Яна Язова
Бенковски (182)

1. Подземното бучение

На паметния 30 април следобед, когато въстаниците на панагюрска Каменица бяха вече разбити, трима конника, идещи от Панагюрище, трима бежанци, можаха да се доберат до първата селска стража, поставена на пост край Копривщица.

Тези трима конника, които не се бяха сговаряли, а нуждата да дирят друга разбунтувана земя бе събрала на копривщенския път, бяха: хилядникът Павел Бобеков, без да има вече своите войници, Орчо войвода, без да води след себе си своите юнаци, и стотникът Манчо Манев, които, подобно на тях двамата, без да изтървава ножа си от ръка, бе слязъл омотан във вихрушката на най-свирепия ръкопашен бой с около стотина черкези, в подножието на разбита Каменица. Там най-сетне той бе разбрал това, което бяха разбрали и другите двама: че не му е останала друга чест, освен да падне под черкезки ятаган в Драгулин махала или да побегне и продължи борбата в Копривщица.

Павел Бобеков изглеждаше съсипан от непосилния за него бой и като човек, който излиза от ураган, без да знае час, време и място. Но поражението, което би вапцало хубостта на лицето му с ужас, бе му оставило сериозността, която го правеше все още приличен и достоен за следване.

Орчо войвода, напротив, не изглеждаше претърпял особена промяна. След сполуки и победи — поразен, със сила — надвита не от сила, а от множество, влязъл в бой стотник, а излязъл сам, той изглеждаше все тъй весел, с онова страшно веселие, което бе обърнало турците на двете села Османово и Стрелча в неудържимо бягство и постлало цялото поле по пътя му с тяхното оръжие. Веселие, което само по себе си бе слава и победа.

Юнашките му черни очи изхвърляха пламъци. Дебелият му врат се червенееше и въртеше на всички страни като врат на млад бик, а мускулестото му тяло изглеждаше все още да пращи от енергии, които ужасните налитания на врага и ръкопашни боеве, гърди срещу гърди, не бяха изтощили.

Ако сме бити в Панагюрище, няма да ни бият и в Копривщица я!… — весело подвикна той на своите спътници.

Ала когато и тримата се изправиха пред копривщенските крайселски стражи, които изглеждаха твърде недружелюбни, с лица мрачни и брадясали, а погледи свъсени и подозрителни, дори и той трябваше да замлъкне и да се замисли за това, което вижда пред себе си.

Селяните стражи не бяха от Копривщица, нито пък бяха облечени във въстаническите си дрехи, а на калпаците си не носеха металически лъвчета. Те бяха бегълци от околните села, които изглеждаха настръхнали от недоволство.

— За къде сте тръгнали? — запитаха те тримата конника, като препречиха пътя им за града с оръжията си.

— Отиваме при апостолите Тодор Каблешков, Панайот Волов и Георги Икономов — отвърнаха и тримата в един глас.

— Те са затворени заедно с други, бунтовници в спицерията на д-р Спаса и вие не можете да идете при тях! — отговориха им наежени мрачните стражи. — Тях всеки час чорбаджиите могат да изведат от града, за да ги предадат на Кел Хасан паша, който пристигна тая нощ и заплашва да гори и коли Копривщица, както е горял и клал Еледжик!…

— Чорбаджиите ни събраха вчера, кога заваля дъжд, и ни казаха: „Какво стоите, та не вържете тия чапкъни? Като ги предадем на пашата, ще отървем града и нашите глави ще се спасят от сеч!“

Тримата панагюрци, тримата бегълци, слушаха тия думи на копривщенските стражи, смаяни и потресени от това отчаяние на народа, което като някакво бучение се бе надигнало отдолу и застрашило цялата почва. Без да се е хванало още за оръжие, отчаянието в Копривщица твърде скоро бе помислило за предателство.

Но Орчо войвода не бе от тия хора, които се оставяха да бъдат изненадани. През десетте дни на въстанието той бе показал навред своята съобразителност и бързина, която правеше действията му светкавични. Орчо войвода простреля с юнашки очи стражите и се провикна с глас, който не можеше спокойно да се чуе от някой българин:

— Абе вие луди ли сте, или нает имате да полудявате?… Наши братя 12 000 сърби и 3000 души българчета от Влашката земя с девет байрака дойдоха в Панагюрище! До довечера половината са тука в Копривщица! Де са поповете и големците? Скоро всеки да облича най-хубавите си дрехи и да излиза на посрещане!

Стражите селяни изслушаха думите му, като не вярваха на ушите си, но скоро бързо-бързо се разпиляха из града да изпълнят неговата заповед.

Не се мина много време, и онемелите къщи на Копривщица отново се изпълниха с шум и радостни гласове. Калпаците с лъвовете веднага смениха захвърлените фесове. Заключената с кофар врата на спицерията на д-р Спаса остана без въоръжени пазачи.

Запрените на горния кат въстаници не бидоха освободени от своите стражи, но при новината, че Бенковски войвода иде с войската си в Копривщица, последните сами бяха избягали.

Пред тази врата, без да губи повече време, заобиколен само от двамата си другари, се изправи Орчо войвода. Той скочи от коня, опъна я веднъж-дваж с ръка, ритна я няколко пъти, но не сполучи. Тази яка, жилава врата, строена като че ли нарочно за затвор, жално изскърца, огъна се, но остана цяла, без да загуби нито една от своите мешови дъски.

В това време над съседния стобор се издаде една брадва, повдигана от треперлива старческа ръка. Скоро и набръчканото лице на старицата се показа цяло над ниските тараби и Нончовица цървулджийката подаде над стобора брадвата на Орчо войвода.

— Дръж! — каза тя. — Горките момчета горе са измрели от жажда. А тия мръсници, дето ги затвориха, им вързаха на въжето една стомна с пикоч. На обяд момчетата започнаха да викат от горния прозорец, че Тодорчо паднал в силна треска. Тогава аз не изтърпях — какво могат да направят на мене, стара жена, — донесох една стомна прясна студена водица и я вързах на тяхното въже. Тогава Тодорчо дойде на прозореца и ми извика: „Да не си сложила в стомната отрова!“ Аз се прекръстих, навирих стомната и пих пред очите му. Тогава той потегли въжето и я пое. Такова болно момче са запрели!… Оле Боже, да е жива майка му да го види отнякъде, запрян като добиче зад решетките!…

През това време Орчо войвода бе размахал вече брадвата.

— В каква къща го роди тая горкана… преди да я отнесе жълтата оптика! — продължи да нарежда старицата. — Истинска болярка, също като пренесена от Пловдив… С комшулук към черковата „Света Богородица“…

Орчо войвода стовари брадвата и с един удар разби на късове железния кофар на заключената врата.

Следния миг той вече тичаше нагоре по тясната дървена стълба на спицерията, където на най-горното стъпало го очакваше прав Тодор Каблешков. Без да си кажат нито дума, той се намери в неговите прегръдки.

Пред спицерията настъпи радостно оживление. Стотици нозе тичаха вече към Панагюрския път, да посрещнат многохилядната братска войска, която начело с Бенковски войвода им идеше на помощ. Отново възкръснали викове: „Да живее България!…“ се разнасяха все по-решително и по-често в настъпилия здрач на вечерта.

Затворените в спицерията се прегръщаха един другиго и плачеха от радост.

— Кога, кога пристигнаха тия мили юнаци? — викаше облян в сълзи Панайот Волов.

Другари, да запазим спокойствие и тишина! — викаше пламналият в огън, но не вече от треска, а от щастие Тодор Каблешков. На свой ред той не можеше да възпре сълзите си. — Нека по-добре чуем цялата новина! Да се приготвим за истинско братско посрещане! За щастие имаме време! Спрете, братя, нека чуем!… Орчо бърза да ни съобщи нещо… Орчо, говори!…

Орчо войвода събра всичките си сили и каза:

— Панагюрище плава в огън и кръв! Другари, вие първи трябва да узнаете истината… Панагюрище е разбито!…