Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (12)

II
В ателието

Когато една привечер Архенсола отвори вратата, застина на място сякаш изненадата закова краката му за пода. Един старец го поздрави с мила усмивка.

— Аз съм бащата на Хулио.

И мина напред със сигурността на човек, който отлично познава мястото, където се намира.

За щастие, художникът беше сам и не беше нужно да тича из ателието, за да прикрива следите от нечия приятна компания.

Трябваше му малко време, за да овладее вълнението си. Беше слушал толкова много да се говори за господин Марсел и за лошия му характер, че доста се притесни, когато го видя да се появява най-неочаквано в ателието… Защо ли беше дошъл страховитият господин?

След като го огледа незабелязано, спокойствието му се възвърна. Беше още по-остарял след започването на войната. Беше изгубил онзи упорит и мрачен вид, от който хората се плашеха. Очите му блестяха по детински радостно, ръцете му леко трепереха, гърбът му се беше леко превил. Архенсола, който винаги се беше старал да избягва да го среща по улиците и беше изпитвал големи страхове, изкачвайки сервизното стълбище, сега усети едно внезапно успокоение. Възрастният мъж му се усмихваше като на добър приятел, мърморейки извинения, за да оправдае посещението си.

Бе дошъл да види дома на сина си. Горкият старец!… Тук го беше привлякло същото чувство, което кара влюбения да обикаля местата, посещавани от любимото същество. Писмата на Хулио не му бяха достатъчни. Изпитваше нужда да види бившето му жилище, да се докосне до всички предмети, които са го заобикаляли, да вдъхне същия въздух, да поговори с младежа, неговия най-близък приятел.

Гледаше художника с бащински поглед… „Странен младеж е този Архенсола“. Бе вече забравил моментите, в които го беше наричал „безсрамник“, без да го познава, само защото бе другар на сина му в един достоен за осъждане абсолютно безпътен и безполезен живот.

Деноайе огледа бавно и с голямо удоволствие ателието. Познаваше килимите, мебелите, всичките предмети за украса, останали от предишния собственик. С лекота си спомняше за нещата, които беше купил през живота си, въпреки че не бяха никак малко. Сега очите му търсеха индивидуалното, онова, което можеше да обрисува отсъстващия. И се вторачиха в едва нахвърляните щрихи на картините, в недовършените етюди, натрупани в ъглите.

Дали всичките са на Хулио?… Много от платната бяха на Архенсола, но той, увлечен от вълнението на стареца, прояви необикновена щедрост. Да, всичките са на Хулио… И бащата обикаляше от картина на картина, задържайки се с удивен вид пред най-безформените скици, сякаш провиждаше в техните безразборни линии обърканите видения на гения.

— Има талант, нали? — попита, като че умолявайки за благосклонен отговор. — Винаги съм го смятал за много интелигентен. Малко див, но характерът се променя с годините… Сега е друг човек.

И почти се разплака, като чу как испанецът с целия патос на красноречието си ентусиазирано започна да превъзнася отсъстващия, описвайки го като голям артист, способен да учуди света, щом настъпи неговият час.

Накрая художникът на души се почувства толкова развълнуван, колкото и бащата. Гледаше този старец с известно угризение. Не искаше да си спомня за приказките си, изречени против него в едни други времена. Каква несправедливост!…

Господин Марсел стискаше ръцете му в своите като на най-близък другар. Приятелите на сина му са и негови приятели. Знае много добре как живеят младите. Ако някога се види в нужда, ако му потрябва издръжка, за да продължи да рисува, той е насреща с желание да му помогне. Като начало го очаква още тази вечер на вечеря вкъщи, а ако иска да идва всяка вечер, още по-добре. Ще хапне в семеен кръг, скромно, понеже войната промени много неща, но ще почувства интимността на семейното огнище, ще си припомни атмосферата на бащиния дом. Спомена и Испания, за да достави удоволствие на художника. Бил е само един път в тази страна и то за кратко, но след войната смята да я обиколи цялата. Тъстът му е испанец, във вените на жена му тече испанска кръв, вкъщи, в семейна обстановка, си говорят на кастилски. Ах, Испания, страна с благородно минало и с горд народ!…

Архенсола заподозря, че ако принадлежеше на друга нация, старецът щеше да му наговори същото. Тази нежност не беше нищо друго, освен отражение на любовта към отсъстващия син, но въпреки това му беше благодарен. И на сбогуване почти прегърна господин Марсел.

След този ден посещенията на господин Марсел в ателието зачестиха. Наложи се художникът да препоръча на приятелките си да правят продължителни следобедни разходки и да не се появяват на улица „Дьо ла Помп“, преди да е настъпила нощта. Но понякога господин Марсел неочаквано се появяваше сутрин и той трябваше да тича из помещението, покривайки тук едно, махайки там друго, та ателието да запази вида си на добродетелно работно място. — Младост… младост! — измърморваше старецът с усмивка на снизхождение.

И трябваше да направи усилие, да си даде сметка за почтената си възраст, за да не помоли Архенсола да го представи на бегълките, чието присъствие долавяше във вътрешните стаи. Може да са били и приятелки на сина му, да представляват част от миналото му, а това му беше достатъчно да предположи, че сигурно притежават добри качества, които ги правят интересни.

Тези изненади, със съответните им безпокойства, накрая дотегнаха на художника и той започна да се оплаква от новото си приятелство. Притесняваха го освен това и честите покани на стареца за вечеря. Намираше за много добра, но прекалено отегчителна, трапезата на семейство Деноайе. Бащата и майката не говореха за нищо друго, освен за отсъстващия. Чичи почти не обръщаше внимание на приятеля на брат си. Мислите й бяха изцяло заети с войната, тревожеше се за редовността на пощата и отправяше упреци към правителството, щом изминеха няколко дни, без да получи писмо от младши лейтенант Лакур.

Архенсола започна да измисля различни претексти, за да отказва вечерите на булевард „Виктор Юго“. Предпочиташе да ходи в евтините ресторанти с женското си обкръжение. Старецът приемаше извиненията с примирението на влюбен.

— И тази вечер ли няма да можеш?…

За да компенсира тези отсъствия, отиваше рано на следващия ден в ателието.

Изпитваше голямо удоволствие да усеща часовете спокойно да се нижат, докато седеше на дивана, който като че ли пазеше следи от тялото на Хулио, загледан в платната, покрити с цветове от неговата четка. Беше едно приятно, изпълнено със спомени убежище сред скучния и тъжен заради войната Париж, в който не можеше да срещне приятели, защото всеки се беше вглъбил в разрешаването на собствените си проблеми.

Удоволствията от миналото му бяха изгубили очарованието си. Хотел „Друо“ вече не го привличаше. В момента се организираха търгове с имуществата на германците, пребиваващи във Франция, секвестирани от правителството. Беше като отговор на принудителното пътуване, което направиха мебелите от замъка във Вилбланш по пътя към Берлин. Напразно посредниците му говореха за слабата посещаемост на търговете. Не изпитваше желание да се възползва от тази благоприятна възможност. За какво му бе да продължава да купува и да харчи пари?… Нима всички тези безполезни предмети му бяха необходими? Само като си помислеше за изключително тежкия живот на хората от голото поле, го спохождаше желанието да заживее като аскет. Започваше да мрази разкошното великолепие в дома си на булевард „Виктор Юго“. Веднага си спомняше за разрухата в замъка. Обхващаше го пълно равнодушие, когато съобщенията за търгове като че се опитваха да го подтикнат, както в предишните години, към нескончаеми покупки. Не, тук си беше съвсем добре… И това тук беше ателието на Хулио.

Архенсола работеше в присъствието на господин Марсел. Знаеше, че старецът ненавижда бездейните хора и беше започнал няколко платна, почувствал влиянието на тази воля, привикнала с непрестанното действие. Деноайе следеше внимателно с поглед всеки щрих на четката и приемаше без възражения всички обяснения на изобразителя на души. Самият той беше привърженик на старите майстори. Притежаваше произведения само на вече починали художници, но му беше достатъчно да знае, че Хулио мисли както своя приятел, за да приеме съвсем спокойно всичките теории на Архенсола.

Трудолюбието на артиста не отговаряше на представите на господин Марсел. Едва започнал работа, той идваше да си поговори със стареца, сядайки до него на дивана.

Първата тема на разговора неизменно беше отсъстващият. Преповтаряха си пасажи от наскоро получените писма, припомняха си миналото с дискретни намеци. Художникът описваше живота на Хулио преди войната като битие, отдадено изцяло на изкуството. Бащата не приемаше тези думи за чиста монета, но оценяваше лъжите като проява на приятелски чувства. Архенсола беше добър и благоразумен приятел. Никога, дори и в най-непринудените си словесни излияния, не спомена и думичка за мадам Лорие.

По това време споменът за нея тревожеше стареца. Беше я срещнал на улицата подръка със съпруга й, вече възстановен от раните си. Знаменитият Лакур му разказа със задоволство за помирението в семейството. Инженерът се бил разминал със загубата само на едното око. Сега управлявал фабриката си, реквизирана в полза на правителството за производство на снаряди. Бил капитан и се гордеел с ордените си. Сенаторът не знаел точно как се е случило неочакваното помирение. Един ден дошли в дома му заедно, гледайки се нежно, забравили напълно миналото.

— Кой си спомня вече за нещата преди войната? — беше отбелязала важната личност. — Те и приятелите им напълно са забравили за развода. Всички живеем един нов живот… Вярвам, че двамата сега са много по-щастливи от преди.

Предчувствието за това щастие беше обзело Деноайе, още щом ги видя заедно. И строгият моралист, който предишната година осъждаше сурово връзката на сина си с Лорие, смятайки я пагубно безразсъдство, почувства известно огорчение, забелязвайки как Маргарита, притисната до съпруга си, го гледаше с влюбена всеотдайност. Това семейно щастие му се стори като отявлена неблагодарност. Жената, която беше заемала толкова важно място в живота на Хулио!… Нима бе възможно така лесно да се забрави любовта?…

Двамата бяха минали покрай него, сякаш без да го забележат. Капитан Лорие може би не виждаше съвсем ясно, но тя го беше погледнала равнодушно, извръщайки веднага очи, за да избегне поздрава му… Старецът се натъжи от това безразличие и не заради себе си, а заради другия. Клетият Хулио!… Непреклонният пуритан, пренебрегвайки всяко чувство за нравственост, възприе това безразличие като най-чудовищен акт.

Войната беше другата тема за разговор през следобедите, прекарани в ателието. Архенсола вече не тъпчеше джобовете си с листовки, както в началото на военните действия. Едно примирено и ведро спокойствие последва първоначалната възбуда, когато хората очакваха необикновени и смайващи събития. Всички вестници пишеха едно и също. Достатъчно му беше да прочете официалното комюнике, въпреки че и него очакваше без никакво нетърпение, убеден, че и там ще прочете горе-долу същото, каквото и в предишното.

Треската от първите месеци с нейните илюзии и надежди сега му се струваше нещо нереално. Тези, които не участваха пряко във войната, постепенно се върнаха към обичайните си занимания. Животът полека-лека навлизаше в нормалния си ритъм. „Трябва да се живее“ — казваха хората. И необходимостта животът да продължи изпълваше мислите с непосредствените си изисквания. Онези, чиито близки с оръжие в ръка служеха в армията, си спомняха за тях, но ежедневната им заетост постепенно намаляваше силата на спомена и след време те свикваха с отсъствието им като с нещо нормално. В началото войната караше хората да се стряскат насън, правеше трудно преглъщането на храната, помрачаваше всяко удоволствие, припомняйки облика на смъртта. Всички говореха за едно и също. Сега театрите постепенно започнаха да отварят врати, обръщението на парите се възобнови, хората все по-често се усмихваха, пак говореха за голямото бедствие, но само в определени моменти и като за нещо, което щеше да продължи дълго, много дълго, но едновременно с това бе неизбежно и изискваше пълно примирение.

— Хората лесно свикват с нещастието, винаги щом то продължи достатъчно дълго — казваше Архенсола. — В това е нашата сила, затова успяваме да го преживеем.

Господин Марсел не приемаше примирението му. Войната ще приключи много по-скоро, отколкото всички си мислят. Обзелото го въодушевление го караше да определи краен срок след три месеца, идващата пролет. Ако мирът не настъпи през пролетта, то това ще стане най-късно през лятото.

В разговорите им се включи един нов събеседник. Деноайе се запозна със съседа руснак, за когото Архенсола му беше споменавал. И тази личност е била от близкото обкръжение на сина му, което се оказа достатъчно Чернов да предизвика интереса му.

Ако живееха в нормално време, би го държал на дистанция. Милионерът беше привърженик на реда. Опасяваше се от революционерите с инстинктивния страх на забогателите, помнещи скромния си произход. Социалистическите възгледи на Чернов и националността му задължително биха предизвикали серия от ужасяващи картини в съзнанието му: бомбени атентати, убийства с хладно оръжие, бесилки, заточения в Сибир. Не, това в никакъв случай не беше достоен за препоръка приятел… Но сега господин Марсел беше напълно променил възгледите си по отношение възприемането на чуждите идеи. Беше видял толкова много!… Ужасяващите методи на нашествениците, липсата на каквито и да е скрупули у германските началници, спокойствието, с което подводниците потапяха пътнически кораби със стотици мирни беззащитни пасажери на борда, геройствата на авиаторите, които от две хиляди метра височина хвърляха бомби върху незащитени градове, избивайки жени и деца, го караха да си спомня като незначителни събития атентатите на революционерите, които само преди година предизвикваха възмущението му.

— А като си помислиш само — казваше, — че се гневяхме, сякаш светът ще се свърши, защото някой е хвърлил бомба по някаква си важна особа!

За него тези екзалтирани личности притежаваха качества, смекчаващи престъпленията им. Попадаха в капана на собствените си действия, или се предаваха с ясното съзнание за строгото наказание, което ги очаква. Принасяха се в жертва, без да търсят изход и рядко се възползваха от възможност да се измъкнат безнаказано. Каква разлика с терористите, решили да използват войната за подмолните си цели!…

Без да изменя на властния си характер, старецът вече по друг начин започна да съди за ценностите в живота.

— Сегашните анархисти успяха да се домогнат до най-високите постове — казваше с иронична усмивка. — Онези, от които преди време се плашехме, са едни пълни нещастници… Съвременните им подражатели направо ги слагат в джоба си.

Уравновесеността на Чернов, оригиналните му идеи, непоследователността му на мислител, привикнал да скача от дълбок размисъл към сладкодумни приказки, без каквато и да е предварителна подготовка, се понравиха много на господин Марсел. Започна да споделя с него всичките си съмнения. Възхищението към руснака го караше да не обръща внимание на произхода на бутилките, с които Архенсола черпеше понякога съседа си. Дори изпита известно удоволствие, виждайки как Чернов консумира тези спомени от времето, когато живееше в непрекъснати противоречия със сина си.

След като си пийнеше с наслада от виното, донесено от булевард „Виктор Юго“, мислите на руснака политаха на крилете на безграничната му фантазия, също както в нощта, през която описа приказната кавалкада на четиримата конници на Апокалипсиса.

Деноайе се учудваше на лекотата, с която той излагаше нещата, поставяйки ги на точното им място с помощта на образи и картини. Битката при река Марна с последвалите сражения и надбягването на двете войски към брега на морето за него бяха факти, които могат да намерят съвсем лесно обяснение… Ако французите не бяха толкова уморени след победата си при Марна!…

— … Но човешките сили — продължаваше Чернов — имат граница, а французинът, с целия си ентусиазъм, е човек като останалите. Първо крайно ускореният марш на север, за да се попречи на инвазията откъм Белгия, след това сраженията, после бързото оттегляне, за да се избегне обкръжението, накрая седемдневната битка и всичко това — за период от три седмици, не повече… В момента на триумфа победителите вече не са могли да стоят на краката си, камо ли да продължат напред, а са липсвали и свежи кавалерийски сили, които да преследват бягащите германци. Животните са били още по-изтощени от хората. Виждайки, че не са били настойчиво преследвани, оттеглящите се, уморени до смърт, се проснали на земята и я изровили, за да си осигурят убежище. Французите също легнали на земята и се окопали в нея, за да не изгубят спечеленото… Ето го и началото на окопната война.

После всяка фронтова линия, при опитите да се обкръжи вражеската фронтова линия, започва да се удължава на североизток и чрез последователните удължавания да осъществява напредването към морето и на едните, и на другите. Така започва да се образува най-дългият фронт, който историята познава.

Когато господин Марсел с присъщия си приповдигнат оптимизъм обяви края на войната за следващата пролет или, след най-много четири месеца закъснение — до следващото лято, руснакът поклати глава:

— Ще бъде продължителна, много продължителна. Това е нов вид война, една истински съвременна война. Германците подхванаха враждебните действия постарому, сякаш не са си взели никаква поука след 1870 година. Поведоха една война с обсаждащи маневри, с битки на голо поле, както би я провел Молтке, имитирайки Наполеон. Искаха да я приключат бързо и бяха убедени в победата. Защо да прилагат нови прийоми?… Но събитията при Марна объркаха плановете им. От агресори трябваше да преминат в отбрана и тогава включиха в действие всичко, което генералният им щаб е научил от кампаниите на японците и руснаците, включително окопната война, подземните стълкновения, които са съвсем логични при съвременните възможности на модерното въоръжение. Завладяването на един километър терен представлява днес век атаки срещу някоя каменна крепост в древността… Дълго време нито едните, нито другите няма да успеят да напреднат. Може би това няма изобщо да се случи. Ще бъде дълго и отегчително като борба между атлети с изравнени сили.

— Но все пак някога ще свърши — вметна Деноайе.

— Без съмнение, но никой не знае кога… И в какво положение ще бъдат едните и другите, когато всичко приключи…

Той вярваше, че краят ще настъпи най-неочаквано поради умората на единия от противниците, която ще бъде внимателно прикривана до последния момент.

— Германия ще загуби — допълни с твърдо убеждение. — Не знам кога и как, но съвсем логично е да бъде победена. Не нанесе решаващия си удар през септември, когато пропусна да влезе в Париж, разбивайки вражеската армия. Хвърли всичките си печеливши карти на масата, но не спечели. Продължава играта, защото има много карти и очевидно ще я продължи дълго време… Но това, което не успя да направи в първия момент, няма да успее да го направи никога.

За Чернов крайното поражение не означаваше унищожаването на Германия, нито изчезването на германския народ.

— Възмущава ме — продължи той — прекаленият патриотизъм. Като слушам определени хора да правят планове за окончателното премахване на Германия, ми се струва, че чувам пангерманистите от Берлин да разпределят континентите.

После внесе повече яснота в позицията си:

— Империята трябва да бъде разгромена в името на спокойствието на света. Голямата военна машина, смущаваща мирния живот на народите, трябва да бъде премахната… След 1870 година всички живеем от лошо по-лошо. В продължение на четиридесет и четири години опасността беше предотвратявана, но колко мъки изживяхме!…

Чернов най-много се ядосваше на нямащите нищо общо с морала ценности, рожби на ситуацията, които в края на краищата бяха завладели света — възвеличаването на силата, прославянето на успеха, триумфът на материализма, преклонението пред свършения факт, гаврата с благородните чувства, престъпната философия, претендираща да е последната дума на прогреса, а всъщност бе само едно връщане към деспотизма, към насилието, към варварството от най-примитивните епохи на историята.

Желаеше премахването на представителите на тази тенденция, но без да се моли за изтреблението на германския народ.

— Този народ има огромни заслуги, примесени с лошите нрави, наследени от прекалено близкото варварско минало. Притежава инстинкт за организираност и трудолюбие и може да принесе голяма полза за човечеството… Но преди това е необходимо да бъде облят с един студен душ — душът на поражението. Германците са безумно тщеславни и това им чувство е опасно за света. Когато изчезнат тези, които го отровиха с илюзиите за световна хегемония, когато нещастието преобърне представите им и започнат да мислят за себе си като за човешка група нито по-добра, нито по-лоша от останалите, тогава ще се превърнат в един толерантен, полезен народ и може би дори… симпатичен.

В настоящия момент за Чернов нямаше по-опасен народ. Политическата му организация го превръщаше във войнствена орда, неразумно дресирана и подлагана на непрекъснати унижения, за да се прекърши волята й и винаги да бъде подвластна на дисциплината.

— Това е държава, в която всички получават удари и желаят да раздават такива на стоящите по-долу. Ритникът на императора се предава от гръб на гръб до последния социален слой. Ударите започват в училище и продължават в казармата като част от обучението. Приучването към наследените от Прусия принципи винаги е означавало да получаваш шамари и удари с тояга от своя баща — императорът. Кайзерът удря своите потомци, офицерът — войниците си, бащата — децата и жена си, учителят — учениците си, а когато висшестоящият не може да раздава удари, принуждава стоящите под него в йерархията да понасят мъчението на моралното оскърбление.

Затова, когато изоставят нормалния си живот, взимайки оръжието, за да се нахвърлят върху друга човешка група, стават неумолимо жестоки.

— Всеки един от тях — продължи руснакът — усеща в гърба си спомена за получените ритници и желае да се утеши, като на свой ред ги приложи на нещастниците, които войната е поставила под властта му. Този народ от „господари“, както самият той се определя, се стреми да бъде такъв, но… извън своя дом. Вътре в него той почти не знае какво е това човешко достойнство. Затова изпитва толкова силно желание да се разпростре по света — за да постигне самочувствието, че не е лакей, а владетел.

Господин Марсел изведнъж разреди посещенията си в ателието. Започна да търси приятеля си сенатора. Едно обещание на Лакур преобърна спокойното му ежедневие.

Важната особа се тревожеше, откакто наследникът на славната фамилия отиде на война, разкъсвайки предпазната мрежа от наставления, с която беше държан в плен.

По време на една вечеря в дома на Деноайе сенаторът подхвърли идея, която накара домакина да потръпне. „Не бихте ли искали да видите сина си?…“ И размаха едно разрешително от Главната квартира за пътуване до фронта. Трябвало да види Рене. Бил в същата войскова част, в която служел и Хулио. Сигурно са на отдалечени едно от друго места, но с кола могат да се направят много обиколки, преди да се стигне до крайната цел на пътуването. Не беше нужно да казва нищо повече. Деноайе изведнъж усети силно желание да види сина си. Много месеци вече трябваше да се задоволява с четенето на писмата му и съзерцанието на една негова снимка, направена от някой приятел…

От този момент нататък започна постоянно да търси Лакур с настойчивостта на избирател, желаещ да бъде назначен на хубава държавна служба. Посещаваше го сутрин в дома му, канеше го всеки ден на вечеря, следобед го търсеше в най-посещаваните парижки салони. И преди първата дума за поздрав погледът му неизменно формулираше един и същи въпрос… „Кога ще успеете да получите разрешението?“

Високопоставеният мъж се оплакваше от безразличието на военните към цивилните. Онези винаги са били лошо настроени към парламентаризма.

— Освен това Жофр се прави на недосегаем. Избягва всякакви въпроси… Утре ще се видя с президента.

Няколко дни след това дойде в жилището на булевард „Виктор Юго“ с доволен вид, който обнадежди и зарадва господин Марсел.

— Готово ли е?…

— Готово… Вдругиден тръгваме.

На другия ден следобед Деноайе отиде в ателието на улица „Дьо ла Помп“.

— Утре тръгвам.

Художникът поиска да го придружи. Не би ли могъл да се представи като секретар на сенатора?… Господин Марсел се усмихна. Разрешението важеше единствено за Лакур и един придружител. Той щеше да фигурира като секретар или помощник в камарата, или каквото и да е там, на бъдещия си сват. Привечер излезе от ателието, изпратен от вайканията на Архенсола. Колко жалко, че не можеше да се включи в експедицията!… Съжаляваше, че пропуска възможността да нарисува най-великата си творба.

Близо до дома си срещна Чернов. Господин Марсел беше в добро настроение. Увереността, че скоро ще види сина си, го караше по детински да се радва. Почти се хвърли на врата на руснака въпреки запуснатия му вид, дългата му брада и огромната шапка, които караха минувачите да извръщат глави.

В края на булеварда, на фона на оцветеното от залеза небе, извисяваше снага Триумфалната арка. Един червен облак плуваше около монумента, отразявайки се в белотата му с пурпурни сияния.

Деноайе си спомни за четиримата конници и за всичко останало, което му беше разказал Архенсола, преди да го запознае с руснака.

— Кръв — каза весело. — Цялото небе изглежда кърваво… Апокалиптичният звяр е получил смъртоносния удар. Скоро ще го видим как умира.

Чернов също се усмихна, но усмивката му беше меланхолична.

— Не, звярът не умира. Той вечно ще придружава хората. Крие се, облян в кръв, четиридесет… шестдесет години… цял век, но пак се появява. Можем само да желаем раната му да го мъчи продължително, да се скрие за дълго време и поколенията, които ще пазят спомен за нас, никога да не го видят.