Яна Язова
Бенковски (133)

2. Една гара в Отоманската империя

С влизането си в Белово Бенковски войвода биде ограден от въоръжените вече беловски въстаници, които му съобщиха, че през нощта откъм Пловдив е пристигнал някакъв особен влак, който спрял далече от станцията, при Червения сипей, и вероятно е стоварил войски, защото не след много продължително време от дълбоките дупки под сипея загърмели техните пушки, които пукали залпово, като за учение. След туй обаче те замлъкнали и нищо повече не се чуло. От войските не бил видян до разсъмване никакъв турски войник, който да изкачва Червения сипей.

В утринната мъгла всички забелязали доведения през нощта влак. Без машинист и други железопътни чиновници, той стоял недалеч от станцията при сипея, но никой не посмеял да го доближи.

Бенковски войвода веднага издаде заповед беловските въстаници да завземат железопътната станция, да заловят заптиите, които я пазят, да прекъснат линията и развалят телеграфа, а двата моста, по които железопътната линия влизаше в станцията, да бъдат хвърлени на въздуха с динамит.

Хвърковатата чета се разгърна в боен ред и пред очите на смаяните европейци потегли към Червения сипей. Мнозина от тях, които не алчността за печалби, а жаждата за приключения бе довела в Ориента, грабнаха оръжията си и с викове на всички езици веднага тръгнаха подир четата.

Населението на Белово, което се смяташе вече за въстанало, нарами брадви, мотики, чукове и лопати и под предводителството на Крайчо байрактар замина към гарата.

Заптиите, които стояха на пост и се разхождаха по перона с бавни стъпки напред и назад, с щикове на пушките, които стърчаха зад тесните им и високи фесове, щом съгледаха първом непознатата въоръжена конница, а зад нея беловската развеселена тълпа, повирила над главата си брадви, мотики, чукове и лопати, разбраха, че има да става нещо твърде лошо, че към станцията приижда ненадейно една стихийна човешка вълна и че в този случай те трябва да постъпят тъй, както бяха постъпвали при редките ненадейни придохождания на река Марица, когато през някои пролети бе настъпвала към Белово като ревяща стена. Да се изкачат бързешком на горния кат на станцията и да оставят стихията да се разлее под краката им.

В бързината си те нахлуха, без да мислят много-много, в спалнята на барона, стария немец — началник на станцията, — който за щастие се намираше долу в своята канцелария на първия етаж. Неговата суровост и дисциплина никога нямаше да допуснат на едни пазители на този имот да се крият с негово позволение в спалната му стая, после да надничат от нейните прозорци, за да видят какво върши долу някаква въоръжена тълпа.

Но старият барон вече имаше твърде малко време. Той отвори вратата на своята канцелария и показа своята мастита фигура на перона, която трябваше да напомни на нападателите, че той е началствующото лице тук, и то над един имот, изграден върху турска земя по силата на договор, който превръщаше предприятието „Хиршови железници“ в нещо свещено и неприкосновено, обозначено и защитено от железни параграфи. Но този миг пред очите му изхвръкнаха навън и се търкулиха по перона машините на разнебитения телеграф, превърнати на лостове, бурми и колела, които не приличаше само допреди миг да са вършили някаква работа.

Старият барон обаче твърде скоро трябваше да забележи, че никой от нападателите не обръща каквото и да е внимание на него и че заптиите — пазители на станцията — са го изоставили сам да защищава имота на Хиршовата компания. Той закопча от горе до долу сетрето си, изпъчи гърди и тръгна към стаята на телеграфа, в която се извършваше истинска вандалска работа от неуки хора. Те въртяха в ръце брадви, мотики, чукове и лопати като инструменти за демонтиране на машините и другите пособия и съоръжения на телеграфната станция. Баронът се изстъпи на прага и решително запротестира на своя роден език. Той приведе в знание на нападателите параграфите от капитулациите на Хиршовата железница, с които се уреждаше положението на членовете на компанията като на предприемачи чужденци, тяхното установяване, предимства, консулска юрисдикция и закрила.

Когато неговите думи се преведоха на български език, Крайчо байрактар, който се бе заел с развалянето на сигналната уредба, вдигна глава към високопоставения немец и се залови за меча си.

— Имайте добрината да не се приближавате — каза той кратко, — защото ще стане нужда и ние да употребим своите параграфи!

Старият барон, без да знае езика, на който бяха изказани тия думи, разбра ясно и недвусмислено тяхното съдържание. Той се обърна на токовете си, като сметна своя дълг за изпълнен, на часа тръгна да дири помощ от своите съотечественици, немци и австрийци, които по това време са намираха на местожителство в Белово.

На десетина разкрача от станцията обаче той са сблъска не само със своите съотечественици, но и с всички представители на светла Европа, свързали като него чрез капитулации и регламенти търговската си работа с Отоманската империя и находящи се понастоящем в Белово. В тази разноезична европейска тълпа липсваха жени, но възбуждението, което се четеше по лицата на мъжете, които я съставляваха, хвърли в голямо удивление стария барон. Той най-малко бе очаквал да види вън от Белово и вкупом своите съотечественици, търговци с голяма тежест мъже с изпитана твърдост на характера. С побледнели и разстроени лица, някои със замъглен монокъл на очите, забравили себе си, те тичаха в общата тълпа.

Какво става?… Какво най-сетне се е случило, уважаеми господа? — запита старият барон, като се изправи срещу тяхното движение подобно бариера, за каквато послужи мощната му и величествена фигура.

— Mein Freund!^[1]… — извика развълнувано фон Ремке, който се интересуваше от експлоатацията на горите в рилския басейн и по тази причина се намираше от няколко седмици в Белово. — Турското правителство тази нощ ни е сервирало, току-речи, под носа едно ужасно ястие, което сега отиваме да опитаме! По заповед на пловдивския паша българите, затворени поради политически престъпления в пловдивския затвор, били докарани през нощта в онзи влак и избити в каменоломната под Червения сипей!…

Старият барон отстъпи крачка назад и лицето му се разстрои не по-зле от лицата на неговите съотечественици. Бидейки не по-малко благородни по потекло от него, те знаеха да пазят най-доброто от всички качества, култивирано в техните родословия, а именно хармонията на чертите, които съставляваха техните лица. Ако хармонията на чертите у някои лица изразява техния душевен мир, тоест нежност или свирепост, алчност, или себепожертвувателност, склонност към мечтание или брутално ясногледство, склонност към усамотение и тишина или налитане към свадливост, то хармонията на техните черти трябваше да означава — стена, обаче стена гранитна и студена, сигурна опора, на която можеше да се облегне и разчита братът, другарят, нацията…

Всичко това, което вековният опит на неговите прадеди бе култивирал в него, можеше да струва много нещо, но в цивилизования свят. Той можеше да каже — в Европа, ако и Отоманската империя не бе в Европа. Ако не се намираше в Белово, крайната станция на барон Хиршовата железница в Европа, на която един локомотив и няколко вагона бяха използвани, за да бъдат докарани от пловдивския затвор вързани затворници и по политически причини без съд и присъда, току-речи, в негово присъствие, избити под Червения сипей.

— Но аз бях уведомен, че това са войници! — енергично запротестира той. Пловдивският паша най-своеволно бе нанесъл непоправимо безчестие върху репутацията на първата европейска железопътна компания. — Те ми изпратиха известие, че техният влак е претърпял малка повреда при Червения сипей, където са слезли в изпълнение на своята задача. От своя страна своевременно уведомих началника на станцията в Саранбей, откъдето всеки момент очаквам да пристигнат работници и монтьори, да приведат влаковата композиция в изправност и да я поставят на линия.

— Съгласен съм, драги — отвърна запъхтян фон Ремке. — Тези ваши войници сами са извлекли своя злокобен влак вън от линията, за да не бъде видян в нощта техният ужасен товар. Всички ние чухме техните гърмежи, които и вие сте взели като стрелба за обучение. Елате сега с нас да видим как злодейците са извършили учебната си задача. При нас дотичаха българи, които са известни тук като честни хора. Те паднаха в несвяст от преживения ужас! Цялата леш била оставена налице!…

Старият барон изпъчи гърди, пристегна сюртука си, извърна се кръгом, чукна високите си токове и мълчаливо, твърдо закрачи заедно с тях. Далматинци и италианци тичаха около него и почти кряскаха в ушите му на своя многозвучен и неразбираем език, но той нищо не чуваше. Неговото движение беше напред!