Яна Язова
Бенковски (163)

1. Баба Парашкева

Като видя, че въстаниците напущат бърдото и харманите, въпреки че все още се чуваше пушкането на няколко шишанета, баба Парашкева тръгна да залости пътната врата. От вчера вкъщи се бяха прибрали двете момчета Иванчо и Станоя. Всички въстаници бяха напуснали укреплението и заедно с техния баща и двамата им по-млади чичовци бяха отишли да се бият на Белите камъни и Балабанова кория. Те нямаше повече кому да разнасят вода в големите шарени стомни.

Пък и по укрепленията бе започнало да става толкова страшно!… Мъжете отиваха в града и се връщаха омърлушени. Жени дохождаха и си отиваха с очи, подпухнали от плач. Те ги криеха с престилките си, когато някой от въстаниците заговореше с тях.

Най-голямата снаха на баба Парашкева хвана за ръка по-младата, с която си дружеше, и двете излязоха преди два дни да дирят мъжете си. Нито гърмежите, нито природните хали ги бяха уплашили да се приберат вкъщи.

Станоя и Иван свалиха от детските си кръстове скъсаните паласки и ръждивите пищови. По цял ден те седяха край огнището, уплашени и посърнали. Бяха се наслушали в града на различни ужасни истории.

Само сестра им Николина поради детското си простодушие се веселеше, както преди, играеше с парцалените си кукли край огнището, водеше на работа в градината дървените си животни и заплака с горчиви сълзи, когато баба й поиска да отвърже от връзката на вълнената й червена престилка малкото костурено ножче.

Вкъщи като помощница на баба Парашкева бе останала само най-младата й снаха, хубавата русокоса Ана, която рядко излизаше от къщи поради това, че тежко се движеше. Тъкмо тия дни тя очакваше първата си рожба. По-голямата й етърва беше бездетна, сприхава и невъздържана спрямо нея, но най-старата я бе приела вкъщи като своя дъщеря и затуй, когато тя биваше из града или на работа в полето, Ана с радост се грижеше за нейните три деца и внимателно наблюдаваше малката Николина през време на нейните игри из двора.

Изправена над захласнатото в игра дете, русокосата Ана мечтаеше за своето. Питаше се дали то ще бъде едно такова мило момиченце с къдрави косички около бузките. Дали ще си играе с парцалени кукли. Дали ще събира и то дървени остатъци из двора, ще ги нарича с имената на домашните животни, ще ги връзва с връвчица и ще ги развежда на работа в градината?

Когато баба Парашкева излезе да залости портата, голямата пукотевица на бърдото бе престанала. Дивата киселица сред харманите гореше. Цялото бърдо бе изпълнено със сган, каквато тя до своята старост никога не помнеше да е влизала в Панагюрище. Тази сган, която подскачаше подир някаква отсечена и набучена на нож глава, дереше гърлата си и с развени кърпи на глава и развъртени ятагани в ръце слизаше към Драгулин махала. Около нея се бе наблъскало, оцедило и отделило настрани едно множество, както гъстата пяна се избива и натрупва по края на морската вълна. Това бе една мръсна, гадна мътилка, каймакът на блъсканицата, на бурята на изтреблението. И това нещо бе обърнало очи към околните къщи. То ги бе достигнало вече на някои места.

Едва сега баба Парашкева почувства, че е сама, че на ръцете й са оставени трите деца и Ана, която в своето състояние бе повече безпомощна и от тях. Веднага тя се повърна вкъщи и се огледа да грабне някакво оръжие, което би могло да й послужи, но не можа да намери нищо друго освен двата ръждиви пищова на децата и техните празни паласки, захвърлени под миндера. Пред очите й върху полицата се мярна торбата с лютивия червен пипер. Тя бързо я грабна и понесе навън.

В това време откъм съседния плет се раздаде ненадеен и силен вистрел. Група развеселени черкези, които наближаваха плета, хукнаха назад, спряха на около стотина крачки, легнаха на земята и откриха огън. От тях един черкезин, с червен шал през рамо, остана да лежи по гръб на земята. Но тъй като плетът не им отговори, те скочиха отново на нозе и притичаха стотината крачки напред с намерение да го превземат, защото всяка стена от пръти можеше да бъде превърната този миг в укрепление от бягащите и разбити въстаници. Когато минаваха обаче край мъртвия си другар, втори фишек изгърмя от същото място на плета. Първата шарена кърпа, която с пяна на уста тичаше, падна на земята. Така се случи, че новият труп се захлупи по очите си върху лежащия вече труп. Двамата мъртъвци направиха заедно една твърде живописна, шарена купчина.

Баба Парашкева изтича през градината и надникна зад храстето към съседния плет. Зад него бе приклекнал сам-самичък един от техните, въстаник, повечето призрак, нежели човек, в който тя едва позна Георги Джелов.

Дългата цев на неговото шишане бе провряна между прътите на плета. Целият накиснат от дъждовете, той бе обвит с мокрота, която бе залягала и каляла в Балабанова кория и Кукла. С лице, опушено от дим, с калпак, горял на огън, тя го позна само по упорития поглед. Заради него всички в Панагюрище казваха, че Георги Джелов е серт човек! Небето бе изпратило Георгия Джелов да пази нея и децата й от душманите!

В това време двама низами със запасани кръстове и дълги пищови в ръце тръгнаха към плета. Когато стигнаха до струпаните накуп двама мъртъвци, тя ги видя как викнаха в един глас, как вдигнаха ръце и се струпаха върху тях. Стар черкезин, който веднага ги бе последвал, пушна в плета, преди да достигне могилата, но тъкмо когато да измине опасното място, нов гръм откъм плета отговори на неговия. Той ревна и се тръсна цял върху братската могила с издигнати към небето ръце.

— Станаха петима, Георгие!… — провикна се баба Парашкева, без той да може да я чуе. Но тя бе радостна и горда, като че ли викаше на своя син.

— Удряйте кучето! Дръжте го! Самичък е! Няма ли кой да го хване бе? — ревяха останалите нападатели. Но всеки, който се опита да достигне проклетото място, бе осъден да се строполи върху мъртвата купчина с разперени ръце. Баба Парашкева ги извикваше гласно: шест, седем, осем, девет!… Когато и десетият фес се търкули върху могилата, тя запляска с ръце. Но тозчас загледа жално-жално и въздъхна из дълбочината на гърдите си.

Георги Джелов претърси набързо всичките си джобове и като не намери някой друг фишек, снишен надве, бързо тръгна край плета и се загуби из съседните дворища.

Баба Парашкева остана отново сама. Тя веднага се сети за вратнята и тръгна да я залости, но бе станало вече твърде късно. Приливът, образуван от оная мътилка на всички мюсюлмански тълпи, слезли в Панагюрище, с кърпи на главите си, с лица, лъснати от пот, със зъби, изпочупени от алчност, с черни зевове вместо устни, които блудно хилеха, с кръв по ризите си, с боядисаните си в червено пръсти, с ятаганите си, които димяха, бе нахлула непреодолимо в нейния двор. Баба Парашкева бръкна в отворената торба, напълни шепите си с лютив червен пипер, затече се към вратата и го хвърли право в очите на своите гости.

Тия яки мъже, които се бяха били с топове, с бомби, с куршуми, с ятагани, тоз миг изреваха от непоносима болка. Неочаквано ослепели, изгорели от лютивина, те се хвърлиха навън да дирят вода, като викаха за помощ.

Един исполин с шарена гъжва на глава, един башибозук с ръце, разголени като бели греди, който в своето село се бе прославял като борец и пехливанин, тръгна право срещу опасната бабичка, втренчен, настървен, като разярен бик. Двете бели греди се вдигнаха над главата й, но тозчас изцъклените му очи пламнаха в огън. Той се залюля с глава и гъжва, замотани в червен, смъртоносен облак. Другарите му се отдръпнаха от него. Те се пазеха да не ги докосне.

С рев, като се ловеше на всички страни, той се хвърли заедно с червения облак към вратата.

В това време баба Парашкева усети, че децата са излезли, че се намират вън… Че са вече около нея. Че уплашено я викат и прегръщат полата й. Дърпат я с малките си ръчички. Чуваше как зъбите им тракат. Как са се разплакали от мъка и страх.

Тя обърна очи да ги погледне и утеши. Но когато направи това, една светкавица блясна над главата й и я разряза надве.

Вцепенени от ужас, двете момчета останаха стиснати за ръка. Николина обаче, като видя милата си баба Парашкева с глава, разсечена надве, да пада на земята, писна сърцераздирателно. В този миг една космата ръка я сграби. Тя смъкна всичките й дрешки — от бялата ризка с дантели до тъканата й червена престилка, на която, завързано за връзката, бе останало да виси костуреното ножче. Турчинът изрева победоносно при гледката на бялото й кръгло коремче и заби щика си в него. Вдигна я като трофей на рамото си и понесе навън.

Неописуеми зверски викове на тържествуване заглушиха детския рев. Нейните малки ръце и крака напразно се мъчеха да се заловят за дулото на пушката, додето я обляха цяла с кръвта си.