Яна Язова
Бенковски (265)

18. Проверка

Когато слънчевите лъчи блеснаха на небосклона, разпръснатите през нощта групи четници отново се събраха около своя войвода. Мястото, на което се намираха, бе врачанският връх Веслец, или Вирхлец, предгорие на Балкана, засадено с лозя.

Първи към войводата пристъпи четникът Слав. Той носеше в ръката си желязната част от изгоряла двуцевна пушка. Цевите бяха не една до друга, а една върху друга. Такава пушка носеше само княз Радионов.

— Какво се е случило с княза? — извика болезнено Христо Ботев. Той бе настигнал руския капитан през нощта, след убийството на Давид Тодоров, със същото ловджийско чифте на рамо. Князът газеше самотно през разораното поле в мрака на нощта.

Досвидя му се да го повика, само го погледна със свито сърце, без да знае, че го вижда за последен път. Неволно в ума му се мярнаха думите на Емерсона: „Аз и този, и онзи, като гинем тук, гинем в защитата на своя дом, в защитата на децата си и на имота си, а ти, чужденецо, гинеш за един идеал!…“

— Капитан Радионов се присъединил към Георги Машев — отговори четникът. — Това трябва да е било близо при лозята. Черкезите са ги заградили в една колиба сред самите лозя. Аз не бях далече. Привлече ме ожесточена стрелба от колибата. Познах ловджийското чифте на руския капитан. Неведнъж съм го чувал. Когато се втурнах нататък, черкезите бяха хвърлили запалени главни върху сламения покрив на колибата. Той пламтеше и изгоря пред очите ми. Горяха и четирите стени на колибата. Черкезите побягнаха, когато престанаха всички гърмежи. Почаках пламъците да съборят покрива, стените и да утихнат на самата земя. Тогава приближих. И намерих в жаравата това…

Слав подаде на войводата железния остатък от двуцевната ловджийска пушка:

— Княз Радионов е бил там. Георги Машев също е изчезнал. Трябва да мислим, че и двамата са изгорели вътре.

В това време двама четници едновременно изкачиха голата могила между лозята и навлязоха във Веслец.

— Войводо! — завикаха отдалече те, уморени и запъхтени. — Инджето се улови! Падна в турски ръце! Видяхме как го завързаха на един кон и откараха в турския лагер!

— Как не можахте да го отървете? Да му се притечете на помощ? — скочи Христо Ботев.

Двамата четника пристигнаха и се изправиха пред него.

— Цяла потеря го заобиколи на пътя! — казаха те, посивели от умора. — Инджето беше тежко наранен и се отбраняваше с мъка. Додето ние да се притечем от всички страни, той престана да гърми и падна в техни ръце. Свързаха го на коня и го откараха.

— Войводо! — завика отдалече друг четник, който влизаше в лозята на Веслец. — Вижда Ли се някъде около тебе Иваница Данчов?

— Иваница Данчов не е дошел още на Веслец — отвърна съкрушено войводата. — За какво търсиш Иваница Данчов?

— Той водеше за ръка брата ти Кирила и ме настигна по пътя. Запита ме накъде вървят. Дали войводата и щабът му са минали вече по този път. Те изглеждаха, че не знаят къде вървят, и въпреки че аз им посочих Веслец, няма ги! А отдавна трябваше да са пристигнали!

— Ние ще стоим тука цял ден! Ще почакаме! Има време! — опита се да успокои сам себе си Христо Ботев. При трагичната загуба на руския княз и залавянето на Инджето той не искаше да покаже прибързана тревога за съдбата на малкия си брат, която изпълни сърцето му.

Когато слънцето се издигна високо в небето и върхът Веслец гъмжеше вече от събраните четници, войводата Христо Ботев се изправи между тях с един списък в ръка, на който бяха записани двадесетина имена. Последното име, което бе записано в него, бе името на неговия брат.

С висок и ясен глас той прочете имената от началото до края.

Никой от повиканите не се обади.