Яна Язова
Бенковски (39)

14. Гонитба из Азия

Минаха месеци, добри месеци за новия „персиец“, който служеше на персийския консул в Измир. Службата му при консула изглеждаше да бе лека. Той излизаше от Измир за едно, за две денонощия, но се случваше понякога да не се върне и цяла седмица. Персийският консул едва тогава запитваше:

— Еее, къде е най-сетне моят гавазин?…

Слугите обикновено отвръщаха:

— Обикаля из околните села да намери най-доброто за твоята храна, господарю!

Персийският консул бе човек вече затлъстял, отпуснат и голям чревоугодник. Той кимаше с глава и замижаваше в знак на търпеливо очакване.

Спокойни дни в Измир, преброени дни! „Хубавото стои винаги на блюдото на везните — казваха мъдрите старци. — Никой не може да получи повече хубаво от това малко, което му е отмерено.“

Един ден Гаврил яздеше своя черен кон по улиците на шумното пристанище. Яздеше го бавно, защото бе уморен. Три дни бе скитал из планината. На седлото му висяха на свесло убити редки птици, които трябваше да украсят, заедно с многобройни ароматични и силно подправени гарнитури, трапезата на персийския консул.

По едно време, както си яздеше бавно, стори му се, че в една съседна уличка е зърнал Мокгохор, търговеца на афион от Денизли.

Той се сепна като събуден от сън, дръпна поводите на коня и стремително полетя по обратния път.

На другия ден, когато реши да излезе от сградата на консулството, той отново съгледа още отдалече своя гонител. Това бе самият Мокгохор, който идеше по улицата с размахани ръце, грубоват, угрижен и твърде състарен. Този път обаче той не идеше сам. На десетина крачки пред него вървеше Сурея. Тя бе свалила розовите шалвари и малкото розово фесче, изработено със златни мъниста, които носеше в Денизли. В Измир бе облякла дълга бяла копринена рокля, силно пристегната в кръста, а богато надиплена до земята. Бяла шапка от копринена тънка материя трептеше и се поклащаше при всяка нейна стъпка върху черните й лъскави къдри. Минувачите по улицата се спираха и я изпровождаха с очи. Тя пристъпваше гордо като царкиня, а Мокгохор я следваше раболепно, като неин покорен слуга. Той не смееше да я доближи, ала това, което можеше да направи, бе да я съзерцава от едно прилично разстояние. Нейната красота не допускаше, щото той да се изравни с нея. Това можеше да си позволи само черният слуга, който носеше отворен бял копринен чадър над главата й. Неговата грозота съставляваше един поразителен контраст с красотата на дъщеря му. И той му плащаше добри пари за това.

На всяка крачка напереният слух на Мокгохора дочуваше възклицания, които правеха сърцето му да примира:

— Каква жена! Като бяло цвете!…

— Красавица!… Каква е тази красота!…

Тези възклицания му напомняха за най-хубавото, което бе имал в своя живот, за персийката — майка на Сурея. Напомняха му за всичко, което бе обичал и което бе съставлявало цел и гордост в неговия живот.

„Дете мое, царице моя!“ — повтаряше на ума си той, като следваше дъщеря си не по-смирено от един пес.

Гаврил отстъпи под една потулена порта и ги остави да го отминат. Сурея се мярна край него с изправена глава и отпуснати ръце, както ходеше в Денизли. Това бяха нейните тънки, нежни розови ръце, които звъняха от златни гривни, нанизани до лактите. Сега ръцете й бяха голи. На лявата й китка висеше една-единствена гривна — змия от брилянти. Облеклото и накитът й я уподобяваха на богата гъркиня, каквато тя сигурно желаеше да изглежда. Нейното лице бе твърде отслабнало и печално. Тя гледаше право пред себе си със своите широки лъскави зеници, като не отклоняваше погледа си към никого от ония възхитени минувачи, които се спираха да й се любуват.

По каква работа бяха дошли Мокгохор и Сурея заедно в Измир? Дали продължаваха да го търсят из Азия, или провидението ги изпречваше още веднъж на неговия път?

Без да дочака отговор на своя въпрос, Гаврил реши да се скрие в консулството и да не го напуска за няколко дни. От своя прозорец той гледаше високата стена, която ограждаше градината, и си казваше: „Това е една малка крепост сред Измир. Тук старият пес Мокгохор никога няма да ме намери.“

Какво бе неговото удивление обаче, когато на залез слънце пред врата на неговата крепост спря една карета, богато подплатена с коприна. От каретата пръв слезе Мокгохор, облечен в празнично облекло. Той подаде голямата си черна ръка и на първото стъпало на стълбичката стъпи грациозно една голяма бяла рокля.

Тази бяла копринена рокля, нашироко разперена до земята, бе много по-разкошна от роклята, която Сурея носеше през миналия ден. Безброй къдри и дантели образуваха околовръст цяла градина от цветя и листа в един пояс до земята. Тънкият й кръст бе силно пристегнат от един притъкан от златни нишки пояс, втъкнат в дълга златна тока с три закопчалки от масивно злато. Черните къдри на главата й бяха забулени леко с ефирна бяла дантела от тънки като паяжина копринени нишки, която падаше свободно до разголените й рамене.

Мокгохор погледна дъщеря си с робско обожание и се притече пред нея да отвори вратата на персийското консулство. Консулът като по даден знак се появи на парадната стълба, за да ги приветства с добре дошли. Едва този миг Гаврил си спомни, че красивата майка на Сурея е била персийска селянка.

Той незабелязано се промъкна в жилището на консула и застана зад завесата от тежки персийски тъкани, която разделяше работния му кабинет от обширната трапезария. Скоро до ушите му достигна неговият глас:

— Аз още помня твоята майка, Сурея. Заради нейната красота у нас я наричаха чародейка. Само ти, цвете на Персия, можеш да се сравниш с нея, защото си откъсната от нейната плът.

Мокгохор тихо и треперливо въздъхна, след което в стаята настъпи продължително мълчание, напоено с отровния мирис на тютюна, който пушеше Сурея, с мириса на мъртви и странни неща, пълни с очарование и тайнственост. Една мъртва красавица, един призрак, жената на Мокгохора, витаеше сред това отровно ухание, извикана с една въздишка на техните спомени.

По едно време, навярно за да се освободи от това твърде потиснато настроение, консулът запита високо:

— Е, по каква работа си дошъл ти, Мокгохоре, в Измир, а си ни довел и прекрасната Сурея, за да зарадваш очите ми и да усладиш моето остаряло сърце?

— Тръгнал съм да диря съдружник — отвърна с печален глас търговецът на афион.

— Тъй ли? Я гледай!… Още злато ли дириш ти, свръхбогати човече, или какво?

— Е-хе-хе, такъв съдружник диря, с когото да разделя своето злато — отвърна Мокгохор.

— Такъв съдружник ти твърде лесно ще намериш, драги Мокгохоре — изсмя се консулът. — Такъв съдружник ти можеш да срещнеш на всяка крачка в Измир.

— Аз диря един определен човек — каза печално Мокгохор.

— Есе?…

— И досега той се изплъзва от ръцете ми — въздъхна Мокгохор. — Скоро ще стане една година, как тичам подире му.

— Не разбирам! — възкликна консулът. — Шегуваш ли се ти, драги Мокгохоре, или ми говориш със здравия си разум?

— Ех, стари приятелю — уморено отвърна Мокгохор, — ти съвсем ще ме помислиш за полудял, ако ти кажа, че аз гоня тогова човека да му дам не само това, ами още и най-скъпото, което имам в сърцето си — дъщеря си Сурея.

— Охо, сега мисля, че разбирам — отвърна консулът със замислен глас.

— Много работи, драги, трябва да разбираме ние, мъжете, щом Бог ни е създал да служим на каприза на хубавите жени — въздъхна Мокгохор.

Консулът се усмихна:

— Но аз не мога да повярвам, че може да се намери мъж, който да остане равнодушен пред красотата на Сурея, и търговец, който да не се съблазни от твоето злато! И ако си срещнала такъв мъж, цвете на моята страна, аз мога да се закълна, че той е единственият, затуй вие сте тръгнали да го дирите по земята. Кажете ми сега, защо сте дошли в Измир и мога ли с нещо да ви помогна?

Сурея изпусна благоуханен цигарен дим от своите устни и отвърна с нежен глас:

— Ти знаеш нашата майка Титигата. Тя получи от неговата дреха едно малко седефено копче и по това копче позна, че той стои на един морски бряг, готов да отпътува към своята родна страна. Затуй ние тръгнахме по брега на морето и пристигнахме в Измир.

Консулът се замисли, а неговите гости мълчаха. Човекът, който ги слушаше зад тежката завеса от стари персийски тъкани, остана като закован на своето място. Той веднага си спомни Айдън, своята среща с Мокгохора и колко старателно бе стискал той ръката му върху маншета на ризата, додето бе откъснал малкото седефено копче. Спомни си колко дълго търсиха копчето в праха на улицата и не го намериха. Това копче сега се намираше в ръцете на старата вещица.

Колкото и да не вярваше и да не бе посветен в тайните на Азия, Гаврил трябваше да признае, че това е твърде неприятно.

— Е, Сурея — чу се отново гласът на консула, — старата Титигата каза ли ти как ще намериш своя любим мъж?

Сурея мълчеше.

— Каза ли ти, че ще го срещнеш тук?

— Не, тя не ми каза това — отвърна тихо Сурея. — Нейните думи бяха такива: „Навсякъде ще бъдеш до него, ала няма да го срещнеш никъде. Ще го видиш, ала няма да го познаеш. Там, където е отишел, той не е това, което е бил тука. Тези думи, които ти е казал, там той ги е забравил. Той е дошел отскоро при нас и скоро ще си замине. Аз вече го виждам как стои на морския бряг и гледа към своята родина. Така е, защото никой не може да избегне своята съдба!“