Яна Язова
Бенковски (199)

10. Ден седми

Последният ден на седмицата, който обсадените посрещаха в Дряновския манастир под непрестанния огън на многобройния неприятел, този път започна с нещо ново, което за четвърт час парализира съобщителните ходове и връзки на четирите манастирски крила.

Черкези, башибозуци и редовни войници, разпределени на групи зад най-близките околни скали, снабдени с най-силните пушки, бяха получили заповед: едни да стрелят право в прозорците на килиите, които бяха изпълнени с въстаници, а други да стрелят само в стълбищата, които съединяваха горните с долните етажи и килиите в четирите крила.

Едно отделение черкези непрестанно стреляше само в една точка, а именно в студения сладководен кладенец сред двора, от който обсадените черпеха вода за пиене. За по-малко от час почернялата дъсчена пирамида, която един век му служеше за покрив, кръглата му ограда от бял мрамор, правена от игумена архимандрита Рафаила от Дряново през септември месец 1845 година, когато се изгради черковата „Свети Архангел Михаил“, плочите около него, поставени от Рафаила и на два пъти поправяни от Пахомия, дори и кофата му, закачена на дръжката на чекръка, бяха превърнати в купчина развалини. Тъй най-цветущи селища, изобилно напоявани с кристалночисти води, са бивали превръщани от унищожителната ръка на човека в сухи пустини.

Когато слънцето изгря, не само външните четири стени на манастира, но и неговата вътрешност представляваше вече една потресающо грозна гледка. Килиите — без прозорци или с увиснали на някой последен гвоздей дървени рамки, по които тук-таме бе останало по някое строшено стъкло — зееха, отворени от вихъра на куршумите, като черните дупки на изхвърлени черепи. Врати и стълбища се люлееха, трещяха и събаряха, оставили 75-те стаи, увиснали на въздуха като кафези.

Тези кафези бяха натъпкани вместо с птици с въоръжени мъже, които напразно стискаха в ръце оръжието си и надничаха зад увисналите на една панта врати, дано видят някого от другарите си в съседната килия или получат заповед от своя войвода.

Най-сетне тази дългоочаквана заповед се разнесе с извикване от килия в килия, като се повтори 75 пъти. Тя гласеше: „Да се изкъртят дупки в стените между килиите, в подовете между горните и долните етажи и движението незабавно да се възстанови!“

Втората заповед гласеше: „Да се пробие дупка под малката вратичка на задната страна на манастира, където до самите стени течеше бистър и студен планински поток, и от него да се почерпи вода за пиене!“

Улисани да гърмят непрестанно в прозорците, върху стълбищата и двора, войските на Фазъл паша не можаха да видят с каква бързина в стените между килиите бяха изкъртени дупки вместо врати, бяха отскубнати от подовете стари дъски, с ножовете и мечовете изсечени четвъртити дупки вместо стълби. От тези дупки веднага провисваха обутите в цървули нозе, белите навуща, прекръстосани с черни върви, на запрените в горните килии въстаници. Те тупваха долу, а подир тях веднага се подаваха нозете на съседа им, който бе прескочил съборената стена. И тъй из четирите крила на манастира, подложени на силния неприятелски огън, плъзна един мравуняк от въстаници, които можеха отново да се срещат живи в този ад, да се разпитват, да се окуражават, да вземат общи решения и най-сетне да достигнат своя войвода.

Когато движението по всички крила на карето се възстанови, войводата Пармаков тозчас нагласи своята отбрана.

Най-яростните огнища около манастира, които изхвърляха непрестанен огън в прозорците на килиите и върху двора, в скоро време бяха заставени да замлъкнат. Унилите и побледнели лица на въстаниците започнаха да оживяват, гласовете им да се чуват навред.

Не бе дошло обаче още обедно време, когато между високите скали се разнесе гръмовен рев. Той надмина всички гърмежи наоколо и разтърси четирите каменни основи на укрепеното каре.

— Не бойте се, другари! — завика войводата Пармаков, като се разтича по всички ходове. — Турците видяха, че нашата сила е голяма, затуй са докарали топ да ни плаши!…

Надали това орлово гнездо, съградено от векове в непристъпната гънка на планината, тия безгласни канари без брод и пътека, щяха да чуят някога гласа на топ, ако между тях тиранията не бе срещнала неожидано свободата, ако скотът не беше срещнал човека, а низостта не биде принудена да надвие най-трудното — идеала!

Ако наистина не бе дошло време една могъща империя да се уплаши от шепа хора!

Прочее Пармаков бе казал истината. Гласът на топа, тоя гръмовен рев между безгласните канари, повторен и удесеторен от тяхното ехо, бе гръмовният рев на страха. Но тия, които за първи път чуваха неговия глас, останаха по местата си поразени и разтреперани от неговата сила.

Бачо Киро, без да бъде войвода и офицер като Пармаков, без да бъде добър стратег, а само един добър поет, веднага схвана, че постепенното, но вече сигурно разрушаване на тяхната крепост, бързото изчерпване на техните припаси, лошите и слаби оръжия, с които седем дни без отдих трябваше да се отговаря на модерно въоръжена армия, тяхната малобройност, помощта отвън, която не пристигаше и никой не вярваше вече да пристигне, безсъницата, зле нахраненият стомах, уморените мишци, безнадеждните чувства са един лош крепител на идеала, а обезсърчението — отлично ехо на гръмовните ревове, които едно след друго започна да издава нагласеният срещу манастира топ.

Той събра около себе си най-уплашените бунтовници и им заговори с блеснали от сълзи очи:

— Братя… — запъна се и повтори… — Братя!… Много трудна е нашата задача, с която сме се нагърбили и която от седем дни усилено разрешаваме тук!… Знам мъките ви, тъгите ви за оставени на турски произвол деца, жени, бащи, майки. Вие оставихте всичко мило и драго, но знам и това, че ние взехме оръжие, издигнахме байрак да се бием за нещо по-мило, за нещо по-славно: свободата на поробеното ни и злощастно отечество! Колкото и да е звяр тиранът, не ще го оставят да изтреби до крак цял народ, да избие всичките ни невинни деца. Все ще остане някое от тях да дочака онзи славен ден, в който ще изгрее свободата и за нашия народ! Тогава потомството ще си спомни за нас, борците, ще запише със светли букви нашите имена в историята, ще порони сълзи за нас — паднали в неравна борба! Смелост, братя!

По измъчените лица, които го слушаха с пушки при нозе, потекоха горещи сълзи. Плачеха неговите белочерковци, стотина на брой, които го бяха последвали с бунтовни песни на уста.

Често пъти историята в най-героичните си страници описва безстрашни борци, които пред решителния момент са проливали сълзи. Жертвата пред олтара, готовността да се погине за идеала са съвместими с плача на живота.

Историята гледа на такива сълзи с умиление. За гробовете на такива борци поетите свиват букети от най-нежни цветя — незабравките. Техните сълзи, пролени при жертвоприношението, са се стрували на отечеството много по-скъпи, отколкото смайващият в лицето на смъртта смях, излязъл от устата на прославени герои.

Един колос на човешката мисъл, който е описвал Наполеона при неговите победи и при неговите поражения, е казал, че големите победи предизвикват възхищението на народите, ала пораженията нещо много повече — тяхното умиление!

С разплакани лица защитниците на свободата, дошли от Бяла черква, селяни, които никога не бяха виждали, нито чували такова страшно оръжие като топа, вдигнаха отново старите си шишанета и се приготвиха да отидат по местата си. Те отиваха да отвърнат с един книжен фишек на онова гърло, което изпълваше с гръмовния си рев цялата околност.

В това време обаче Петър Пармаков, славният нов войвода, мина тичешком покрай тях, като викаше на всички страни:

— Не бойте се, юнаци!… Този топ се оказа една стара негодна машина! Гранатите му са дребни колкото яйца и нищо не могат да сторят на нашите дебели зидове! Колкото за неговия рев, канарите със своето ехо го правят толкова силен! Кой ще дойде мене да го накараме тозчас да замлъкне?

— Всички ще дойдем! Ето ни! Хайде да вървим!… — завикаха един през други въстаниците, които току-що бяха изтривали своите сълзи.

— Аз нали ви казах, че това е старото плашило, с което турците гърмят на калето в Търново, когато дойде байрамът?… — развика се Иван Христов от Михалци.

И тъй като минаваше за добър стрелец, той пръв последва войводата на покрива, който гледаше към малката горичка пред мостчето на манастира, в която бе нагласен байрамският топ.

Веднага няколко плочи от покрива бидоха повдигнати и добрите мерачи сложиха своите шишанета в образуваните мазгали. Дулата се насочиха към кичестия зелен букет на горичката. Пропукаха изстрели. Ужасният рев, който раздрусваше канарите, млъкна.

От двете страни на топа останаха да лежат, надупчени на решето, две окървавени дрипи. Това бяха двамата турски топчии.