощ

През нощта поп Груйо се качи на своя кон и тръгна по пътя между панагюрските ниви към тепето. Когато наближи тъмната могила, той биде изправен пред една великолепна гледка. В подножието на могилата, наредени в две редици, бяха застанали стройните и мълчаливи началници на първата българска войска. Пред всички и както подобава, начело стоеше хилядникът Павел Бобеков, който сега изглеждаше по-друг, отколкото през деня. Щом поп Груйо спря коня си и скочи на земята, той го поздрави пръв и се наведе да му целуне ръка. Зад него стояха, изпънати като струни на лъкове, стотници и петдесетници, десетници и знаменосци. Зад тях, стъпил като орел върху мрачното тепе, стоеше сам Княза. Той държеше в ръцете си револвер и сабя, а русият му образ сияеше, както сияе златният лунен диск през нощта.

Омаян и натежал като истински владика, бедният бански духовник поп Груйо тръгна да се възкачи по камъните на мрачното тепе към Княза. Под неговия светъл поглед той усети как от слабите му плещи се свлича бедната власеница на човешкото нищожество, пренебрежението и окаяната самота, за да се наметне върху тях пурпурната мантия на гордостта и духовната обязаност към цял народ. Един прост пастир захвърляше власеницата заради владишка мантия. Един поп възкачваше пътя към Княза като истински екзарх.

Хилядникът Павел Бобеков пръв го последва нагоре по могилата, а зад него се завъзкачваха в мълчаливи две редици стотници, петдесетници, десетници и знаменосци.

Поп Груйо издигна пред двете наредени редици честния кръст, а другата му ръка с един замах изтръгна сабята от дългата ножница.

— Вие, стотници и петдесетници — разнесе се неговият развълнуван глас — и всички новоназначени чиновници, сега ще почнете от хилядника и така наред до десетника, ще минете под оръжие и ще целунете сабята и честния кръст! Ще се закълнете в името Божие и всеки тези думи ще изрече:

„Заклевам се в светлото Божие име, заклевам се в светлото това оръжие да умра за свобода и отечество! Ще пролея и последната си капка кръв, додето одолея веригите на тирана! И няма да се върна назад, додето туй се не изпълни! Сега това обещание давам, а за в бъдеще ще отговарям пред Бога!“

Хилядникът Павел Бобеков пръв пристъпи към него. В очите му блестеше вечният пламък. Пред олтара на отечеството той се примиряваше с духовното водачество на селския свещеник, както бе приел за княз и вожд един странник. Той се прекръсти, целуна кръста, сложен върху сабята на поп Груя, и горещият му глас прозвуча из тъмната могила: „Заклевам се!…“

Подир него пристъпи стотникът Орчо войвода с весело и усмихнато лице. За Орчо всичко, каквото се вършеше за война и смърт на врага, изглеждаше забавно и весело. Подир Орчо пристъпиха стотници, а подир стотниците целунаха сабята и кръста петдесетници, десетници и знаменосци.

След като всеки се върна на мястото си и двете редици се изпънаха и застанаха мирно, поп Груйо мушна сабята в ножницата, скри честния кръст в пазвата си и се изправи пред новозакълнатите български военачалници като истински духовен глава на народа.

— Вие, закълнати!… — издигна той за последен път развълнуван глас. — Вие, достойни и верни работници на отечеството! Вие получихте високо название: хилядници, стотници, петдесетници, десетници и знаменосци! Вашите подчинени ще искат да го оправдаете. И вие ще трябва да ги поучавате с разум и да ги наставлявате с кротост, та и те да се покоряват вам със смирение и почит. Да ви благослови всемогъщият Бог и да ви запази от всяко зло. Амин!