Яна Язова
Бенковски (22)

2. Коренът

Кираджията Харалампий се издигна от капрата и като се облегна с лявата ръка на опашката на коня, с дясната вдигна камшика и посочи към близката дълбочина:

— Ето Копривщица!…

Георги Бенковски стана и погледна зад гърба му. Туй, което Харалампий му сочеше, бяха две-три несигурни звездици сред едно гнездо тънка мъгла, твърде необикновена за това място.

Но нима този месец февруари бе като друга година? Топлият вятър стопи снеговете за два дена и примами бялото звънчато кокиче и жълтия минзухар да излязат по напечените баири.

В долината се виждаха орачи. В черните рохкави ниви белите им ръкави вървяха по браздите като щъркели.

Бенковски отново седна в колата и каза:

— Карай по-бавно, да влезем в Копривщица през нощта!

Той се радваше, че в колата е сам с този чужденец, който нито можеше да види, нито можеше да знае, че връща един копривщенец бежанец в родното му място. Радваше се, че се връща сам.

Той изпитваше такова нещо, което знаеше, че се случва на мнозина подир дълги години скитничество. Извървява пътешественикът град подир град, страна подир страна. Човек подир човек вървят през живота му. Тежки и чужди говори ограждат слуха му. Камък подир камък се трупа около сърцето му. Един ден, ако се върне у дома си и го подири, може да намери стената станала толкова висока, че нито може да го види, нито да го чуе.

И на този пътник, който тази вечер влизаше подир дълго скитничество в родна Копривщица, сърцето бе твърде хладно и спокойно. Далечни земи, чуждоземни хора и говори бяха натрупвали камък върху камък около него.

Като наближаваше вече това селище, в което се бе родил, като дишаше вече родния чист въздух, той имаше време спокойно да си помисли и да възобнови спомените си от това място.

„О, Копривщице горда! Къщи, строени с високи каменни зидове, с големи еркери върху зидовете и с възвисени сводести порти, под които важно влизаха и излизаха знатни стопани — джелепи и бегликчии. Ти се гордееш с техните семейства, многобройна челяд и красиви жени, около които шетаха множество слугини. Твоите господари, с които ти се гордееш, са познати далече в чужбина.“ Преди повече от десетилетие той живееше тук като абаджия. Наричаше се не Георги Бенковски, а тъй както го бе кръстил дядо поп в малката енорийска черкова — Гаврил Хлътев. Име, познато на малко копривщенци в една малка махала. Богатството му бе абаджийският занаят, но още неговата младост и хубост. Момичетата, които растяха заедно с него в този край, започнаха да го подсещат за нея. Строен, представителен, каквато и дреха да сложеше на себе си, прилягаше му. Русото му лице имаше бляскав и мъжествен израз. Ясносините му очи светеха като два скъпоценни камъка.

Такъв хубав и личен мина той един ден край една от ония богати джелепски къщи, която имаше висок каменен зид и високи еркери над улицата. В един еркер стоеше като гълъбица в кафез дъщерята на джелепина, винеоката Харитина. Тя шиеше на гергеф. Харитина бе третата поред от осемте дъщери на богатия търговец. Най-голямата й сестра бе минала тази година под венчило. Ред беше на втората да си избере мъж, но Гаврил знаеше, че всички знатни младежи в Копривщица чакат да се замомее Харитина. Той повдигна очи, само от едно любопитство, за да я види. И видя… винеоката Харитина бе наистина хубава!… Нейните винени коси бяха разпилени под ясносинята копринена кърпица, която небрежно бе завързала на главата си. Нейните очи гледаха тъжно, искрометно и влажно като гъсто вино.

Той се застоя под еркера и се забрави да я гледа. Харитина го забеляза от своето високо стъклено гнездо над каменната стена и се усмихна. Тя не се усмихваше нему, а на гергефа си. Младият Гаврил никога не бе виждал тъжна красавица да се усмихва, но тогава видя, че такава усмивка е озарение и за най-тъжното сърце.

Така, внезапно озарен, стъпил долу на тесния калдъръм под високата каменна стена, върху която бе кацнал стъкленият еркер, Гаврил почувства за първи път, че в гърдите му бие сърце.

Оттогава той минаваше всеки ден и винаги по този час покрай къщата на джелепина и с разтуптяно сърце повдигаше глава да погледне в стъкления еркер. Харитина седеше на своето любимо място и бродираше на гергеф. Понякога тя оставаше дълго да седи и да бродира усмихната под неговия поглед, понякога ставаше като капризно дете, оставяше гергефа на прозореца и като загръщаше на гърдите си синьото кадифено елече, обточено с червени лисичи кожи, разтърсваше винените си къдри и потъваше в дъното на къщата.

През пролетта се заговори, че джелепинът ще жени втората си дъщеря. Веднага подир това се разчу, че Луко — първородният на хаджи Рашко бегликчи — пратил сватове у джелепина да му поискат Харитина за жена.

Този ден Гаврил не видя своята гълъбица да бродира на стъкления еркер. Не я видя и на втория, и на третия ден. Мъгла припадна над очите му. Той едва я позна, когато на четвъртия ден я видя стъпила на пътната врата. Беше такава винеока, с бяло лице и червени къдри, каквато той всеки ден я виждаше горе на еркера. Само че тук долу лицето й бе строго и намръщено от скрита болка. Гаврил разбра тази болка и сърцето му се изпълни с дързост. Приближи към вратата и видя, че тя трепти като червена птичка и нетърпеливо го чака.

Тогава той отвори уста и каза:

— Вярно ли е това, което приказват из града за Луко и за тебе?

— Вярно е — отговори тя шепнешком, като го гледаше.

Мъглата пред очите му почервеня.

— Но аз още нищо не съм му отговорила — прибави тя все тъй шепнешком.

Ако ида в Цариград да работя една година и да спечеля пари, ти ще ме чакаш ли? — изведнъж отвори той уста, а очите му блеснаха като скъпоценни камъни.

— Ще те чакам! — с внезапен порив отвърна тя и като го погледна с винените си очи, искрометни, изчезна в открехнатата врата, като я затвори предпазливо, за да не я чуе никой в голямата къща.

На другия ден Гаврил напусна малкото си абаджийско дюкянче, разпродаде колкото шаяци за работа имаше в него, прибра си в една торбица голямата черна ножица, валчестия напръстник без дъно, лъснатите от работа игли и отиде, та потърси Станьо Хрелката и Райо Ильов, които бяха решили вече да отида по печалби в Цариград. Сговорната дружина мина за сетен път край къщата на джелепина и излезе от своята родна мила Копривщица.

В Цариград тримата другари си отвориха малък абаджийски дюкян на общи разноски, но на Гаврила му провървя най-много, защото турците обичаха да си шият аби при салтанатлии майстори като него. Според неговото спретнато, дори контешко облекло те мереха своето. Започнаха да му плащат и повече пари от уговореното, но искаха да са гиздави като него. Това го направи да обърне още по-голямо внимание на облеклото си. В скоро време той захвърли бялата памучна риза, която си носеше от Копривщица, и я замени с копринена от Дамаск. Понякога носеше ризи с ръкави от най-тънка смирненска коприна, закопчани при китката с бяло седефено копче. Тия копринени ризи той носеше втъкнати в зебешки гащи, къси до коляното, с гети под коляното, украсени с много нашивки от гайтани и други украшения. Върху ризата носеше два елека, единия от джанфез, другия от кадифе, с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти. Чепкена си носеше с пуснати колчаци, по ръбовете обточени и бродирани с най-тънко изработен гайтан.

Такъв хубав и гиздаво облечен се върна той подир една година, като преуспял цариградски търговец, в Копривщица, да поиска дъщерята на джелепина, винеоката Харитина, за жена.

Къщата обаче, която в родното място му бе най-мила, подир една година той намери пуста, а високия еркер — празен.

— Харитина ли? — заговориха с него непознати съседи. — Преди месец време джелепинът заповед издаде и тя отиде под венчило, та се почерни с проклетия Луко, първородния на хаджи бегликчи. Сега Луко е най-богатият стопанин в града и първи гост в конака.

Сърцето на Гаврила потрепера от мъка и почерня от гняв. Помисли веднага да си завие очите и да се върне на дюкяна си в Цариград, нозете му обаче не тръгваха да си вървят.

— Първом да я видя! — каза той. — Надявам се да я видя посърнала и погрозняла. Защото всеки, който престъпи такава тежка клетва, погрознява!

Той мина веднъж край къщата на богатия Луко, мина дваж. Заговори се за него по съседите. Излизаха да го гледат, когато минуваше по улицата, такъв гиздав, пременен, личен по хубост цариградлия.

„Нека, нека ме види! — казваше си неговото сърце. — Нека се чуди, че такъв личен съм станал и пак съм се върнал за нея! Нека ме види, че да й почернее домът на черния Луко, както светът почерня за мене!…“

Всички съседи на Луко излязоха да го видят, да го поразгледат и да му се понарадват, само винеоката Харитина не излезе от Луковия дом да го види. Луко започна да разпитва съседките видели ли са го днес пак да минава покрай неговата къща и да гледа в неговите прозорци.

Скоро дойде време да се прости завинаги с Копривщица и да тръгне с тая опустяла душа, да се влачи месец време подир някоя биволска кола към Цариград. За да избегне поне тази мъка, той реши да си купи ат с лъскав черен косъм. Самотникът си купи другар, гиздав като него. През средата на силните му гърди върху две кръстосани каишки той закова със златни гвоздеи голямата златна пендара, която бе донесъл да украси с нея гърдите на винеоката Харитина. На пендарата той даде да издълбаят надпис с големи букви, които да се четат отдалеч:

„Машалла^[1] на ездача!“

Като свърши и тази работа, не му оставаше друго, освен да потегли за Цариград. Но той реши да си замине, както заминаваха най-богатите копривщенци търговци. Той пазари на висока цена селската музика, тъй като циганите не скланяха за по-малко пари да изпровождат с цигулки, тъпани и зурли един непознат в Копривщица търговец.

След като свърши пазарлъка с тях, той се качи на своя черен ат и с горда, бавна стъпка тръгна да излиза от града. Музиката вървеше подир него и свиреше. Всички копривщенци трябваше да видят кой е той и колко много е сполучил в Цариград.

Когато стигна до улицата на богатия Луко, той вкара своя черен ат в нея, а музикантите вкупом навлязоха подир него.

Черният лъскав кон, със златна пендара сред гърдите, вдигаше бавно лъснати копита и пристъпваше грациозно сред въздивената тълпа, която бе изпълнила улицата. Сърцето на ездача лудо биеше в изпъчените му гърди. Ето я, сега ще излезе от високата порта винеоката Харитина, за да види защо музиката така жално свири и кого изпраща на далечен път!… Излита един орел, на когото гнездото е опустяло. Ще расте, цъфти и връзва плодове едно дърво в чужда страна, когато коренът му ще остане забит дълбоко в плодородната земя на Копривщица.

Пред портата на Луко черният ат заби копита в земята и спря, като изпъчи украсените си със злато гърди. Музикантите се стъписаха зад опашката на коня и надуха своите инструменти с удвоена сила.

В това време голямата порта на Луковия дом се отвори и отвътре като черен пес изхвръкна навън черният Луко.

— Какво си вдигнал тая гюрултия пред моя дом бе — излая той. Черната му долна челюст трепереше от злоба.

Музикантите млъкнаха и се огледаха накъде да побягнат. Додето Гаврил да му отговори с достойнство, двама конни заптии връхлетяха в малката уличка, разгониха с бичовете си музикантите и се обърнаха да разпилеят тълпата.

На улицата останаха само той върху черния ат, който все още пъчеше украсените си със злато гърди, двамата запъхтени от гонитбата конни заптии и черният Луко, който ругаеше натрапника, като го пращаше в пъкъла на турски и на български.

— Да го откараме ли в конака, чорбаджи? — угодливо го подсети едното заптие.