Яна Язова
Бенковски (55)

3. Златният сън на поп Груйо

Поп Груйо не разбра твърде добре последните му думи, но войводството го накара да полудее от гордост. Свещеникът смъкна от плещите си черната власеница на отречението и като запаса на кръста си тежък кожен селяхлък, втъкна в него остра кама и дълъг пищов с дръжка от ковано сребро. Тънка сабя лъсна на бедрото му, където досега бе висяла кадилницата, а на рамото, върху което мяташе патрахила, увисна дълга белгийска пушка.

— Готов ли си? — запита го Княза.

— Готов съм, Княже! — отвърна гордо новият бански войвода.

— Тогава тръгни с мен! — рече Княза.

Тъй накичен с оръжия, поп Груйо тръгна подир него да върши чудни дела.

Когато излязоха вън от село Баня, гласът на Княза отново се обади:

— Заведи ме в големите села наоколо да ги разбунтуваме!

Поп Груйо отговори:

— Ние сме седем села около твоята столница Панагюрище: Стрелча, Попинци, Бъта, Мечка, Поибрене, Петрич и Баня. Като всички свещени неща и ние сме седем около тебе.

— Добре — рече Княза, — заведи ме в най-близкото!

— Да отидем в село Мечка!

Посред нощ насред път срещу тях изскокна Кокльо, меченският воденичар, дребен и скоклив, с торбичка на рамо и гайда на кръста.

— Това ли е Княза? — запита Кокльо.

Поп Груйо се удиви, че и Кокльо, който знаеше само воденицата си, съградена от камъни, за да не я горят разбойниците турци, и знаеше само гората около нея, която го пазеше от турците, бе научил вече за Княза, затуй не се стърпя и го запита:

— Откъде знаеш?

От горските пилета, които цял ден ми цвъркат около воденицата.

— Той е! — рече поп Груйо.

Тогава Кокльо свали валчестия си калпак, който стоеше като топка върху главата му, и се поклони до земята.

— Аз съм воденичарят на село Мечка, Княже! — рече той.

— Тръгни с мен! — отвърна му Княза. — Нам трябват много воденичари.

— Ала, Княже, аз много те моля в твоята войска да не бъда воденичар! — извика Кокльо.

— А какъв?

— Знаменосец!

— Добре, бъди знаменосец! — отвърна с усмивка Княза.

Кокльо извика от радост, подскокна няколко пъти и тръгна с гайдата си напред, а те с поп Груйо подир него.

— Така бива като на сватба! — провикна се подир него Княза. — Я засвири, Кокльо, и запей някаква песен кървава, кървава, още сватбарска!

— Почнал съм, Княже, почнал съм! — отвърна далеч напреде Кокльо и като наду гайдата, запя:

Стоян през гора минува,

с гора се холам прощава:

„Горо ле, горо зелена

и ти водица студена^[1],

що съм по тебе походил,

левент юнаци поводил,

млади овчари поплашил,

вакли агънца попекъл,

люти кучета подразнил,

студени кладенци помътил,

та стягам, горо, отхождам,

че ми е книга стигнала,

че ми е мома годила

в Едрене града голяма

за тънка вита юргана^[2]“…

— Браво, Кокльо, да живейш! — викна Княза, а подир това сам отвори уста и запя от хубаво по-хубаво, както е пеел Дякона:

Покрай море войска вода,

войска вода, кралство пази…

Сърцето на поп Груйо потрепера в гърдите, той измъкна дългия си пищов с дуло и дръжка, украсени с ковашко сребро, и го изпразни в тъмното небе на гората.

Кокльо подскокна напреде им, наведе се и още по-силно наду гайдата.

Когато стигнаха село Мечка, срещу Княза наизлязоха повече от двайсет юнака, все отбор планинци, мъже с дълги мустаци и големи мечкарски шишанета в ръце. Това бе една гвардия, достойна за всяка княжеска особа. Поп Груйо гледаше и се дивеше на тяхната спретната униформа, черни колчаклии потури, черни елеци и бели мечкарски ямурлуци на рамене. В поясите им се виждаха дръжките на втъкнати чифте пищови и ножове, широки на края ката просфорник. Така по-късно ги е описал един бележит летописец. Дълги ятагани висяха закачени на техните пояси.

Кога се бяха приготвили и въоръжили тия представителни момци, познати отдавна на поп Груя?

— Времето приготовлява такива като нас!… — отвърнаха те.

— Готови ли сте да тръгнете след мен? — запита вълшебният княз.

— Готови сме! — отвърнаха в един глас меченските юнаци.

— Поп Груйо — рече Княза, — извади меча и кръста и закълни моите телохранители!

Да, каква слава постигна мечени!…

Поп Груйо изтегли саблята, сложи я върху кръста и всички телохранители се изредиха да целуват този странен символ на себеотречението и борбата, на върховната заповед „Не убивай!“ и кръвопролитието. Никому обаче не дойде наум това противоречие. Мечени диреха Бога, когато убиваха мечки в дивите планински усои, още повече щяха да го дирят, когато трябваше да вдигнат ятаганите си в борба за своята свобода.

Свърши се заклеването. Княз, заклинател и телохранители напуснаха Мечка и литнаха към Поибрене. Яхнали врани коне, юнаци поибренчани чакаха Княза пред селото. Вятърът развяваше техните бели ямурлуци, отхвърлени зад седлата, и гривите на техните врани коне.

— Поп Груйо — извика тържествено Княза, изправен пред тази забележителна конница, — извади кръста и меча и закълни моите куриери!

Поп Груйо изтегли дългата си тънка сабя и сложи кръста върху нея високо срещу челата на решителните ездачи. Те издигнаха дясна ръка към небето и викнаха да повтарят свещената клетва с цял глас.

Когато свършиха и свалиха ръцете си, Княза извади бели, различни по големина запечатани пликове, които досега бе носил скрити на гърдите си, под двата реда бляскави оръжия, и ги подаде на куриерите. Те погледнаха за миг техните надписи и като дръпнаха поводите на враните си коне, полетяха към четирите посоки на страната.

Тогава Княза тръгна напред заедно с поп Груйо заклинателя, а телохранителите мечени потеглиха в две стройни редици подир тях. Тъй напуснаха Поибрене.

В тъмнината на нощта бляскаха звезди и учудено гледаха земята. Поп Груйо погледна други звездици, които светулкаха на тая земя като изтървани върху нея. Не бяха ли те овчелъмските села, първите, в които той е свещенослужителствал?

— Те са, Княже — рече той, унесен от сегашната си гордост. — Овчелъмските села!… Първите, в които съм издигнал кръста. Ако биха знаяли те, че сега аз го издигам за свободата над цяла България, какво ли щяха да кажат?…

— Отбий се от нашия път и иди в овчелъмските села! — обади се Княза. — Иди и отново издигни кръста над тях! Когато кръстосаш сабя върху него, те ще разберат, че ти си заклинател за свободата на цялото отечество. След като ги закълнеш, ела и ме намери в Панагюрище!

С прескръбно сърце, че се отделя за първи път от своя княз и повелител, поп Груйо се отби от пътя на гордостта, за да припомни на овчелъмските села за техния скромен свещенослужител.

Овчелъмци го посрещнаха и се чудо зачудиха за неговите оръжия.

— Дойде време, братя! — викна поп Груйо, като издигна кръст и меч и ги кръстоса над главите им.

— С кръста ние те знаем и много пъти сме те виждали — отвърнаха селяните, — но какво означава този меч?

— Вашата свобода!…

— Ти беше един добър пастир, Груйо — рекоха селяните, — а сега стоиш пред нас въоръжен до зъби. Какъв си станал, човече, ти сега?

— Аз съм заклинател и пророк — отвърна поп Груйо. — Аз ви казвам, че е дошло време да видите свобода! Закълнете се, че ще бъдете верни на Княза!

— Ние сме прости селяни, Груйо — извикаха селяните. — Прости бяхме пред Бога, когато ти ни водеше, още по-прости ще изглеждаме сега пред твоя княз!

— Бог обича смирените и се грижи за всяка овца от стадото си — издигна глас и ги надвиши поп Груйо Тренчов, заклинателят, — а Княза се грижи за всички свои. По негова заповед аз дойдох при вас!

Тогава овчелъмци наведоха смирено глави и минаха под кръста и меча на заклинателя. А той, като ги закълна, благослови ги и не рачи да остане при тях. Нямаше време той да пренощува както някога в техните колиби. Сребърният пищов блестеше в кожения му селяхлък. Сабята висеше на бедрото му, а тънката белгийска пушка — от неговото рамо. Такъв накичен с оръжия, той се изви, та си тръгна по своя път, който пред очите на някогашните негови пасоми, изглеждаше неведом и велик.

Ако не го гледаха с очите си, кой можеше да повярва, че този човек, който се отдалечава, превит под оръжия, по пътя на една върховна неизвестност, е младият поп Груйо Тренчов, който биде ръкоположен преди десетина години за техен пастир?

Колко е чудна съдбата на хората! И най-бедният овчелъмец можеше вече да се надява за себе си, като гледа как Божията слава бе възсияла върху поп Груя.

А поп Груйо бързаше вече към столицата на Княза.

Когато влезе в Панагюрище, той намери цялото население заето с работа по приготовлението на близката война и затова никой не му обърна внимание. Той не носеше никакъв отличителен знак върху расото или калимавката си, който да отбелязва благоволението на Княза към него. Наистина той носеше върху себе си много оръжия, необичайни за едно духовно лице, но кой обръщаше вече внимание на такива работи? Тука всички, дори бабичките и децата, изглеждаха въоръжени.

Като мина през златарската чаршия, поп Груйо се отби в дюкяна на Илия златаря, който му беше гостувал миналия Гергьовден в село Баня.

— Помози Бог! — поздрави той. — Ковеш ли, Илия, ковеш ли?

— Дал ти Бог добро, благи отче! — отвърна Илия, като повдигна глава. — Кова сребърни лъвчета, да украся шапките на юнаците.

— Я остави за малко тия лъвчета, Илия! — рече поп Груйо. — Я се заеми да украсиш моята калимавка!

Илия златаря остави лъвчетата настрана.

— А как ще речеш да я украся, отче попе?

— Така!… Вземи среброто и започни! Аз ще ти казвам какво да правиш. Изкови един правоъгълник 4,5 см широк, а 10,5 висок. Отгоре на полукръг сложи една лента с надпис: Л. Б. СВ. ИЛ. СМ., което ще рече: „Лъв български — свобода или смърт“. Така! Събра ли го това от едната страна на лентата?… Добре. Сега сложи върху другата страна на лентата още един надпис: СН. БГ. НА. Туй пък значи: „С нами Бог — напред!“ Направѝ в празния полукръг под лентата един широк и хубав кръст! Сега раздели правоъгълника по средата и се заеми да изпълниш горната половина с фигури, които ще ти кажа: отдясно Бог вседържител, отляво Исус Христос, над главите им изгряващо слънце, а долу и помежду им — скиптър! Свърши ли и тази работа?… Добре… Огради ги с една изкусна рамка!

Сега слез да изпълним и втората половина!… В нея ще ми изковеш един истински разярен лъв с корона на глава и кръст върху нея! Повдигни сега десния му крак, сякаш напада, и вдигни опашката му, да си личи, че е готов за бой! Така… Огради и него с рамка, като горната!… От двете страни на лъва искам да ми измайсториш два символа, вдигнати от човешка ръка. Отляво ръката да държи горяща свещ, а отдясно ръката да държи меч! Тия символи обаче аз искам да ми изобразиш вън от общия правоъгълник. Закрепи ги долу при основата с една широка лента, която да поддържа целия мой герб! А върху лентата с големи букви напиши този надпис, който да се чете отдалече: ПОБОРНИКЪ и ЗАКЛИНАТЕЛЪ на единия ред, а на втория: СВ(ещеник) ГРУЙО ТРЕНЧОВ Село БАНЯ 1876 АПРИЛЪ.

Илия златаря подаде готовия герб на поп Груя. Той го погледна и подхвана с разтреперана от любов ръка.

— Великолепно изображение! — каза той. — Благодаря ти, Илия! Колко да ти заплатя за труда?

— Не струва пари — отвърна Илия, като се залови отново за сребърните лъвчета. — Днеска всички работим без пари! Свободата се кове с общи усилия. Ти си заклинател, аз кова лъвчета, но утре и двамата ще грабнем ножа и ще се хвърлим върху врага. Който има късмет, ще доживее свободна България и тогава нека печели нови богатства! Сега пари не ни трябват! Парите нищо не струват. Всичко е свободата!

Поп Груйо закачи герба отпред на калимавката и я сложи на главата си. Илия златаря го погледна с възхищение, а в погледа му полича още и страх, сякаш това сребърно изображение върху калимавката на поп Груйо не бе излязло току-що от неговите ръце. Сякаш бе таен знак, сложен от някой магесник върху челото му.

— Никой няма да те познае, когато се върнеш в село Баня, поп Груйо — рече той.

Очите на поп Груйо блеснаха. Той самият вече не се познаваше.

— Момко — каза той покровителствено, — това не е голяма беда! Наистина Княза ме прогласи за бански войвода, но като негов заклинател аз принадлежа толкова на село Баня, колкото и на цяла България!