Яна Язова
Бенковски (141)

4. Една шега, която прави смъртта смешна

В това време откъм дола се раздаде силен гърмеж. Цялото население на Еледжик, което се носеше само с мисълта за трите топа на отсрещната височина, скочи на крака, а еледжишките въстаници се втурнаха по гласа на пушката. Но преди да навлязат в гората, от поляната изхвръкна като вихър и се хвърли към войводата майсторът ковач Кьор Мустафа, който пръв си бе сложил християнското име Васил. Без въстаническия си калпак наглава, с разпасан пояс на кръста, Кьор Мустафа тичаше посинял и почернял не от студ, а от смъртен ужас.

— Пашаларъм!… — ревеше той. — Краката ви целувам! Недейте ме оставя да ме убие тоя луд човек, който е там доле в дола! Куршумът мина край ухото ми!

Какъв е тоя човек? Кой иска да те убие? — викна строго Бенковски войвода и веднага побърза да се отправи към дола. Всички, които го заобикаляха, хукнаха подир него.

Човек, въоръжен с пушка и нож! — викаше разтреперан новият Васил, като се гушеше от страх и подскачаше покрай войводата. — През целия ден днеска го гледаме на дъжда… Изтрива долу на реката оръжието си с пясък… Луд човек, пашаларъм!… После дойде с гол нож в циганските колиби и събра всички майстори да му поправяме един счупен пищов, който нямаше дори и кремък. Аз му казах, че пищовът не може да се поправи, а той дигна пушката си — тая, дето я лъскаше целия ден долу на реката с пясък — и хвърли по мене!… Пашаларъм, моля ви се, не ме оставяйте да ме убие този луд човек!…

В това време той се хвърли като заяк в гората и като се скри зад един дънер, започна да се дере и да удря гърдите си.

Сред малката горска поляна, без да се безпокои ни най-малко от окисналата в дъжд трева, седеше Мацко и грижливо изтриваше с пачавра мокрите си оръжия.

Ето го убиеца!… Седнал на поляната!… Дръжте го!…

— Отдавна ви говорих аз, че това копеле трябва да се убие! — обади се Тодор Хайдутина, който бе отложил с някоя и друга минута своето заминаване, за да дотича заедно с всички и залови убиеца на Василя.

— Защо гърмиш? — запита Бенковски войвода още с встъпването си на поляната.

Мацко го погледна изпод вежди, погледна и множеството, развълнувано, уплашено, което тичаше подир него, скочи на мършавите си боси нозе и си отупа с двете ръце парцаливите гащи.

— Не съм гърмял! — спокойно отвърна той, като примига и тръсна по всички посоки на главата избелелите сламки на косата си.

Тодор Хайдутина веднага се спусна, грабна пушката му, пъхна си пръста в цевта и го извади почернял.

— А това какво е, кучи сине, а?… — кресна му той, като го пипна за червеното ухо. Старият харамия още не бе забравил болката и срама, които изпита пред бунтовниците хлапаци, когато заради него се тръсна с цяла тежест по гърба си на пътя.

— Ти не си ми чорбаджия! — издърпа ухото си Мацко и като го разтъркваше с ръка, погледна Бенковски войвода в очите.

— Ти не знаеше ли, че може да се гърми само при тревога и при нападение от страна на врага и при никакъв друг случай? — запита го войводата с глас, който твърде малко указваше, че Мацко очаква смъртната си присъда.

— А че кога ще опитам оръжието си дали гърми? — запита наивно Мацко. — Нямал съм време досега да ходя на военно обучение!…

— А кой ти даде тия оръжия? — продължи да пита войводата.

— Едни добри чичовци ми ги подариха — отвърна хлапакът, — целите заръждавели… Досега ги изтривах с пясък на реката.

— А ти с такива ли работи си се занимавал днес, когато срещу нас пристига силна войска с три топа и цялото население се трупа на едно място да ги гледа?

— Видях им топчетата още додето бях на реката! — с презрение подсвирна Мацко. — Голяма работа!… Всички се разтичали да гледат три бухалки!… Не се грижат за своите оръжия, които се затикнали с мокър барут, не седнат да ги изчистят и лъснат, ами се грижат за чуждите — дали лъщели на отсрещната могила!… Право ли е това, войводо?…

Бенковски войвода се усмихна. Нещо, което от тази сутрин не бе правил на Еледжик.

— Чакам веднага да тръгнеш за Панагюрище! — обърна се той към Тодор Хайдутина, като го погледна строго в лицето. След туй той се изправи и почака, додето неговите намръщени очи и свити вежди заедно с бялата му къса долама и дълга като гега пушка се отдалечат и загубят между накичените с дъждовни капки дървета. Едва тогава той се обърна към Мацка, който си примигваше весело.

— Продължавай да си изтриваш оръжията при пълна тишина! — каза той. — Ако втори път изгърмиш, ще бъдеш наказан!