Яна Язова
Бенковски (101)

1. Какво можеше да се види в Панагюрище от птичи поглед

Какво можеше да се види в Панагюрище на 20 април при залязващото слънце от птичи поглед?

Едни тихи къщици, натъпкани една до друга по двата бряга на буйната и пълноводна река Луда Яна, други — разпилени между незастроени дворове и поляни, изпъплали по каменливата подкова, която ги държеше в гнездо, огреяни още от слънце, варосани прясно за Великден, с перденца дантелени и хасени, с къдри колосани, привързани с широки панделки, зад чисто измити прозорци. Дворове с големи порти, много по-високи от самата къща, както се правеха според тогавашния обичай. Панагюрец, който нямаше такава порта, не можеше да се похвали, че е имотен или че се ползва с уважение между своите съграждани. В тия дворове, между купчините кичести и раззеленени дървета, можеха да се видят по-ниски сгради и покриви, които прибираха през зимата една малка част от ония 38 000 глави овце, 40 000 овни, купени за угояване от Софийско и Сръбско, а откарвани за продан в Одрин и Цариград, 8000 говеда и 3000 коня, собственост на панагюрци, додето повечето от тях зимуваха вкъщи, далеч на юг около Баба Ески, Люле Бургас и Одрин. Четвереногите обитатели на тия ниски пристройки поради рано придошлото хубаво време бяха разпилени вече на паша из наетите пасбища на панагюрските чалове, на шест витошки превала, на три високи чала в Рила, в Стремския балкан и в планините около Пирот и Ниш. Под техните стрехи сега бяха изнесени качета, напълнени със сирене, и сандъци, натъпкани догоре с четвъртити калъпи изсъхнал сапун, здраво заковани с дървени капаци, с шарени етикети, залепени върху капаците, готови да се разнесат за продан из цяло Татарпазарджишко, Пловдивско, Ихтиманско и Златишко.

Под ниските стрехи висеше на големи черни свесла осолено козе месо — ония пастърми, които се ползваха с най-голяма слава в Цариград.

Изнесени на слънце в двора или в чисто измазания с глина пруст, постлан с нова черга поради празниците, се виждаше домашният стан, необходим като покрив на всяко панагюрско семейство, върху който мъже и жени с еднакво усърдие тъчаха ония прочути шаяци и аби, от които всяка година излизаха за продан от Панагюрище 200 000 аршина аба и 10 000 аршина бял шаяк.

На двора можеха да се видят още, натрупани на купчини, черги и чували от козина, едно рядко ръкоделие, което се диреше по всички пазари на Турция, но което бе намерило своите най-добри майстори в Панагюрище.

Стотици пилета, кокошки и петли ровеха с крака и кълвяха с човки между дърветата и бурените на незастроените места. В затворените кочини тлъстееха шопари, а малки черни прасета припкаха по брега на реката, където угоени патици се гмуркаха в затоплените плитчини. Кучета със замижали очи вардеха цели стада едри снежнобели гъски, застанали край придошлите води.

В това слънчево следпладне, сред тишината, която царуваше в цялото селище, от къщата на Иван Тутев се разнесе ясен и силен гърмеж на пушка, който вдигна бял облак дим между дърветата на градината. Още няколко такива вистрели и високата голяма порта на Ивана Тутев се разлетя като от вихрушка, тъй че двете й крила се залепиха назад до плета на оградата.

От нея изхвъркнаха на улицата четирима души с голи саби в ръце, със зелен байрак, развян над глави, с очи, пламнали от едно въодушевление, което при околното спокойствие приличаше на безумие, с една уста раззината, която пееше, но песен невероятна, несъвместима с околната тишина, която вместо звуци изригваше лъвски ревове:

Хей, народ поробен,

що си тъй заспал!…

Ил живот свободен

теб не ти е мил!…

С тези ревове в уста четиримата мъже с размахани голи саби в ръце, под развеяния зелен байрак, който изглеждаше набързо привързан за едно неокастрено дърво, се спуснаха тичешката към моста на Луда Яна, където се намираше чаршията и конакът. След всеки куплет на своята песен те се поспирваха за един миг, вдигаха глави и викаха вкупом със същото настървление и ожесточеност, с който пееха песента.

— Бунт! Бунт!… На оръжие всички!…

Какви бяха тия четирима мъже? Бяха ли те наистина някои луди, изтървани от дома на Иван Тутев?

Пазителите на тишината, тоест конашките заптии, които се излягаха на припек върху пейките пред конака, като чуха техните ревове отвъд реката и се понадигнаха на лакът да ги видят, помислиха, че това са някои от ония комедианти, които ходеха по празниците из селата и под развян байрак, с тъпан в ръка обикаляха по улиците да събират публика.

А през това време един от тия четирима „комедианти“ с голи саби в ръце, под развеяния зелен байрак, свали от рамото си пушка, приклекна на едно коляно и в този миг стана невероятното, нечуваното досега сред това селище — той се прицели в тях и гръмна!…

Техният поглед, отправен към приклекналия, станал внимателен, втренчен и накрая ужасен… трая само миг, но в този миг те разбраха едно, което не бяха чували да е ставало тук, което не вярваха да видят самите те, но което ставаше. Те разбраха, че насреща им не стоят комедианти, не стоят луди, а комити! Че те не развяват байрак за веселба, а са вдигнали байрак за бунт! Че те не оповестяват с тъпан смешно представление, а са извадили саби да изложат на показ пред конака техните изрязани глави и проляна кръв!…

Когато насочената към тях пушка гръмна, нейният пълен с омраза рев, отмъстителен огън и смъртоносен куршум ги намери вече, въпреки тежката им походка, присъща на тяхното положение, да хвъркат като птици през високите конашки дувари. Тракането на техните касатури по стените биде заглушено от дружния залп, с който четиримата, застанали отвъд реката, изпразниха своите оръжия върху тях.

Цяло Панагюрище обаче, тихо до тоя час, огреяно от слънцето, изложило на неговите лъчи своето изобилие, своите имущества, наредени в хубави домове, под стрехите на малките пристройки, оставени на показ по дворовете, всичко това строено с години, работено с две ръце, събирано пестеливо, трупано с усърдие, отглеждано, поено, хранено с щедра ръка, било до тоя час мирно, каквото си е било векове;-въпреки тия ревове за бунт и гърмежи от четири добри пушки си оставаше неподвижно, оставаше безмълвно, вратите му затворени, прозорците му затръшнати, децата му набързо заврени вкъщи, животните му заключени и занемели зад своите ниски огради, жените заслушани в стаите, мъжете му потънали вдън земя, сякаш никога по улиците на това селище не се бяха мяркали мъже.

Стигаше ли до техните уши песента на четиримата мъже, които с развения зелен байрак над глави и с пушки, които още димяха в ръцете им, бяха оставили вече опразнения конак и сега не вървяха, а се носеха като вихри към чаршията?

Хей, народ поробен,

що си ти заспал!…

Техните гръмки викове се носеха на всички страни:

— Бунт! Бунт! Хайде излизайте!… Пет часа става вече, как нашите братя в Копривщица се бият! На оръжие всички!…

— Не чуваха ли?… Защо бяха навред тия врати заключени, тия прозорци затръшнати, тия дворове пусти, тия къщи глухи като стени?…

Един гений на същото столетие за такива къщи е писал: „Тълпата (тоест народът) не се влече лесно подир рицари-хора. Идеалът съдържа приключения, а тя се страхува от тях.

… Един народ не се повежда ненадейно и по-рано, отколкото желае сам. Тежко томува, който се опитва да му вдигне ръката насила. В такъв случай той предоставя въстанието на собствената му съдба. Въстаниците стават като чумави. Къщата става стръмнина, врата става отказ, фасадата става стена…“

Не бяха ли срещнали тази стена Велчо Джамджията, увиснал на бесилката, направена на входа на неговия дюкян? Филип Тотю, ударил главата си в стената на Севлиево? Храбрият Караджа, изложил гърди на хиляди куршуми в Канлъ̀дере? Хаджи Димитър на Бузлуджа, останал да се бие с 20 души бунтовници срещу хиляда турци?… Пред тази стена не бяха ли издигнати миналия септември бесилките в Стара Загора?…

Георги Бенковски се бе похвалил, че през тия три месеца е влизал във всяка къща и превърнал всяка изба в малък арсенал. Тия мъже, които не се виждаха нигде, тия жени, тревожно заслушани в стаите, тия деца, набързо заврени вкъщи, не бяха ли прочее същите, които той научи да слязат в избите, да пълнят фишеци, да топят олово в старите тигани и да леят куршуми?… Които придума да изнесат сватбените си накити, за да си набавят нож и какво-годе огнестрелно оръжие? Които научи да пекат пексимет вместо хляб, да шият бунтовнически дрехи вместо аби и потури, да коват сребърни лъвчета вместо женски накити и гердани, вместо сладко и мармелади да варят мехлем за рани и да тъкат платно не за чаршафи, а за бинтове? Които научи да копаят окопи, да строят укрепления? Къде са неговите десетници, петдесетници, стотници, къде е хилядникът Павел Бобеков? Не бяха ли това неговите войници, които обучи да се отбраняват и да нападат вкупом, да залягат в храсти, в трапове, да скачат и да се хвърлят върху въображаемия враг?

Къде е тайната полиция, къде е градската стража, къде е личната охрана на Княза, която денем пазеше с пушки в ръце пред вратите и по стълбите на хаджи Луковата къща?

„Бунт!… Бунт!… На оръжие всички!“…

Не чуваха ли те гласа на своя вожд?… Не виждаха ли, че този, невидимият до днес, заварден от силни стражи винаги, сега търчеше по улиците сам, придружен само от трима чужденци на селището, и с гола сабя в ръце ги призовава на въстание? Питаха ли се къде бе неговата охрана? Напуснат ли бе от своите стражи?…

Цялото това тяхно дрънкане на голи саби, стреляне с пушки, придружено с ревове за бунт, по едни улици тихи, между едни къщи с вратни заключени, под погледа на едни прозорци, над главите им затръшнати, не правеше ли тия четиримата мъже да приличат на едни обезумели рицари, които върху тяхната сцена с декори, изобразяващи тишина, пълна с изобилие и имотност, искаха да изиграят една невероятна драма?…

Но дошло бе времето никому да не се види странно това.

Когато времената изпратят на някоя житейска сцена своите актьори, тези актьори, каквото и да правят, никому не изглеждат чудни.

Драмата, която е определена да се играе, никому не се види странна. За такава драма всяко време е улучено време и всички декори са подходящи.

Публиката, колкото и тя да е пъстра, опитна или наивна, старци с наведена към земята глава или юноши със завити къдри на челото и деца, които радостно пляскат с ръце, мъже, загрижени за своите тежки печалби, и жени, цели обзети от нежно майчинство, дори и такава публика нямаше да намери нищо странно, ако за декори на едни герои като тези послужеха великденските варосани фасади, пълните със сирене качета, наредени под стрехите, определени за износ към Пловдивско, Ихтиманско и Златишко, сандъците, натъпкани с домашен сапун, с шарени етикети върху закованите дървени капаци, които очакваше цяло Татарпазарджишко, големите черни свесла осолено козе месо, накачени под ниските стрехи, ония прочути пастърми, приготвени като хиляди други килограми угоено овнешко месо за износ в Цариград, стотиците, хиляди аршини бял шаяк и аба, надиплени около тъкачните станове, чергите и чували от козина, които чакаха да бъдат разнесени за продан из цялата Турска империя. Дошло бе времето никой да не изтръпне пред този декор!…

Между такива кулиси, изобразяващи постоянен труд по създаване на земни блага, пълно изобилие и имотност, трябваше да излязат стопаните с пушка на рамо, препасали сабя през кръста, втъкнали ножове и пищови в силяхлъка, с черен калпак на глава и с лъвски знак на чело! Из тия кулиси трябваше да излезе жената, майката, съпругата — с пола, пълна с куршуми, бабата — с престилка, пълна с пексимет, детето — с торбата, пълна с фишеци…

Дошло бе времето никой да не се плаши и да не се чуди на това…

Когато камбаните на цяло Панагюрище забиха и заудряха, когато къщите оживяха, когато прозорците се отвориха, за да дадат път на възгласа: „Да живее България!…“, когато вратите не се отключиха, а отхвръкнаха настрани, за да изхвърлят навън юнаци, мъже, старци, набързо облечени в бунтовнически дрехи, едва препасали силяхлъци, в които бяха наблъскали ножове и пищови, с кривнат набързо черен калпак на глава и лъвски знак на чело, с пушка, размахана в ръка, и с уста, която викаше: „Да живее България!“, когато Георги Бенковски посрещна първия свой войник така окичен на улицата, той се хвърли върху него, сграбчи го в прегръдките си, разцелува го силно в уста, смеси с него сълзите си и викна, целият потърсен, благодарен, възхитен:

„Бог е с нас!…“