Яна Язова
Бенковски (24)

4. Неспокойният ездач

Райо Ильов и Станьо Хрелката посрещнаха Гаврила в абаджийския дюкян, който тримата бяха наели в Цариград. Пред техните смаяни очи се възправи един забележителен ездач, възседнал черен разпенен кон с голяма златна пендара на гърдите. Те изскокнаха навън и с мъка откъснаха очите си от голямата конска глава с огнени очи и лъскава черна грива, за да прочетат върху могъщите му гърди златния надпис на пендарата: „Машалла на ездача!“ Този надпис ги направи да полудеят от възторг. Те грабнаха протегнатите две ръце на конника, стискаха ги, разтърсваха ги в своите и го приветстваха с „добре дошел!“

Когато се взряха обаче в хубавото му лице, те занемяха. От един поглед можеха да се закълнат, че на техния Гаврил се е случило нещо твърде лошо. Такова „лошо“, което за мореплавателя е насрещен вятър, за пешеходеца дълбока река без брод, а за ездача неочаквани сипеи. Те отпуснаха ръце и не посмяха да се провикнат: „Еее, как е там у дома?“ Нито пък: „Защо си водиш за другар този черен кон, а не винеоката дъщеря на джелепина? Нали за нея бе тръгнал?“

Добрите другари твърде малко има за какво да питат. Хубавото, но отслабнало и намръщено лице на техния побратим Гаврил им разправяше вече без думи, че насрещен вятър е обърнал на морското дъно неговата сватбена лодка, че безбродна река е отделила винеоката Харитина от неговия живот. А черният разпенен кон, макар и празнично украсен със златна пендара на гърдите, бе изгазил нечакани по пътя му страшни сипеи.

Гаврил се връщаше от този път възмъжал, но по намръщеното му лице, като едно постоянно състояние, се четеше безпокойствие. Туй състояние, изглежда, му бе дошло от насрещния вятър сред морето, от дълбоката безбродна река сред пътя, от нечаканите сипеи сред планината.