Яна Язова
Бенковски (218)

10. Изправянето на една грешка

Хората, които се блъскаха вече, насъбрани в черковата „Свети Атанас“, изглеждаха на поп Петър като овци, които се събираха на заколение, ала никой, който го погледнеше, не избягваше от него. Никой не казваше, че той е виновникът на заколението. Никому не идеше на ума, че поп Петър е бил луд…

Врявата започна от западния край на селото, откъдето се изнизаха семействата на бягащите перущенски големци, които отиваха да се предадат на устинските читаци. Веднага подир първата врява на този край пламнаха няколко плевни и къщи. Пушечни гърмежи се смесиха с пращението на огъня. Лавнаха кучета и с повдигнати опашки профучаха от запаления край под оградата на „Свети Атанас“. Гласове, които се приближаваха, викаха колкото им сила държат: „Турците са навлезли!…“

Две момчета във въстанически униформи, които бяха захвърлили при бягството пушките си, нахълтаха запъхтени в черковния двор. Старците залостиха подир тях вратата на оградата с камъни.

— Нашите, като видяха какви хора се предават на читаците — викаха разпалено презглава наляво и надясно двете момчета, — излязоха из окопите и както бяха с оръжието си, тръгнаха с тях… Тогава устинците се спуснаха и заеха нашите окопи… Ние едва успяхме да се спасим с бягство. Те запалиха подир нас плевни и една къща, мислим да е на един от Тилови…

В двора на черковата настъпи объркване. Викове на жени, размесени с писъци на деца. Бягство ту към залостените врати на оградата, ту край самите зидове, ту към широко отворената врата на черковата, додето най-сетне всички останали са наблъскаха почти един до друг до черковния покрив.

В това време команда на турски език се чу откъм западния край.

Поп Петър погледна към входа на храма, но не влезе. За него място нямаше. Недостоен беше той да заеме мястото на някой беглец.

С глава ниско наведена над гърди нозете му го довлякоха до задната малка вратичка на черковната ограда. Старците, които я вардеха, разместиха големите камъни и почтително му сториха място да мине през нея. Той излезе и тръгна към черковата „Свети Архангел“. Неговите близки се бяха прибрали в нея като в истинска крепост.

Старият Иван Гинов, за когото казваха „Иван е роден с късмет“, за да възблагодари на Бога за безценното богатство, дадено в ръцете му, бе изградил на левия бряг на реката голяма черкова „Свети Архангел“, със стени масивни от дялани камъни, градеж, какъвто някои поклонници хаджии разправяха, че са видели само в древния Египет.

Поп Петър Велчев не се упъти натам заради нейната здравина или с намерение да се укрие в нея, или защото в „Свети Архангел“ бяха близките му, а защото от години бе навикнал да върви по тоя път. В двора на черковата от изобилния строителен материал, донесен от Късметли Иван за нейния градеж, беше построена и училищната сграда, в която той учеше като учител малките деца.

Всичко това — храмът Божий, в който служеше като свещеник, и училищната сграда, в която служеше като учител — сега изглеждаше другояче. Деца и богомолци бяха вече струпани наедно в черковата, гърмяха на глас и писукаха, защото животът им бе застрашен по вина на въстанието и на поп Петър Велчев.

Нямаше по-окаяно от неговото безумие…

Когато наближи църквата, той чу голямата врява сред събраното в нея и натъпкано до задушаване население. Черковният двор и училището също тъй бяха пълни с мъже на всякаква възраст, които носеха оръжията си в ръка. Жени и деца бяха научили вече, че турчите се навлезли в западния край на селището и са почнали да палят.

В черковния двор се бяха върнали от Пазлака чорбаджиите Гаго Иванов и Цветко Насев. Те разправяха наляво и надясно за добрия прием, който устинските читаци оказали на предалите се перущенци.

— А нас изпратиха да ви кажем това: преди да се удари селото от всички страни и предаде на огън и сеч, те най-любезно ви канят да отидете при тях на Пазлака да предадете оръжието си, а после да заминете на сигурно място в Устина. Това е последният път, в който се връщаме да ви каним за вашето спасение!… Който е съгласен да се предаде и си спаси главата, веднага трябва да реши и да тръгне с нас. Готовите да ни последват да излязат вън и се наредят в редици!

Пред очите на поп Петър Велчев, който бе застанал вече край черковната врата, плахо започнаха да излизат навън и да се нареждат една до друга жени, заобиколени от деца. Други плачеха и носеха пеленаците си на ръце. Трети водеха децата си и се обръщаха към близки и познати в черковния двор за съвет или им подвикваха да съобщят на мъжете им, на братята им, на бащите им по окопите и табиите, че са отишли да се предадат и отърват от смърт децата си. Четвърти молеха старите си бащи да вървят с тях. Навсякъде обаче и у всички се забелязваше едно колебание и смущение, сякаш смъртта на децата им от башибозушки ятаган можеше да бъде за предпочитане от предаването в ръцете на едни още благосклонни врагове. Или можеше да има още някаква надежда за победа на въстаниците.

Междувременно сред това колебание на майки и бащи, които посбутваха, събираха децата си и като се оглеждаха на всички страни, най-сетне излизаха от черковния двор да се наредят на пътя, се случи нещо колкото неожидано, толкова и съдбоносно.

Поп Петър Велчев, когото всички гледаха изправен пред вратата на черковната ограда, свали калимавката си и гологлав, с наведено чело, застана и изправи целия си ръст пред колебливата редица. Никой не знаеше защо извърши той това. Дали неговото решение бе продиктувано от нуждата да изправи една грешка?

На пътя, в черковния двор и в самата черкова след внезапното замлъкване, което бе настъпило, врявата се удвои. Жени, деца и старци се втурнаха навън и редицата на „предаващите се“ бързо започна да се удължава, набъбва и движи като дебелото, космато тяло на огромна гъсеница, в което зловещо звучеше писукането на бебетата и уплашеното бърборене на едва поотрасналите младенци.

Поп Стоимен Атанасов също се реши да излезе от черковната врата. Понесъл на ръце най-малкото си дете, което размахваше вън от пелените тънките си крачета и ръчички, той отиде и се нареди начело на редицата до поп Петър Велчев.

Тъй като „предаващите се“ бяха станали над двеста души мъже, жени и деца, двамата чорбаджии разделиха дългата редица на две половини. Първата начело с двамата свещеници трябваше да мине по пряката улица и да излезе на Пазлака, а втората половина да върви след тях, като поизбиколи по главната улица.

Когато поп Петър Велчев поведе дългата колона от стотина души край черковата „Свети Атанас“, той отново чу Гаго Иванов и Цветко Насев да викат:

— Който иска да се спаси, да излезе и тръгне с нас, додето селото не е ударенооо!…

Без да се покаже някой отвън, затворените в черковата отвърнаха гръмовито:

Който иска да се турчи, нека върви и се предава!…