Яна Язова
Бенковски (177)

1. Как един добър цар…

„Как един добър цар, който обичал народа си, причинил неговата гибел…“

Това е историята на Едип.

„Никога — казва той — не заблазявайте човеку, докато още плахо се взира в последния си ден. Додето не е до края на живота си, неулучен от бедата!“

„Добре виждам аз, всички страдате зле, но и като страдате тъй, няма ни един между вас, който страда толкова, колкото страдам аз. Да, вашите болки се събират само в едного и само в него, не в другиго. Моята душа стене за града, за теб, за мен — за всички.“

„Такива думи сами за себе си са най-тежко наказание…“

Бенковски войвода изкачи Лисец планина и видя разорено Панагюрище като едно огнено кълбо в нозете си. Той бе онзи Един, който, за да се увери, „че не е вярно“, нямаше защо да пита всекиго и навсякъде за стореното.

Панагюрище бе разбито!…

Останалото негово население, изранено, полумъртво от глад, скиташе трети ден из горите и оплакваше своите мъртви.

Майки, които пищяха навред и диреха изгубените си рожби, малки, една проходили пеленаци, които умираха от глад край своите ранени майки, превити надве под някое дърво, момиченца, хванали за ръка братята си, които скитаха вкупом от бърдо на бърдо и от всеки срещнат просеха коричка хляб. Това бе останало от населението на бунтовната столица. Никой не бе послушал съвета на Бенковски войвода да изнесе храна в планината за в случай на поражение.

Оцелелите въстаници, коравите борци на Балабанова кория, защитниците на Каменица, Кукла, Свети Спас и Драгулин махала, разпилени из гората, се бяха натъркаляли на групи из високите поляни на Разлатица, далеч от своите семейства, за да не гледат повече как плачат, как умират от глад.

Най-сетне се раздаде вестта, че войводата е дошъл на Лисец, че ги вика да отидат при него. Но никой не стана да отиде. Всеки се отвърна с дълбока въздишка на неговия призив:

— Пусто му останало въстанието, царството и войводата… Когато втори пратеник им съобщи намерението на войводата да нападне на турската войска с Хвърковатата чета, за да я прогони от Панагюрище, когато поиска тяхната помощ, те отвърнаха:

— Защо ни е нам вече свобода? Защо ни е живот? За кого ще живеем, когато станахме кукувици, без жени, деца и майки…

„Щом накваси земята черната кръв на убития — кой и с какви песни и баяния може да го съживи отново?“

„Няма ли моряци, каква облага от кораба? — казва народът на Едипа. — Няма ли войници, какво е крепостта?…

Никога да не помислим за твоето царуване!…

То ни въздигна и то ни погуби!…“

Този отговор получи на Лисец и Бенковски войвода.

Сам-самичък сред гората, седнал върху една гнила хралупа, той бе потънал в дълбоки размишления.

— Вие не можете вече да ни помогнете — завърши пратеният панагюрец. — Напротив, вашето стоене на Лисец дразни турците и още повече ги ожесточава спрямо населението!

Не се минаха много часове, и ония панагюрци, които участваха в Хвърковатата чета, се завърнаха от обиколка на гората, явиха се пред войводата и го помолиха да ги освободи от дадената клетва, тоест от задължението да го следват навсякъде.

— Нашите жени са изклани — с плач заговориха те. — Нашите деца скитат без майки из шумата и скоро ще измрат от глад. Наш дълг е да ги приберем. Жените ни пищят навсякъде и дирят из гората загубените ни рожби. Наш дълг е и ние да отидем да ги дирим. То се е видяло, че няма засега да видим царство и свобода! Прощавай, войводо!… Хафъз паша е пратил глашатаи из гората, които ни викат да се приберем! Каквото било — било! Нищо повече нямало да ни стори. Населението е решило да слезе по домовете си и да се предадем!…

Нито молби, нито заплашвания можеха повече да ги спрат. Те си отидоха.

Войводата свика своя щаб и накратко съобщи решението на панагюрци да се предадат.

Оставаше му родна Копривщица, в която той се бе клел да не влезе, преди да стане цар.

Тодор Хайдутина загърна късата си бяла долама, преметна през рамо дългата си гегалия пушка и придружен от бакърджията Господин и фурнаджията Янко, замина да отнесе писмо до апостолите Тодор Каблешков, Панайот Волов и Георги Икономов. В това писмо им се съобщаваше, че Бенковски войвода ще пристигне в Копривщица.

Не се минаха три часа, Тодор Хайдутина се върна на Лисец заедно с двамата си другари. Копривщица била заобиколена от турска войска и населението правело преговори за позорно предаване. Копривщенските стари джелепи и бегликчии хванали апостолите и другите деятели на бунта и решили живи да ги предадат в ръцете на врага.