Яна Язова
Бенковски (130)

7. Еледжик

Бледните лъчи на утрото над Еледжик завариха Бенковски войвода да дреме с гръб, подпрян на едно клонато буково дърво. Откакто въстанието се обяви, той никога не заспиваше, а прекарваше нощната си почивка в дрямка, която не траеше повече от час, върху седлото на коня или с гръб, опрян на някое дърво.

Щом примижалите му клепки усетиха първите бледни лъчи на виделината, които се процедиха под вековните буки, той скочи и се огледа. Около него върху дебелата букова шума дълбока бяха заспали неговите войници.

Встрани от тях, под четири големи клонати бука, върху дебел килим от зелена букова шума, още стоеше нераздигната богатата трепеза, с която въстаналите селяни ги бяха посрещнали късно през нощта на Еледжик. Остатъци от печени агнета се търкаляха навред върху горската трапеза. Настрани от нея се белееха костите на младото теленце, опечено по хайдушки, лакомо изгризани от изгладнелите гости, тъй като този рядък начин на приготовление правеше месото на животното особено вкусно. Отстрани на трапезата още зееше полегатият трап. Изкопан в земята и нажежен с огън, в него бяха турили теленцето заедно с кожата, след туй бяха покрили и замазали трапа от всички страни тъй, че да не може да поеме въздух от никоя дупка.

Георги Бенковски погледна към вековните буки, под които бяха навързани конете. Някои от тях си почиваха прави, други бяха подвили крака върху сухата и прясна овесена слама, която услужливите еледжишки въстаници им бяха подложили като постеля, каквато можеха да дадат само на такива скъпи и желани гости.

Погледът, който Бенковски войвода спираше върху конете, бе винаги продължителен, обхождаш всеки един, изпълнен с грижи. Той ги приближи и сега внимателно повика всеки по име, погали го по муцуната, заобиколи го и прегледа неговото състояние. Колкото и късно през нощта да бяха пристигнали на Еледжик, всеки кон биде изтрит грижливо със стиска суха слама, а след туй цялото му тяло пречистено с чесало и четка. Главите и краката им, от коленете надолу, бяха изтрити с мокра кърпа. Очите им, ушите им, муцуните и копитата измити с чиста вода, а подковите на всеки един кон бидоха проверени да не би да е изпаднал някой гвоздей, да не е влязло някое камъче в копитото или между краищата на подковата. Дали не са се разслабили гвоздеите, или не трака подкова.

Тези, които забелязаха при прегледа някоя от тия нередовности, преди да седнат на трапезата, която ги чакаше, трябваше да вземат камък и да набият разслабените клинци. Тия, които се бяха показали от стената на копитото — да превият настрани, а падналия гвоздей да заменят с нов, като го забият с леки удари в дупката на изпадналия, за да не наранят месото на копитото.

На врата на всеки кон се окачи торба с овес, суха готова храна, най-добрата, каквато можеше да се намери в един въстанически лагер, а Бенковски войвода сам провери дали торбите са достатъчно широки, за да може животното свободно да диша в тях. На тия коне, които твърде скоро спряха да ядат, отиде и свали торбата, за да опита дали от дишането овесът им не се е много стоплил и овлажнил. Той лично се разпореди, щото след нахранването на конете торбите да се закачат по клоните на околните букаци, да се проветрят и изсъхнат, а когато им донесоха ведра и кофи с чиста планинска вода — върху водата да се нахвърли малко сено, за да не напият студената вода изведнъж и да я изгълтат жадно.

Преди да си полегнат момчетата, той заповяда конете да се напоят отново, за да не става нужда да се поят сутринта, което щеше да им спести голямо изпотяване през деня.

Бенковски войвода още ги обикаляше и разглеждаше, когато през едва развиделената гора се зададоха Теофил Бойков от Калугерово и набитата фигура на Гено Теллията от Церово, които бяха избрани единодушно от въстаналите села за главатари на еледжишкия лагер.

Гено Теллията бе човек богат и прочут по твърдия си характер, по безстрашието си и по своето господаруване из цяло Пловдивско и Софийско. Турците го наричаха Телли паша. Неговите рунтави вежди стояха сбрани над очите му като покрив. Под този покрив Гено Теллията наблюдаваше, слушаше какво му се говори и разсъждаваше, ала отвръщаше рядко, нещо, което можеше да бъде или поради много размисъл, или поради недоверието и упоритостта на душата му. Но и при трите случая неговото мълчание внушаваше уважение и страх. Когато проговореше — думата му бе закон.

Решенията му бяха присъди.

Нямаше институция по-горна от неговата съвест.

Това добре се знаеше и от турци, и от българи.

Щом съгледа двамата водачи на Еледжик да идат от неразвиделената гора, войводата ги поздрави и викна:

— Да вървим!

Гено Теллията се изправи заедно със своя другар Теофил Бойков от Калугерово пред него.

— Къде искаш първом да те заведем? — запита той.

— По укрепленията! — отвърна войводата. — Първом на тия, върху които казвате, че най-много напирали черкезите.

Двайсет души дълбоко заспали четници бидоха набързо разбудени. Те скочиха от сън и веднага се хванаха за оръжията си, но скоро се развеселиха, когато узнаха, че са разбудени, за да отидат с Бенковски войвода по еледжишките окопи и укрепления. И наистина с встъпването си още в еледжишкия бунтовнически лагер те имаше вече на какво да се зарадват и какво да погледат с удивление.

Въстаниците бяха затрупали със засеки всички проходи и пътеки, които водеха към лагера. За тия засеки те бяха намерили богат материал в големите каменни блокове, които лежаха забравени от столетия по високите върхове и поляни, били някога стени, бойници, крепостни кули, същите, които Амиан Марцелин е наричал „clausta succorum“, или само „Succi“, най-важното стратегическо място на Балканския полуостров, с чието завладяване или запазване често е била свързвана участта на далечни страни както в древността, така и през средните векове, и дори в ново време.

В тези естествени планински гнезда, направени от четвъртити камъни и от гигантски дънери, пресрещали някога келти и римляни, Алариха и Атила, отблъсквали готи, славяни, авари, видели славата на Юстинияна и позора на Василия Българоубиец, били славни заедно с Крума, приветствали Амиенски и Валтера, а се опрели на Барбароса и направили пленник Балдуина, възлагали надежди на Владислава и Хуниади, но останали най-сетне на силата на един Марко Кралевики, в тези планински гнезда с гигантски размери сега стояха на стража въстанали селяни.

Накацали като сиви и кафяви орли, те въртяха глави и обглеждаха местността надалеко и по всички посоки на своето отечество.