Петко Тотев Петков
Въстание срещу геноцид

В центъра на обширно повествование, в средата на неговия духовен и физически обем се намират в непосредствено съседство две глави: „Маркови врата“ и „Еледжик“. Би трябвало да отгатнем защо е такава сърцевината на „Бенковски“, втория роман от трилогията „Балкани“ на Яна Язова. Продължава да се развива едрата координатна система, широката временно-пространствена перспектива, която читателят вече познава от „Левски“.

Върху географската карта Еледжик и Маркови врата (Траянови врата) са съвсем наблизо. Какво означава това? Въпросът изглежда крайно елементарен. Както и да изглежда, той ще прави чест на всеки, който ще го поставя след Яна Язова. Още щом осъзнаем, че през планината Еледжик — с най-висок връх Бенковски (1186 м) — и до днес минава древният път между Изтока и Запада, Севера и Юга, още щом се запитаме: защо нашият народ нарича Траянови врата Маркови врата, започваме да се приближаваме към стратегическия възел на „Бенковски“ — едно благородно предизвикателство за нашето мислене по основни въпроси.

Северно от избраната възлова точка са Церово, Мухово, Поибрене, Оборище и Панагюрище, а южно е гара Белово, крайната през 1876 година западна точка на барон Хиршовата железница, бъдещата модерна съобщителна връзка на Виена с Цариград. До тази крайна западна точка достига Бенковски след хиляда и една авантюри в хиляда и една нощ из Ориента. На същата крайна източна точка трябва да си кажат думата и братята-философи, опонентите на Бенковски — и то с отбрани европейски думи, взети направо от парламентарните речници на Франция и Англия.

Без появата на Бенковски в гара Белово жп линията не е можела да бъде продължена и древният път между Изтока и Запада е щял да спре до Траянови врата. Само Еледжик може да я отвори отново, да я модернизира, да я направи съвременна и достойна за XIX век. Компанията, толкова интернационална по кадрови състав, толкова веща в специализацията си, толкова напредничава със своите технологии, спира до Маркови врата, за да навлезе в най-гъстите дебри на Балканите. Тук и най-новата техника може да си пробие път само с нетехнически, съвсем други средства.

Тръгнал някога да освобождава Гроба господен, Западът, оставайки си все така християнски, приема и изпълнява поръчки на Отоманската империя — колкото и неперспективна да е тя. Барон Хирш и Круп очевидно са забравили нарочно войните между кръста и полумесеца. В същото време отец Кирил е наречен „нов кръстоносец“. Той пренася кръста на Хвърковатата чета до гара Белово. В историческия момент, за който става дума, единственият кръстоносец, останал верен на общата християнска идея и мечта, след толкова злополучни кръстоносни походи, слиза откъм Еледжик и Маркови врата. Съвсем накратко: налага се с удар откъм север да се възстанови движението на цивилизацията, да се освободи пътят на културата между Изтока и Запада. Хвърковатата чета на Бенковски трасира посоката на бъдещи главни удари, решителни за победата над феодализма и феодалния застой в класическите първоместа и първоизвори на европейската цивилизация.

Крилати конници се появяват на историческата сцена, за която също са задължителни трите единства — на мястото, на времената, на действията. Авторката знае законите на народния епос. Още по време на събитията той се отделя от тях, за да им даде други мащаби, трайности, значения. Историците са убедили географите проходът да се казва Траянови врата, но народът предпочита Маркови врата. Стратегическият кръстопът се оказва и кръстовище на историята и легендата. Князът и княгинята на Априлското въстание влизат пред очите ни в легендата — и става още по-приказно вечното й царство на Север и на Юг, на Запад и на Изток, през девет земи в десета.

И настина — невинаги външните измерители са най-важните: колко са участниците, армиите, какви са непосредствените резултати, отзвуци, оценки, защо е станало така, а не иначе, как щеше да бъде, ако историята беше избрала друго време и други лидери и т.н. Приказката „Имало едно време…“ се създава по съвсем други правила, тя търси скрит смисъл и значение, приема или не приема вечност към вечност.

На Еледжик предводителят на Хвърковатата чета се слива с вечния конник — Тракийския, Мадарския, Марко Кралевити. Помним:

с единия крак на Хемус,

с другия — на Пирина.

С пълна сигурност е определена актуалната посока: Север — Юг. Четата наистина е хвърковата — тя прелита над огромни пространства и времена, за да я видим в покой само веднъж — в най-съдбоносната точка, в оня възел, от чието разплитане зависи единственото продължение на песента, легендата, историята, жп линията. Подробно се разказва в „Бенковски“ как конниците се грижат за своите коне на Еледжик, как ги подготвят през нощта за похода до гара Белово. Във ведрата се слага по стиска сено, за да не се простудят животните от изворната планинска вода. Очевидците не съобщават толкова подробности за нежността към конете в Хвърковатата чета. Щедростта на романистиката е напълно разбираема.

Конникът срещу ненаситния змей, многоглавата хидра на злото, безчестието, алчността, човекоядството… При погрома на Панагюрище разноплеменните освирепели орди — черкези, трапезундски разбойници, „християни“ от казак алая, башибозуци, низами — са именно чудовище с много глави. Срещу огромното настъпващо туловище, преситено и ненаситно, димящо от кръв, в един момент виждаме в единоборство Георги Джелов. Той поваля деветима. Три пъти по три, а главите на змея стават все повече. И все пак: единоборството е още възможно! Дори и след разгрома на въстанието, революцията, освободителната война.

Истинският трагизъм започва към края на епичните времена. Вечното хищно влечуго намира чудовищно превъплъщение, за което никой не е подготвен. По пътя на конника от Север на Юг се изпречва къщата на кмета в с. Борован: „И на тази къща малките, замрежени с железни решетки прозорчета бяха тъмни като тайнствените на чудовище очи, вечно гледащи, но безучастни към всичко видяно, неотвръщащи на нищо, неми като камъни…“

Ето какво било писано на въоръжения конник, слят като кентавър с най-могъщия български Пегас.

Развивайки всестранно своята мисъл за Балканите като врата, средище, стратегически възел, кръстопът и зависимост на четирите посоки, отприщвани откъм Север, културен пласт — сцена на история, митология и съвременност, авторката на „Бенковски“ по свой начин търси и единството на героите и масите, вождовете и народа. За пръв път в един роман виждаме участниците в Априлското въстание не като чорбаджии и търговци, занаятчии, учители и попове, селяни — орачи и копачи, овчари и говедари. Изграден е съвършено друг образ. Епичната битка започва с общ порив и завършва с единоборства на незнайни достойни хора. Колкото повече се сгъстява трагизмът на разгрома, толкова по-отчетливо се открояват повече и повече единоборци, които загиват като личности, индивидуалности — неподозирани, неспоменавани преди.

Повествованието за последните дни на Панагюрище и Перущица образува едра мозайка от безпримерни единоборства. Подвигът на Спас Гинов и Кочо Чистеменски се е превърнал в общ завършек, композиционен принцип при изграждането на основните глави — те се роят на много и все по-кратки епизоди, къси като предсмъртни стонове и прощални молитви. Възлово е изречението; „Като нямаха повече началници, всеки си стана генерал.“

Селяните в „Бенковски“ са рицари. Пред нас не е някаква „маса“, опиянена от волята и обаянието на вожд, от собственото си отчаяние-въодушевление, от краткото припламване на лудостта всред съня, апатията и безизходицата. Вместо от бита, авторката на „Бенковски“ тръгва от битието. Този път още далеч не е извървян в нашата романистика, социология, социална психология, народопсихология и т.н. Разгръща се смела оптимистична теория за нашия народ, написана в откровено-романтичен стил. Той може да изглежда на съвременния читател и напълно утопичен, но заслужава интерес поне като антитеза на толкова традиционни скептични становища.

„Тия селяни, излезли с оръжие от панагюрските къщи, които се виждаха вече да се рушат и да димят в дола, носеха на челата си отпечатъка на едно битие, в което те бяха опознали издръжливостта на Крума, получавали царски дарове пред стените на Цариград заедно със Симеона, завладявали Адриатика заедно с Асена. Едно битие, причинявало някога пожари, рушило престоли, обезпокоявало инквизицията, враждувало с папите, триста години водило война с армиите на божите заместници. Били някога богомили в България и Византия, патарени в Италия, албигойци във Франция и Германия, тия селяни-роби в Отоманската империя бяха останали рицари.“ Инерцията е толкова силна, че срещу една утопия веднага ще се появят сто антиутопии. И нека! Нима толкова научни антиутопии са накърнили с нещо скромната ненаучна утопия на отца Паисия?

Чрез прости сравнения авторката на „Бенковски“ приканва читателя към смели и едри съпоставки. Друг автор от същия материал би разгърнал ефектни есета, философско-митологични и историко-епични успоредици. Яна Язова съзнателно ги избягва, остава вярна на своя детски чист разказ.

Бенковски е Едип цар. Райна Попгеоргиева — Жана д’Арк. Гюрга Гинова — Ниоба. Кочо Чистеменски — Александър Македонски и Ахил. Даскал Найден в атаката срещу Стрелча и Васил Петлешков между двете клади в Брацигово извикват сянката на Дон Кихот. Бенковски и Бобеков веднъж изглеждат като Крез и Солон. Излазът на капитан Пармаков с шепа оцелели въстаници из горящия Дряновски манастир се натъква на коварна засада, съпоставена със събитията при Оенския път в сражението при Ватерлоо. Кочо Чистеменски преди събитията обичал да играе ролята на Велизарий върху читалищната сцена в Перущица. Ботевата чета и спартанците на Леонид при Термопилите се сливат в едно изречение. Усойницата, пропълзяла в Оборище, събужда спомен за змията, клъвнала орел в полет преди битката за Троя в „Илиада“.

Виждаме как и чрез сравненията историята е сплетена с митологията в своеобразна нишка на Ариадна, с която се навлиза из лабиринтите на Балканите. Както винаги — не бива да се съмняваме, — скептицизмът ще бъде голям. Не са ли много и хаотични сравненията и успоредниците? Овладени ли са толкова символи и асоциации? Не стига ли прекалено далеч романтично-утопичният унес? Не е ли твърде остаряла поетиката? Би трябвало да се огледаме, преди да отговаряме на въпросите. Вретеното на Ариадна бръмчи сега по всички континенти. В нишките се запридат тъкмо събития и митове плюс някои вторични суровини.

Но да се върнем към Априлското въстание. Наред с неговата обща подготовка незримо зреят единоборствата. Останали сами срещу побеждаващия башибозук и срещу природната стихия — сняг през май, — много български въстаници отхвърлят вътрешната капитулация. Става дума не само за апостолите и войводите, а и за стотици, хиляди хора — горди и непримирими докрай. В Панагюрище Рад Клисаря, Тодор Хайдутина, Стоян Павлета, Петър Щърбанов превръщат всяка къща в крепост, когато цялата организирана отбрана на града е вече напълно разбита. Тодор Велчев, Стоян Канев, Тоно Пенев, Иван Хаджитилев, Иван Шоков, Ана Райкова, Лика Стоянова след рухването на двете преградни барикади в Перущица намират сили за небивали самостоятелни излази (контраатаки). Козлодуйското даскалче, което единствено се присъединява към Ботевата чета, озарява целия й път през спящия Борован и невъстаналата Враца.

В началото или в края, най-често в края, единоборството, самостоятелният избор в най-трагичния миг — ето го често незримото, но безспорно продължение на вътрешната организация, изграждана от Апостола и апостолите върху много стари основи, единствено оцелели от толкова градежи сред превратностите на времето върху полуострова-кръстопът. Пак и пак историята се кръстосва с легендата в единствена по рода си сплав.

Спас Гинов сънува сън: край Перущица, в местността Цинципарец (там неговият баща Иван Гинов намира — не насън — два товара злато и с него помага да се вдигне каменната църква-крепост „Св. Архангел Михаил“, на която е ктитор), му се привижда огромен град. Прояснява се ликът на майка му със златен обръч на челото сред седем негови братя в бойни доспехи. Даскал Петър Бонев се опитва да разтълкува съня трезво, чрез историята: „Цинципарец е бил кръстопътен град с рицарски замъци и кули, ограден с крепостна стена. В Разсечена могила е била намерена златна корона, а в Дууова могила — бойна колесница. Братята, които са се явили пред тебе, са рицарите, които си служили някога с тая колесница.“ За авторката на „Бенковски“ историческото обяснение е отново недостатъчно. Като Касандра пророчицата тя продължава: „Голямата наша мъка днес е разтърсила земята. Изринала е мъртвите да спасяват живите. Най-далечното минало се е съжалило над настоящето. Рицари-храбреци са се повдигнали от нашето безсилие. Сенки са навлекли старите железни доспехи, за да ни укрепят. Мишци, отдавна превърнати в прах, са вдигнали отново щитове и мечове, за да ни помогнат.“

(Когато е бил разчитан текстът на „Бенковски“, породило се е някакво колебание дали Цинципарец е „крепостен“ или „кръстопътен“ град. Както и да се реши този текстологически въпрос, колебанието личеше в машинописния екземпляр.)

Спас Гинов е най-костеливият орех. Неговият кръстопът, жестоко саморазсечен като Гордиев възел, е несравнимо по-сложен от Маркови врата. Авторката само го е загатнала, съвсем трезво преценявайки своите възможности. Трогателна е надеждата на Яна Язова, че в съвременното изкуство и в съвременния хуманизъм, толкова съсредоточени върху личността, ще се търсят нови подходи, подстъпи, мостове по-нататък. Самата поява на Спас Гинов в роман за Бенковски е истина, самозащитена завинаги.

В тъканта на романа „Бенковски“ са използвани известни, най-авторитетни кореспонденции и доклади на анкетьори за Априлското въстание в европейския печат, а също и грижливо подбрани спомени на участници в събитията — Захари Стоянов, Никола Обретенов, Спас Гълъбов. Когато се цитират очевидците Макгахан, Скайлър, Де Вестин, Беринг наред с българските летописци на Април 1876, сред които авторката с право прибавя и Константин Гълъбов, постига се нещо неочаквано — естествено се преодоляват внушени страхове да не би нещо да се преувеличава и идеализира, да не би строгите историци да останат недоволни от поредни публицистични и художествени произволи, сочейки ни само и единствено документите. Но що е документ?

Преди да напусне демонстративно утъпкания път от репортерската публицистика и мемоаристиката към документалната строгост и категоричност, преди да тръгне решително и към класическата и съвременната методология, към други критерии, методологии и предвиждания, авторката на „Бенковски“ си избира на този кръстопът една публицистично-художествена мисъл, чиято историческа и документална стойност едва ли ще се оспори и от най-фанатичния привърженик на документалния всеавторитет. Мисълта е известна. Въпреки това Яна Язова я цитира два пъти. Ето я за трети път: „Избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели — целия свят…“ Реч на Виктор Юго пред френския парламент на 29 август 1876 година.

Априлското въстание е въстание срещу геноцид! Саможертва на цял народ. Отчаяна самозащита. Биосоциален порив за оцеляване, могъщ — с европейско значение — протест срещу геноцида изобщо, срещу неговите османски практици, добре познати и на арменския народ, и на съвременните кюрдски патриоти.

Два пъти в „Бенковски“ се споменава и Ноевият ковчег — библейският символ на единственото спасение на живота. За страшната перущенска черква „Св. Архангел Михаил“ е казано: „Свети Архангел остана да стърчи сред това червено море, подобно Ноевия ковчег сред огнен потоп.“ По-късно Ноев ковчег е наречен и старопланинският връх Вола, до който се изкачва Ботевата чета след толкова затворени врати, след дългонощни очаквания чак до Костелевския мост, където се появяват вместо въстаници само първите светулки на 1876 година — майски, а вече следжътвени.

Така се сбъдва още едно пророчество: за да не премине гласът като през пустиня, тя трябва да се преброди. И невъзможно е да се твърди, че пространството, през което е минала Ботевата чета, си е останало същото.

Върху вълните на хиляди жертвено пламнали души и над преминатата пустиня се издига крехкият съсъд на спасението. Саможертвата срещу геноцида — ето основния смисъл на Април 1876 година според романа „Бенковски“. Мисълта е продължена: докато има геноцид и план за геноцид, докато варварството се продължава — брутално и дипломатично — от век на век, докато то разполага с времената и пространствата, които са люлка на Европа, цивилизацията, културата, Маркови врата ще бъдат защищавани на живот и смърт от общия подвиг на препълнения съборен храм и на самотния старопланински връх. Единият крак на Хемус, другият на Пирина. Козлодуй и Вола, Панагюрище и гара Белово, Дряновският манастир и Перущица, Батак, Брацигово — пулсиращи, пламнали точки на пунктир, който се превръща в единна огнена линия. Мечът на Архангел Михаил и сабята на поета-богоборец в единен удар откъм Север за спасението на човека и човещината, на пътищата към всички посоки.

Изящна е връзката между първия и втория роман на трилогията „Балкани“. Авторката на „Левски“ и „Бенковски“, разбира се, знае традиционните съпоставки и противопоставяния, които във все по-груб вид се правят и досега. И тук Яна Язова търси свое самостоятелно решение. Чрез Петър Бонев, съратник на Апостола, проникновен психолог, авторката започва оттам, откъдето другите обикновено завършват.

Хамлетовските колебания на Петър Бонев, които първоначално възприема предводители на Хвърковатата чета като „някакъв самозван наследник на Дякона“, се сблъскват със собствените му наблюдения „Едно време Левски ходеше между народа и събираше пари за оръжие, а сега хората сами идеха, диреха комитета, питаха за оръжие и му носеха пари.“

Бенковски е „само жетварят“ — продължава размислите на Петър Бонев авторката. Когато нивата е узряла, не може повече да се чака. И да има повече недостатъци, отколкото досега са установени, предводителят на Хвърковатата чета е разгадал още една от загадките на Сфинкса (неслучайно е сравнен с Едип цар): на българина трябва да се даде абсолютно конкретен срок, точна дата! Бенковски отрязва — до май ще бъдете готови! Добро ли е това, или много лошо — споровете продължават. Но също така не спират и гаданията как са щели били да изглеждат реалните срокове за една много по-сериозна подготовка на въстанието. Виждаме непрекъснато: дебатите наши могат да продължават безкрайно. Тая особеност се забелязва в българските работи и досега — за малко дни можем да извършим невероятно много, а за много дни срамно малко. Когато не сме направили нищо, имаме обичай да казваме: „Чиста работа.“ Според концепцията на „Балкани“ Бенковски и Априлското въстание са начало на всенародна освободителна война, подготвена от Левски, от неговата единствена по рода си вътрешна (и в нравствения смисъл на думата) революционна организация. За да не помислят читателите, че тук отново нещо се преувеличава, нека цитираме: „Левски всъщност подготвял освободителна война, а не революция.“ Тази мисъл на Яна Язова, изказана в романа „Бенковски“, струва колкото няколко дисертации върху историята на Априлското въстание и Освободителната война.

Разбира се, че Левски е подготвял нещо много повече — ще се съгласят мнозина. Но не е изключено да продължат да разглеждат дейците на Априлското въстание на една страна, опълченците — на друга страна, следосвобожденските въстания и войни — на трета страна. Бенковски би ни дал съвсем кратък срок да обединим всичко това, ако ще бъдем хора и българи!

И наистина: как ще се появи Българското опълчение, превърнало Освободителната война в Отечествена, както справедливо пише историкът Георги Вълков, без Априлското въстание и вътрешната революционна организация на Левски, без дейността на идеолозите Раковски, Каравелов и Ботев, които никога не са забравяли какво представлява България на Балканите — най-напред за нас самите, но не само за нас, защото възелът на Маркови врата винаги е бил много сложен — национален и интернационален, български и европейски, световен.

Третата част на трилогията е „Шипка“. Нека читателят има още малко търпение и ще я дочака.