Яна Язова
Бенковски (131)

7. Селяни

Бенковски войвода хвърли поглед върху тези укрепления, остатъци от хилядолетна история, защитавани от нашественици, тръгнали за земя, от империи, плъзнали по слава, от дивашки пълчища, залитащи по унищожение, от царе, застрашени от съперничество, от рицари, жадни по идеал. Защитавани винаги от обучени за война мъже, от войници и военачалници, но никога досега от селяни!

Селяни с оръжие в ръка, въстанали за свободата си, върху укрепленията на Succi, това бе една невиждана досега великолепна гледка!…

Тия, които са свързали името си с жажда по земя, да го свържат с жажда по идеал! Крепост, защитавана от селяни, захвърлили плуга, а стиснали меча, оставили хамбара си на разпоредбите на разбойника, заменили топлия домашен хляб с коравия планински желъд, меката пухена постеля с буковата шума, огнището с хайдушкия огън, родната стряха с гората, вдигнали стара майка и баща, жена и многобройна челяд от наредената софра и добитъка от пълната ясла, за да ги докарат на полесражението, такава гледка можеше да смае и най-хладнокръвния изследовател на човешката история. Такова полесражение можеше да покърти и най-коравия военачалник.

Тази картина именно се представи пред очите на Бенковски войвода и той дълго време се застоя да я гледа и наблюдава отдалече. До него безмълвно бе застанал Гено Теллията с рунтавите си вежди, сбрани като покрив над очите му. Под тях той зорко и хладно наблюдаваше крепостта.

— От тая страна най-много напират черкезите — каза най-сетне той. — Досега ние ги отблъскваме, като търкаляме върху тях камъни.

Неговият глас бе спокоен и донякъде глух, като ехо от скала.

Бенковски войвода го погледна и му се стори, че Гено Теллията не е сегашен, а от минали векове. Че е расъл тук, когато са били тия укрепления здрави и в своя разцвет. Че твърдината на душата му, която бе спокойствие, е крепостни стени, че сбраните над очите му вежди са покриви на кули, че очите му са две бойници, които хладно и зорко гледат наоколо под себе си в далечината. Жител на този проход, той бе станал като него.

Както Гено Теллията, тъй и селяните, които той бе довел върху укрепленията, бях продукт на една хилядолетна история. Иначе никога не би могло да стане властолюбието — жажда за свобода, подозрителността — съзаклятие, благополучието — въстание, въжделената имотност — херойска смърт и слава, скъперничеството — идеал!

Бенковски войвода надникна от укреплението, на което най-много напирали черкезите, и се видя изправен пред една дълбина, която имаше за стени само няколко урви. Тракийската равнина, прилична на пропаст, на дъното на която блестеше нейният скъпоценен камък Пловдив. Без да знае, че тук е имало римляни, които много добре са използвали тази особеност на местността нито да е чувал за Амиана, като надникна от тия укрепления надолу, той се провикна високо и весело:

— И вие пращате да ме викат аз да ви вардя от черкезите, когато Бог ви е дал такива укрепления? Ако има глупави черкези, които искат да се катерят и гинат по тия урви, вам не е нужен нито меч, нито куршум, за да ги отблъснете. Правете само каквото сте правили досега: когато черкезка чалма стигне до вас, протегнете ръка и я блъснете в пропастта!

Когато обаче го заведоха на укрепленията, които гледаха към запад и север, без да знае, че някога съдбата на Илирия е била свързана с тази страна на Succi, която се изкачвала лесно, войводата се замисли.

Укрепленията, които гледаха към дълбока Тракия и за които се казваше, че били често нападани от черкези, бидоха веднага оставени с по деветима наблюдатели, докато всички останали защитници на еледжишкия лагер, които се намираха на стражева служба, бидоха изпратени да засилят укрепленията, които се намираха на полегатите склонове към Мухово и Ихтиман. Издаде се заповед да се поставят нови засеки, да се удвоят и утроят с дървен материал и каменни блокове старите. За няколко часа те се превърнаха в нови крепостни стени.

Природата, строена и преобразувана много пъти на това място, навикнала на този вид работа през време на хилядолетия, нямаше какво да се чуди. Това, което се подготовляше сега, бе едно и също с онова, което бе видяла вече: борба! Материалът бе същият: каменни блокове и вековни дънери. Съдбините на народите и хората, винаги толкова променчиви, само ги разместваха и струпваха от едно място на Succi върху друго.

След тия разпоредби по орловите височини на укрепленията Гено Теллията поведе Бенковски войвода към по-ниски поляни, където бяха настанени семействата на въстаниците. Някои от тях си бяха сковали вече набързо малки дървени жилища, покрити със зелени клони, пръти и слама. Всяко село си бе прибрало хората на особено място, а добитъкът му се пасеше само на поляната около техните жилища. Не навлизаше в поляната на съседното село и не смееше да нагази в тревата, която можеше да послужи за храна на чуждия добитък. Селската мера тук се пазеше с такава строгост, с каквато се пазеше и долу между двете села. Само Гено Теллията имаше власт, която минаваше чертите на всички села и мери и се разпореждаше свойски както в това, така и в онова село, тъй както за властта на Гено Теллията не бе имало никаква мера и долу, където бе имало истински села.

Жилищата на семействата с поляните на добитъка се намираха свързани в една обща долина, през която течеше бистър и студен планински поток. В дъното на тази долина, отделен от населените поляни, край същия бистър и студен поток бе инсталиран арсеналът на еледжишкия бунтовен лагер. Тук денонощно горяха огньове, чуковете чукаха, трионите скърцаха в изпеченото дърво на черешови трупи, пилите стържеха, кожените мехове на циганските духала отвяваха облаци искри в задимения въздух, които осветяваха купища ножове и стари пушки, донесени за поправка, обелените и гладко остъргани трупи на черешовите топове, които чакаха, едни — да бъдат провъртени извътре, а други — да бъдат стегнати и обковани в железни обръчи и поставени на дървени колела. В еледжишкия арсенал денонощно работеха повече от четиридесет души майстори — железари и ковачи, някои от които цигани, работили дълго време тоя занаят във въстаналите села и сега дошли на Еледжик заедно с бунтовниците. Техните циганки и циганчета си имаха вече своите нови колиби при дървените жилища на бунтовническите семейства, а самите майстори ковачи бяха захвърлили циганските и турски имена, наложили български калпаци и се викаха един други с нови християнски имена, между които най-много се чуваше името на техния любим свети Васил.

Тези Васильовци от страх да не бъдат упрекнати в липса на ревност през време на приготвителните работи на въстанието от сутрин до вечер чукаха с чуковете и пиляха с пилите край огньовете на арсенала, без да отдъхнат нито за миг.

Главен майстор на всички майстори ковачи и железари в еледжишкия арсенал бе поставен майстор Стоян от Мухово, който се бе научил сам да изработва иглени пушки и пищови от системата „Лафуше“. Пищовите, които той работеше и носеха марката „Уста Стоян муховчанин №1“, биеха много добре, като пращаха куршума си на разстояние от 400 крачки.

Додето разглеждаха арсенала, въстаници, пратеници на цялото население, което се намираше в еледжишкия бунтовен лагер, дотичаха да повикат войводата да се качи на една зелена и росна поляна, изпълнена с аромата на всички балкански билки и цветя, върху която в негова чест бе направено сега голямо хоро с участието на всички гайди. В това хоро тропаше с неудържимо веселие всичко живо, старо и младо, годно и негодно да носи оръжие, но което носеше в гърдите си жажда за свобода и бе дошло на Еледжик.

Когато Бенковски войвода и всички, които го придружаваха, изкачиха високата поляна, те се намериха сред вихъра на хорото, сред викове „Да живей“ и сред писъка на надутите до пръсване гайди.

През това време към хорото се изкачиха стражи от укрепленията, които водеха пред себе си чужди хора. Това бе една делегация от непознати места, дошла на Еледжик да търси войводата.

Гъстите редици на хорото след дълги колебания застанаха на едно място, гайдите млъкнаха. Със съжаление, изписано по измокрените им и зачервени лица, мустакатите юнаци се пуснаха от хорото и заобиколиха Бенковски войвода и чуждите пратеници, за да видят откъде идат и какво са дошли да искат от него.

— Ние идем от гара Белово — казаха непознатите селяни, като се поклониха пред войводата до самата земя, като че ли той бе вече техен княз. — Пратени сме да ти съобщим, че както нашето село, тъй и околните български села са готови да дигнат оръжие, но не се решават да предприемат каквото и да е, додето не видят с очите си външна сила или някой български войвода.

При това съобщение очите на Бенковски войвода блеснаха от радост. Тънката му снага се изправи и гърдите му се изпъчиха още повече, като заеха такава стойка, в каквато всеки герой е бил описван, когато му се е представлявало случай да помечтае за нещо наистина велико.

Гара Белово — това значеше краят на трансбалканската железопътна линия Цариград — Белград, която от няколко години Хиршовата компания бе изготвила и пуснала в експлоатация до гара Белово!… Това значеше железни мини, управление по експлоатацията на горите, седалище на европейски консулства!… Белово — значеше Европа! Международен пазар, в който французи, немци, гърци, италианци и всякакви други народности се пазаряха за интересите на Турската империя. Те не бяха подозирали, че техните пазарувания са се вършили против други интереси, че материалите, които им се предлагаха, принадлежаха другиму, че обещанията, които получаваха, не са значили нищо, че техните договори са били узаконявани от узурпатори, че монетите, които са подавали, са влизали в джобовете на разбойници, че турската земя, върху която търгуваха, е принадлежала другиму, че те са купували, продавали, разменяли и броели незаконно своите купища златни турски лири и ценни книжа върху гърба на един народ, неподозиран досега, тъй като е стоял превит пред тях до земята.

„Ето — пише Захари Стоянов, — случаят бе дошъл да се яви с Хвърковатата си чета и да им изложи тяхното заблуждение. А това заблуждение, изложено пред техните, очи, щеше да се постави пред очите на света.“

Откакто въстанието се обяви преди шест дни, той нямаше вече никакви сношения с външния свят. Голямото множество куриери, които всеки ден разпращаше на всички страни, достигаха само до Панагюрище, Копривщица и околните въстанали села, а другите се връщаха подир няколко часа и казваха, че само една птица може да прехвръкне над турските пълчища, които се събирали навсякъде, като че ли извирали от земята. Други не се завръщаха вече, преминали веднъж линиите на неприятеля. Той не знаеше какво става в Карлово, Калофер, Пловдив, Татар Пазарджик, Перущица, Батак — бяха ли се отзовали те на неговия позив да вдигнат въстание?

Той не знаеше бяха ли въстанали вече другите окръзи — Търново, който имаше хилядна конница да обикаля търновските полета, Сливен, който имаше хайдушки чети от март месец излезли в Балкана, и Враца, приготвена да вдигне байрака на 1 май.

Ако той не знаеше какво става в останалите революционни окръзи и дали са въстанали повечето села в неговия окръг, какво можеше да узнае за тяхното въстание Европа, която не бе кръвно заинтересувана от него?…

— Да вървим в Белово! — викна той към пратениците, но като видя струпаните наоколо си защитници на Еледжик и до себе си Гено Теллията, който бе поставен да се разпорежда със съдбата на доведените тук села, извика с ясен глас, за да бъде чут от всички:

— Братя, оставям ви да живеете в мир и сговор!… Подчинявайте се на своите водачи! Подир два дни аз отново ще бъда между вас. А сега отивам да съобщя на Европа, че вие геройски сте въстанали, за да извоювате своята свобода!