Висенте Бласко Ибанес
Четиримата конници на Апокалипсиса (9)

IV
Близо до свещената пещера

Архенсола си намери друго, по-вълнуващо занимание от това да обозначава на картата разположението на войските.

— Отсега нататък се посвещавам на наблюдението на „гълъба“ — уведоми той приятелите си, назовавайки последната дума на немски език. — Прелита от четири до пет часа, с точността на възпитан джентълмен, поканен на чай.

Всеки следобед в споменатия час един германски самолет прелиташе над Париж и хвърляше бомби. Това сплашване не предизвикваше страх. Хората приемаха посещението като необикновен и интересен спектакъл. Напразно авиаторите хвърляха върху града германски знамена с иронични послания, съобщаващи за несполуките на отстъпващата войска и за провалите на руската офанзива. Лъжи, само лъжи! Напразно пускаха бомби, които разрушаваха тавански етажи и убиваха или нараняваха старци, жени и деца. „Ах, тези бандити!“ Хората размахваха заплашително юмруци по посока на злия комар, едва забележим на две хиляди метра височина, а след това с облекчение го следваха с поглед, преминавайки от улица в улица, или се спираха на площадите, за да проследят движението му.

Един от най-акуратните зрители беше Архенсола. В четири часа заставаше на площад „Конкорд“ с вдигната нагоре глава и широко отворени очи, заобиколен от хората, с които го свързваха сърдечни другарски отношения. Бяха като редовните посетители с абонамент в един и същи театър, които по силата на честите срещи накрая стават приятели. „Ще дойде ли?… Дали ще се появи днес?“ Жените очевидно бяха от най-ревностните наблюдатели. Някои дотичваха разчорлени и задъхани от бързане да не изпуснат спектакъла… Гръмогласен вик: „Вече идва!… Ето го там!“ Хиляди ръце започваха да сочат към една едва забележима точка на хоризонта. Като допълнителни приспособления изневиделица се появяваха бинокли и далекогледи — националната индустрия предлагаше всякакъв вид оптични артикули… И в продължение на час всички участваха във вълнуващия спектакъл на шумния и безполезен въздушен лов.

При всеки опит на насекомото да се приближи до Айфеловата кула, от основата й започваше да се чува трясъкът от изстрелите на оръдията и едновременно с това свирепият картечен огън от различните площадки. Докато кръжеше над града, по него стреляха с пушки от покривите на сградите или от дъното на улиците. Стреляха всички обитатели на града, които имаха оръжие вкъщи, войниците на пост, английските и белгийските военни, минаващи през Париж. Знаеха, че стрелбата им е безсмислена, но стреляха само заради удоволствието да дразнят врага, дори само с надеждата, че случайността при някой от своите капризи може да извърши чудо. Единственото чудо обаче беше, че при тази прибързана и безразборна стрелба стрелците не се избиваха един друг. И все пак няколко минувачи бяха леко ранени от заблудени куршуми с незнаен произход.

Архенсола сновеше от улица в улица, следвайки внимателно движението на вражеската птица в желанието си да отгатне къде падат бомбите, за да бъде от първите, които ще стигнат до ударената сграда, окуражен от отекващите в отговор изстрели отдолу. Ех, защо и той не разполагаше с карабина, както тези облечени в униформи със защитен цвят англичани или белгийците с фуражки и падащ върху челото пискюл!… Накрая „гълъбът“, уморен да кръжи над града, изчезваше в небето. „До утре — си казваше мислено испанецът. — Дано утрешният да е по-интересен“.

Свободните часове между географските наблюдения и съзерцаването на небесната шир той запълваше с обиколки около влаковите спирки, най-вече тази до пристана на Сена край двореца Орсе, за да гледа как тълпите пътници напускат Париж. Внезапното осъзнаване на истината след необоснованите илюзии, които правителството беше създало с оптимистичните си изказвания, сигурното усещане, че германците са близо, след като само седмица преди това мнозина ги смятаха за напълно унищожени, вражеските самолети, кръжащи над Париж, тайнствената заплаха от мистериозните цепелини, бяха направо подлудили част от жителите на столицата. По гарите контролираха военни патрули, които допускаха само тези, които предварително се бяха сдобили с билет. Някои чакаха с дни да им дойде редът да напуснат града. Най-нетърпеливите тръгваха пеша, за да го напуснат колкото се може по-скоро. Пътищата, водещи в една и съща посока, почерняха от непрекъснато вървящите по тях в колони хора. Отиваха на юг с автомобили, с файтони, с каруци, пеш.

Архенсола наблюдаваше съвсем спокойно това бягство. Той твърдо оставаше. Беше се възхищавал на много мъже, преживели обсадата на Париж през 1870-та. Сега благосклонната съдба му предоставяше възможност да стане свидетел на може би много по-интересна историческа драма. Какво ли щеше да донесе бъдещето?… Смущаваше го разсеяността и безразличието на тези, с които всичко споделяше. Прибираше се в ателието радостен с новините, които носеше и изгарящ от нетърпение да ги съобщи на Деноайе. Той обаче го слушаше с половин ухо. Вечерта, когато го уведоми, че правителството, двете камари, дипломатическият корпус и дори артистите от прочутия театър „Комеди Франсез“ в този час потеглят със специални влакове към Бордо, приятелят му само махна с безразличие.

Хулио се тревожеше за съвсем други неща. Сутринта беше получил писмо от Маргарита. Само два реда, написани набързо. Заминавала. Тръгвала незабавно, заедно с майка си. Сбогом!… И нищо повече. Паниката би могла да я накара да забрави месеците на нежност, дори да прекъсне връзката им, но нейният характер, който той познаваше, нямаше да й позволи да се поддаде на желанието да бяга. Затова Хулио усети нещо тревожно в лаконизма й. Защо не казваше къде отива?…

Привечер си позволи една дързост, която тя винаги му беше забранявала. Влезе в сградата, в която живееше Маргарита, и дълго разговаря с портиерката, за да научи повече подробности. Добрата жена използва случая, за да даде воля на словоохотливостта си, която явно бе ограничена, защото повечето от наемателите и прислугата им бяха заминали. Госпожата от партерния етаж, майката на Маргарита, била последната, напуснала дома си, въпреки че заболяла тежко веднага след заминаването на сина й на фронта. Били тръгнали предния ден, но не казали къде отиват. Единственото, което знаела е, че са се качили на влака от гарата до двореца Орсе. Бягали на юг, както всички богаташи.

Разшири сведенията си с мъглявото допълнение, че дъщерята изглеждала много развълнувана от вестите, които получила от фронта. Някой от семейството бил ранен. Вероятно братът, но тя, портиерката, не знаела със сигурност. При толкова много новини, изненади и впечатления било трудно човек да се ориентира в нещата. И мъжът й бе мобилизиран във войската, затова повече я вълнуваха личните й преживявания.

— Къде може да е отишла? — питаше се Хулио през целия ден. — Защо държи да не знам убежището й?…

Когато вечерта Архенсола го уведоми за заминаването на управляващите с цялата тайнственост, обгръщаща новина, която все още не бе станала обществено достояние, той след кратък размисъл се ограничи със следния отговор:

— И добре са направили… Аз също ще напусна града утре сутринта, ако успея.

Защо трябваше да остава в Париж? Семейството му го нямаше. Баща му, според разследванията на испанеца, също беше заминал, без да съобщи закъде. След забуленото в тайна бягство на Маргарита той оставаше съвсем сам, в плен на самотата, която го караше да изпитва тежки угризения.

Онзи следобед, разхождайки се по булевардите, срещна случайно един вече понавлязъл в години приятел, съотборник от клуба по фехтовка, който преди време и той посещаваше. Беше първият, когото виждаше от началото на войната, и двамата си припомниха за останалите, влезли в редовете на армията. Деноайе задаваше въпроси, застаряващият мъж отговаряше. Еди-кой си? — Ранен в Лотарингия и откаран в болница на юг. Друг приятел? — Загинал във Вогезите. Следващият? — Изчезнал в Шарлероа. Така продължиха до края на героичния траурен списък. Повечето все още бяха живи и вършеха подвизи. Други от трениращите в клуба младежи с чуждестранен произход — поляци, англичани, южноамериканци, наскоро се бяха записали като доброволци. Клубът по фехтовка с право се гордееше с тези млади мъже, усвоили фехтовалните техники в мирно време, а сега излагащи на риск живота си по бойните полета… И Деноайе сведе поглед от страх да не открие в очите на приятеля си иронични и неудобни въпроси. Защо не е отишъл и той да защитава земята, на която живее?…

— Заминавам утре — повтори Хулио, помръкнал при този спомен.

Но щеше да тръгне на юг, както всички, които бягаха от войната. На следващата сутрин Архенсола пое задължението да го снабди с билет за влака за Бордо. Стойността на парите значително се беше повишила. Петдесетте франка, дадени в точното време и на точния човек, осъществиха чудото, което му осигури малкото правоъгълно картонче с номер, с което мнозина други се сдобиваха едва след много дни чакане.

— За днес е — каза на приятеля си. — Трябва да се качиш на влака тази нощ.

Приготвянето не отне много време. Във влаковете не допускаха пътниците с други вързопи и пакети, освен с ръчен багаж. Архенсола отказа да приеме великодушното предложение на Хулио да раздели с него всичките си налични пари. На героите не им е нужно много, а художникът на души се чувстваше обзет от решимостта да върши подвизи. Бе приел съвсем присърце кратката реч на Галиени при поемането на отбраната на Париж. Обеща си да даде всичко от себе си и да се държи до последния си дъх, също както коравия генерал.

— Нека дойдат! — каза, придавайки си драматично-героичен вид. — Ще бъда на мястото си, за да ги посрещна, както подобава!…

Мястото му беше ателието. Искаше да проследи събитията отблизо, за да има какво да разказва на бъдещите поколения. Щеше да надмогне всички трудности и да устои твърдо благодарение на запасите си от хранителни продукти и вино. Имаше освен това идея — веднага, след като приятелят му замине, да покани да споделят ателието заедно с него няколко приятелки, които се скитаха из града в търсене на прехрана и се страхуваха от самотата в жилищата си. Опасността сближава добрите хора и добавя нова привлекателност на живота в комуна. В съзнанието му изплуваха любовните излияния на пленниците на жестокия терор, докато очаквали всеки момент да бъдат отведени към гилотината. Нека поемем като една глътка целия живот, понеже скоро ще умрем!… Ателието на улица „Дьо ла Помп“ предстоеше да стане свидетел на същите лудешки и отчаяни празненства — като заседнал след буря кораб с изобилие от провизии.

Деноайе напусна гара „Ке д’Орсе“ в купе първа класа. Мислено похвали добрия ред, създаден от властите. Всеки пътник разполагаше със свое място. На гара „Аустерлиц“ обаче една човешка лавина заля влака. Вратите на вагоните се отвориха с трясък, сякаш бяха пред счупване, пакети и деца влетяха през прозорците подобно на снаряди. Хората се блъскаха с ожесточението на тълпа, бягаща от пожар. В пространство, определено за осем души, се натъпкаха четиринадесет, коридорите станаха непроходими от купищата куфари, които служеха за седалки на новите пътници.

Изчезнаха социалните различия. Хората от провинцията завземаха предимно луксозните вагони, смятайки, че в тях ще намерят повече пространство. Пътниците с билети за първа класа търсеха най-долнопробните купета с надеждата да пътуват по нашироко. На страничните коловози, ден преди часа на тръгването им, бяха композирани дълги влакове с конски вагони. Конюшните на колела бяха препълнени с хора, насядали по подовете или на донесени от къщи столове. Всеки влак представляваше желаещ незабавно да потегли на път лагер, а докато стоеше неподвижен, по цялата му дължина се трупаха купища от мазни хартиени опаковки и всевъзможни обелки от плодове.

Блъскайки се безмилостно, новонастаняващите се във влака по братски се извиняваха един другиму и си прощаваха. „На война като на война“ — казваха всички вместо последно извинение. И всеки притискаше съседа, за да му отнеме няколко сантиметра от мястото, за да вмъкне оскъдния си багаж между вързопите, закрепени по най-невероятен начин над главите на хората. Постепенно Деноайе изгуби предимството си на първоначален обитател на купето. Дожаля му за тези нещастни хора, които бяха чакали влака от четири часа сутринта до осем вечерта. Жените пъшкаха от умора прави в коридора, поглеждайки със злобна завист седящите на местата си. Децата плачеха с жалното блеене на гладно козле. Хулио не издържа, отстъпи мястото си и раздели всички хранителни продукти, които му беше приготвил Архенсола, между нуждаещите се и неочаквано появили се спътници около него. Ресторантите по гарите изглеждаха като плячкосани. През продължителните престои на влака по пероните се виждаха единствено офицери и войници, които, чувайки призивния сигнал на тръбата, се заточваха да се върнат в подредените като безкрайни броеници вагони, неспирно пътуващи към Париж. По резервните железопътни линии дълги военни композиции очакваха техния коловоз да се освободи, за да продължат пътя си. Кирасирите, тези тежковъоръжени кавалеристи с жълти жилетки над железния нагръдник, седяха с провесени надолу крака по вратите на вагоните, от вътрешността на които долиташе цвилене. Върху платформите изпод сивите чергила се подаваха стройните шии на 75-милиметровите оръдия, гледащи към небето, подобно на телескопи.

Прекара нощта в коридора, седнал на ръба на един куфар, гледайки как другите спят, надвити от умората и силното вълнение. Беше една тежка и безкрайна нощ, изпълнена с друсане, грохот и кратки паузи тишина, прекъсвани от хъркалия. На всяка гара звучеше настоятелния зов на тръбите, сякаш врагът беше съвсем наблизо. Войниците, идващи от юг, тичаха да заемат местата си и един нов пълноводен поток от въоръжени мъже потегляше по релсите към Париж. Изглеждаха весели и тръпнещи от желание час по-скоро да стигнат до мястото на кървавата битка. Мнозина недоволстваха, опасявайки се, че няма да се явят навреме. Надвесен на един прозорец, Хулио слушаше разговорите и виковете по просмукалите от миризма на мъжка и животинска пот перони. Всички проявяваха непоклатима увереност. „Швабите!… Много са, имат големи оръдия, много картечници… но достатъчно е да ги атакуваш на нож и те се разбягват като зайци“.

Вярата на тези, които отиваха на среща със смъртта, контрастираше с паниката на онези, които се измъкваха от Париж. Един възрастен господин, типичен висш чиновник в пенсия и кавалер на орден, започваше да задава въпроси на Деноайе веднага щом влакът отново потегляше. „Смятате ли, че ще стигнат до Тур?“ Но още преди да получи отговор, задрямваше. Довеждащият до пълна забрава сън минаваше по коридора с оловните си крака. После старецът изведнъж отваряше очи. „Вярвате ли, че ще стигнат до Бордо?“… И желанието му да не спират никъде, преди да стигне със семейството си до някое абсолютно сигурно убежище, го караше да приема за оракулски предсказания мъглявите отговори на събеседника.

На разсъмване видяха отряди от местното опълчение да охраняват коловозите. Мъжете бяха въоръжени със стари пушки и носеха червени кепета като единствен отличителен знак за принадлежност към армията. Следяха преминаването на военните композиции в обратната посока.

На гарата в Бордо цивилната тълпа, бореща се да излезе или да се настани в други вагони, се смеси с войската. Тръбачите свиреха непрестанно, за да съберат войниците. Много от тях бяха цветнокожи — туземни стрелци с широки сиви панталони и червени шапки над черните или с цвят на мед лица. И продължаваше да върви на север железният валяк на въоръженото стълпотворение от хора.

Деноайе видя влак, пълен с ранени от сраженията във Фландрия и Лотарингия. Поизвехтелите мръсни униформи изглеждаха освежени от поддържащите болезнените ранени крайници бели превръзки и бинтованите глави. Въпреки побледнелите си устни и зачервени от треска очи всички се усмихваха на първите появили се земи на юга, които се показваха сред утринната мъгла, облети от слънцето и покрити с великолепната зеленина на безкрайните лозови масиви. Дошлите от север мъже протягаха ръце към предлаганите им от младите жени плодове и с наслада похапваха от сладкото местно грозде.

Прекара четири дни в Бордо, замаян и объркан от трескавото оживление на един провинциален град, превърнал се внезапно в столица. Хотелите бяха препълнени, много важни особи се задоволяваха и с най-обикновената стая, предназначена за прислугата. В кафенетата не можеше да се намери свободен стол. Държавният глава беше настанен в префектурата, министрите — в училища и музеи. Салоните на два театъра бяха пригодени за бъдещите съвещания на сената и народната камара. Хулио намери един мръсен съмнителен хотел в дъното на една сляпа улица, постоянно препикавана от минувачите по нея. Едно амурче красеше остъклената входна врата. На огледалото в стаята му бяха изписани като спомен от едночасовите срещи женски имена и нечетливи фрази… И въпреки това няколко търсещи подслон парижки дами искрено завидяха на късмета му.

Търсенето му не даде резултат. Познатите, които срещна сред множеството бегълци, мислеха за собствената си съдба. Говореха единствено за трудностите при настаняването си, повтаряха новините, чути от министрите, с които поддържаха дружески отношения, споменаваха с тайнствен вид за започнала голяма битка от околностите на Париж до Вердюн. Една ученичка от епохата, когато му се носеше славата на танцьор, запазила предишната си елегантност и в униформата на милосърдна сестра, му даде смътни сведения. Малката мадам Лорие?… Спомняше си някой да й е споменал, че живеела някъде наблизо… Може би в Биариц. На Хулио това му беше напълно достатъчно, за да продължи пътуването си. Към Биариц!

Първото човешко същество, което срещна след пристигането си, бе Чичи. Тя веднага му заяви, че в града не може да се живее заради богатите испански семейства, прекарващи тук лятото. „Повечето от тях са шваби. Животът ми е непрекъсната борба. В края на краищата ще започна да живея съвсем сама“. После се видя с майка си — прегръдки и сълзи. След това във фоайето на един хотел се срещна с леля си Елена, въодушевена от курорта и почиващите в него. С мнозинството от тях можела на воля да говори за падането на Франция. Всички очаквали всеки момент вестта за влизането на кайзера в столицата. Сериозни на вид мъже, пропилели напразно живота си, сериозно критикували недостатъците и небрежността на Републиката. Младежи, чието почтително отношение я въодушевявало, решително се противопоставяли на покварата на Париж, поквара, която бяха изучили из основи през безсънните нощи в школите на добродетелта на Монмартър. Всички обожавали Германия, където никога не са били или познават единствено от кадрите на филмовите ленти. Преценявали събитията според критериите на борбата с бикове. Германците удряли по-силно. „С тях шега не бива, жестоки са“. Възхищавали се на жестокостта като на едно от най-големите достойнства. „Защо не говорят същото в дома си, оттатък границата? — негодуваше Чичи. — Защо прескачат в двора на съседите, за да се подиграват с тревогите им?… А се мислят за много възпитани!“

Хулио не беше дошъл в Биариц, за да живее със своите… В деня на пристигането си отдалеч забеляза майката на Маргарита. Беше сама. След като поразпита тук-там, научи, че дъщерята живеела в По. В качеството си на милосърдна сестра се грижела за ранен, близък на семейството. „За брат си… несъмнено за брат си“ — помисли си Хулио. И отново пое на път, сега вече за По.

Посещенията му в болниците не дадоха резултат. Никой не познаваше тази Маргарита. Тук всеки ден пристигаше пълен влак с разкъсана човешка плът, но братът не се оказа между ранените. Една монахиня, счела, че търси някой близък от семейството, се смили над него и му помогна с напътствия. Да отиде в Лурд, където има много повече ранени и светски милосърдни сестри. И Деноайе незабавно измина краткото разстояние между По и Лурд.

Никога досега не беше идвал в свещеното населено място, чието име майка му често споменаваше. За доня Луиза Лурд беше символът на френската нация. В споровете със сестра си и с други чуждестранни дами, които искаха унищожението на Франция заради безбожността й, добрата жена винаги устояваше своето мнение, повтаряйки едно и също: „Когато Дева Мария пожела да се появи по наше време, избра Франция. Тази страна не е толкова лоша, колкото разправят… Когато разбера, че се е появила в Берлин, пак ще си поговорим“.

На Деноайе не му беше до простодушните умозаключения на майка му. Едва настанил се в един крайречен ходел, отиде в голямата странноприемница, превърната сега в болница. Хората от охраната му казаха, че ще може да говори с директора късно следобед. За да потуши нетърпението си, се разходи по водещата към базиликата и приличаща на базар заради многобройните сергии и магазинчета за икони и гравюри с религиозни сюжети улица. В градините, граничещи непосредствено с храма, видя само възстановяващи се ранени, чиито униформи все още пазеха следи от сраженията. Шинелите не изглеждаха по-чисти, въпреки многократните опити да бъдат изчеткани. Калта, кръвта, дъждът бяха оставили неизличими следи по тях, придавайки им твърдостта на картон. Някои от ранените бяха разшили ръкавите, за да избегнат болката при допира с начупените на няколко места ръце. Други пък се перчеха с разкъсаните си от парчетата на избухналите в непосредствена близост снаряди панталони.

Бяха бойци от различни родове войски и от различни раси: пехотинци, артилеристи, войници от метрополията и от отвъдморските територии — френски селяни и стрелци от Африка, руси, с бледи лица на мохамедани или с черни на сенегалци, с огнен поглед и синкави бърни, едните демонстриращи добродушен вид и преждевременна затлъстялост от заседналия живот на граждани, превърнали се внезапно във войници, другите — слаби, но жилави и агресивни — мъже, родени за битки и натрупали опит в екзотични кампании.

Градът, посещаван предимно от ревностни католици, сега беше залят от голям брой изстрадали, облечени във всевъзможни разноцветни дрехи хора. Всички, независимо от физическата отпадналост, имаха доволен и непринуден вид. Бяха видели смъртта твърде отблизо, бяха успели да се изплъзнат от дългите й кокалести ръце и сега отново изживяваха радостта от живота.

Въпреки окичените с ордени и медали шинели, арабските одежди като от театрален реквизит, войнишките кепета и африканските шапки, това героично множество имаше все пак окаян вид. На малцина се отдаваше да запазят достойната изправена стойка — символът на човешкото превъзходство. Повечето вървяха превити надве, куцаха, влачеха крака, подпирайки се на тояги или на приятелска ръка. Трети се оставяха да бъдат бутани легнали в количките, служили доскоро за отвеждане на болните богомолци до пещерата на Девата. Някои, с дебели превръзки на очите, крачеха като слепци, подпомагани от дете или милосърдна сестра. Първите сблъсъци в Белгия и на изток и половин дузината сражения се оказаха достатъчни да се причини подобна физическа разруха, нанесла толкова тежки посегателства върху мъжката красота… Тези организми, упорито стараещи се да оцелеят, разхождайки под слънцето своята възраждаща се енергия, представляваха само една незначителна част от голямата коситба на смъртта. Зад тях оставаха стотици и стотици стенещи в болничните легла другари, които може би никога нямаше да могат да се изправят на крака. Хиляди и хиляди изчезнаха завинаги в недрата на подгизналата от кръвта им земя, земя фатална, която, посрещнала първо дъжда от снаряди, щеше да се отрупа след това с богата реколта от нагъсто забодени кръстове.

Войната се показа пред погледа на Деноайе с цялата си жестока грозота. Досега беше говорил за нея, както говорим за смъртта, когато сме в цветущо здраве, знаейки, че съществува и че е ужасна, но чувствайки я толкова далечна… толкова далечна, че да не може да събуди истинско вълнение. Експлозиите на снарядите бяха съчетали разрушителната си сила със злобна подигравка, обезобразявайки гротескно човешкото тяло. Видя ранени, започнали да възстановяват жизнените си сили, но външно само напомнящи за хора, призрачни същества, човешки дрипи, спасени от бунището благодарение на дръзката намеса на науката: торсове с глава, влачещи се по пода върху дъска на колела, наполовина липсващи черепи, чийто мозък се виждаше да бие под прозрачна изкуствена обвивка, тела без ръце и крака, положени на дъното на някоя дървена количка като недовършени скулптури или части за дисекция, лица без носове, показващи подобно на черепи черните дупки на носните си кухини. И тези половин мъже говореха, пушеха, смееха се доволни, че виждат небето, че усещат топлата ласка на слънцето, че са се върнали към живота с волята, която забравя за настоящото нещастие, надявайки се на нещо по-добро.

Беше толкова впечатлен от всичко това, че за момент забрави причината, довела го дотук… Прииска му се онези от дипломатическите кабинети или от генералните щабове, предизвикали войната, да се видят само за миг принудени да съзрат истинското й лице, но не на бойното поле под влиянието на объркващия възприятията ентусиазъм, а каквото е то в болниците и гробищата с останките, които е разпиляла по пътя си…

Във въображението си младежът видя земното кълбо като огромен кораб, плуващ в безкрая. Членовете на екипажа му, клетите човешки същества, векове наред се изтребват върху палубата му. Нямат и представа какво има под краката им в дълбоките трюмове на кораба. Да заеме колкото се може по-обширна повърхност под лъчите на слънцето е заветната цел на всяка група. Мъже, имащи се за по-издигнати, подтикват останалите да се избиват помежду си, за да могат по-лесно да се изкачат на мостика с цел да хванат руля и да поведат кораба в определена посока. И всички, подтиквани от амбиции за абсолютна власт, знаят едно и също — нищо! Никой от тях не може да каже със сигурност какво има отвъд видимия хоризонт, нито накъде се носи корабът. Загадъчността на непознатото поражда страх и враждебност у всички. Животът им е крехък, нуждае се от непрекъснати грижи и въпреки това в течение на векове екипажът нито веднъж не беше стигал и за момент до съгласие, до общ резултат, до ясна преценка. Периодично едната половина от него се сблъсква с другата, избиват се, за да могат едните да заробят другите върху люлеещата се, плаваща над бездната палуба, бият се и се опитват да се изхвърлят едни други извън борда, килватерът на кораба се изпълва с трупове. И в напълно загубилото разсъдъка си множество все още се намира по някой мрачен софист, който, извъртайки нещата, да заяви, че това е идеалното състояние, че всички трябва да продължат вечно да живеят по този начин и че е съвсем безпочвен блян желанието членовете на екипажа да се отнасят един с друг като братя с обща съдба… Ех, трагедия човешка!

Шумните изблици на детинска радост и веселие сред една преминаваща наблизо група оздравяващи изтръгнаха Хулио от размишленията му. Бяха мюсюлмани, стрелци от Алжир и Мароко. Намираха се в Лурд, както биха могли да се намират и на всяко друго място. Вълнуваха ги единствено подаръците, които им даваха изпълнените с патриотична нежност цивилни граждани. Хвърляха безразлични погледи към базиликата, обитавана от „Бялата дама“. Единствената им грижа беше да молят за цигари и сладкиши.

Деноайе дълго време обикаля из околностите на базиликата. Под сенките на дърветата се виждаха дългите редици носилки на колелца с ранените. Офицери и войници прекарваха много часове в този синкав сумрак, наблюдавайки как минават другарите им, способни да си служат с краката си. Свещената пещера блестеше осветена от пламъчетата на стотици свещи. Многобройните благочестиви и набожни посетители, коленичили под открито небе, устремяваха умоляващи погледи към свещените камъни, докато мислите им летяха надалеч, към бойните полета, с доверието към божествения образ, съпътстващо всяко безпокойство. Сред коленичилото множество се открояваха войниците с превързани глави, стиснали кепетата си в ръце и едва сдържащи сълзите си.

По външното двойно каменно стълбище на базиликата се изкачваха и слизаха облечени в бяло жени с развети от вятъра забрадки. Отдалеч приличаха на ято пърхащи гълъби. Бяха медицински сестри, дами на милосърдието, помагащи на ранените. На Деноайе му се струваше, че разпознава Маргарита във всяка една от тях. Но бързото разочарование, настъпващо веднага след това чувство, събуди у него съмнения за успеха на пътуването му. Очевидно тя не се намираше и в Лурд. Никога нямаше да я открие в тази безкрайно уголемена от войната Франция, където всеки град беше превърнат в болница.

До края на деня всичките му опити да научи нещо се оказаха безплодни. Чиновниците слушаха разсеяно въпросите му, съветваха го да намине пак. Бяха загрижени заради пристигането на нов санитарен влак. Голямата битка близо до Париж продължаваше. Трябваше да намерят къде да настанят новата пратка разкъсана плът.

Деноайе се върна в близките до пещерата градини. Разхождаше се по алеите, за да убие времето. Мислеше още тази вечер да се върне в По, нямаше какво повече да прави в Лурд. Чудеше се накъде после да насочи търсенията си…

Внезапно усети тръпка по дължината на гърба си: същото необяснимо усещане, предупреждаващо го за присъствието й, когато се срещаха в една парижка градинка. Маргарита щеше да се появи изведнъж, както и преди, без той да може да определи откъде идва, изникваща сякаш от земята или слизаща от облаците.

Помисли си го и веднага след това се усмихна горчиво. Измама на желанието! Илюзии!… Извърна бързо глава и веднага се увери в измамността на надеждата. Никой не следваше стъпките му, той беше единственият вървящ по средата на алеята. На една близка пейка си почиваше офицер с превързани очи. До него, с чистата белота на антел-пазител, седеше една медицинска сестра. Клетият слепец!… Деноайе понечи да продължи пътя си, но едно бързо движение на жената в бяло, явното й желание да остане незабелязана, като скрие лицето си, обръщайки се към храстите, привлякоха вниманието му. Не я позна веднага. Две къдрици, подаващи се изпод забрадката на монахиня, му помогнаха да разпознае дългите скрити коси, обутите в бели чорапи крака — да си представи малко преобразеното от строгата семпла униформа тяло. Лицето беше бледо, сериозно. По него нямаше и следа от грима, който преди му придаваше по детски кукленска красота. Очите като че ли отразяваха околния свят с нови форми в дъното на ограждащите ги тъмни кръгове — очевиден признак на голяма умора… Маргарита!

Гледаха се продължително, сякаш хипнотизирани от изненадата. Тя потрепна уплашено при опита на Деноайе да направи крачка напред. Не… не. Очите й, ръцете й, цялото й тяло искаха да му попречат да се приближи, тръпнеха от желание той да остане неподвижен на мястото си. Страхът, че той може да дойде до пейката, я накара тя да тръгне към него. Каза няколко думи на военния, който продължи да седи на пейката, докато един слънчев лъч, чиято ласка той явно не усещаше, огряваше превръзката на лицето му. После стана, отправи се към Хулио, подмина го и продължи напред, подканяйки го с жест да се отдалечат, за да не може раненият да ги чува.

Спря се на една странична алея. От нея можеше да наблюдава ранения, поверен на грижите й. Застанаха неподвижни един срещу друг. Деноайе искаше да каже много неща, много, но се поколеба, не намирайки как да облече в думи болките, молбите, радостта си. В този порой от мисли се открои една, но груба, необуздана и гневна.

— Кой е този мъж?…

Суровият глас със злобна интонация, с който изрече тези думи, го изненада, сякаш беше проговорил друг.

Медицинската сестра го погледна с ясните си, широко отворени, спокойни очи, освободени сякаш завинаги от зависимостите на изненадата или страха. Отговорът прозвуча със същата невинност, каквато излъчваше и погледът.

— Това е Лорие… Съпругът ми.

Лорие!… Усъмнил се, Хулио се вгледа продължително във военния, преди да се убеди в истинността на думите й. Лорие! Този сляп офицер, който продължаваше да седи неподвижен на пейката като символ на героичната болка!… Изглеждаше остарял. Кожата му, придобила бронзов цвят, се беше дълбоко набръчкала около очите и устата. Косите по слепоочията бяха започнали да побеляват. Прошарена беше и наболата по бузите му брада. За един месец беше остарял с двадесет години… И в същото време изглеждаше по-млад. Младостта като че ли неудържимо извираше от цялата му същност със силата на духа, изстрадал най-силните вълнения. За него страхът бе вече чужд, поради твърдото убеждение за достойно изпълнен дълг.

Докато го гледаше втренчено, Хулио усети едновременно възхищение и необуздана ревност. Изпита срам, като си даде сметка и за злорадството, което се прокрадна у него към този напълно нещастен мъж, лишен от възможността да види това, което го заобикаля. Омразата му беше израз на подлост, но не направи усилие да я превъзмогне, сякаш вътре в него се беше събудила друга душа, едно второ аз, което го плашеше. Не можеше да забрави очите на Маргарита, когато се отдалечаваше от ранения, макар и за кратко… Него никога не го беше поглеждала така. Познаваше всичките любовни потрепвания на миглите й, но погледът й към ранения беше нещо съвсем различно, нещо, което досега не беше виждал.

Заговори с яростта на влюбен, открил изневяра.

— Затова ли замина без предупреждение, без да кажеш дума? Изостави ме, за да дойдеш при него!… Кажи ми защо дойде? Защо дойде тук?

Гневният му глас и враждебните погледи не я смутиха.

— Дойдох, защото тук ме призова дългът ми.

После Маргарита продължи като майка, възползвала се от кратката пауза в продължителния плач на ядосаното дете, за да го призове към благоразумие. Започна да обяснява действията си. Била получила вестта за раняването на Лорие в момента, в който тя и майка й се готвели да напуснат Париж. Не се поколебала и за миг. Била длъжна да бъде до този мъж. През последните седмици била премислила много. Войната я била накарала да се замисли за стойността на живота. Отправила погледа си към нови хоризонти, осъзнала, че съдбата ни няма нищо общо с егоистичните ни прищевки, а че сме призвани да откликваме на болката и да приемем саможертвата.

Пожелала да работи за родината, да поеме част от общата болка, да бъде полезна както останалите жени и след като бе изразила готовност да се грижи за непознати, не е ли съвсем нормално да предпочете този мъж, на когото е причинила толкова мъка?… Все още в паметта й бил жив споменът за момента, в който го била видяла да идва на гарата съвсем сам сред толкова много други, радващи се на прегръдката на любимите ръце, преди да тръгнат на среща със смъртта. Съжалила го още повече, като разбрала за сполетялото го нещастие. Един снаряд избухнал съвсем близо до него, убивайки всички заобикалящи го. От многобройните му рани най-тежка била тази на лицето. Изгубил напълно едното си око, другото лекарите все още давали надежда, че могат да спасят. Тя обаче имала съмнения, било почти сигурно, че Лорие ще остане сляп.

Докато казваше това, гласът на Маргарита потрепери, сякаш щеше да заплаче. Очите й обаче останаха сухи. Не чувстваше неудържимата нужда от сълзи. Да се плаче сега изглеждаше нещо съвсем повърхностно, както много други неща в мирно време. Само за няколко дни очите й бяха видели толкова много мъка!…

— Колко много го обичаш! — възкликна Хулио.

Досега тя му беше говорила на „вие“ от страх, че ще бъде чута, и за да го държи на разстояние като далечен познат. Но сломеният и тъжен вид на любовника стопи студенината й.

— Не, аз обичам теб… И винаги ще те обичам.

Простотата, с която изрече тези думи и внезапното преминаване на „ти“, вдъхнаха увереност на Деноайе.

— А другият? — попита припряно.

Като чу отговора, стори му се, че нещо минава пред слънцето, скривайки за момент светлината му. Сякаш черен облак бавно се плъзна над земята и над съзнанието му, оставяйки усещането за студ.

— Него също го обичам.

Каза го с вперен в него и сякаш молещ за прошка поглед, с болезнената искреност на една душа, водила битка с лъжата и която сега плаче, осъзнала причинената вреда.

Той почувства как гневът му изведнъж се стопява като бучка лед на силното слънце. „Ах, Маргарита!“ Гласът му прозвуча треперещ и смирен. Нима е възможно всичко между тях да свърши просто така? Нима предишните й клетви са били лъжа?… Бяха се намерили след неудържимо привличане, за да се слеят, за да станат едно цяло. А сега, изведнъж обзети от безразличие, ще се ударят ли като две враждебни тела, които се отблъскват?… Какво означаваше този абсурд да го обича него както винаги и в същото време да обича и бившия си съпруг?

Маргарита наведе глава и промълви отчаяно:

— Ти си мъж, аз съм жена. Няма да ме разбереш, колкото и да ти обяснявам. Мъжете не могат да си обяснят някои наши скрити страни… Една жена ще ме разбере много по-добре.

Деноайе поиска да узнае всичко за ужасните удари, които съдбата й беше нанесла. Нека говори без страх. Чувства сили да понесе всичко… Как отговаря Лорие на грижите и нежността, които Маргарита проявява към него?…

— Той не знае коя съм… Мисли ме за една от многото медицински сестри, която е изпитала жал към него, виждайки го сам и сляп, без роднини, които да му пишат и да го посещават… Имало е моменти, когато ми се е струвало, че ще се досети за истината. В началото при звука на гласа ми, при контакта с ръцете ми, трепваше учуден. Казах му, че съм белгийка, загубила близките си, и че съм сама на света. Той ми разказа съвсем накратко за предишния си живот като човек, който иска да забрави едно омразно минало… Не каза нито една лоша дума за бившата си съпруга. Понякога нощем се измъчвам от съмнението, че ме е познал и че се възползва от слепотата си, за да продължи престореното си неведение… Искам отново да прогледне, лекарите да спасят едното му око, а в същото време изпитвам страх. Какво ще каже, като ме види?… Не, не. По-добре е да може да вижда, пък да става каквото ще. Ти не можеш да разбереш тези тревоги, не знаеш колко много страдам.

Замълча за момент, за да събере мислите си и още един път да прецени силата на душевните си терзания.

— Ох, войната! — продължи да говори. — Колко много се промени животът ни! Преди два месеца сегашното ми положение щеше да ми изглежда съвсем странно, невероятно… Да се грижа за мъжа си, страхувайки се да не ме разкрие и да се отдалечи от мен, и едновременно с това да искам да ме познае и да ми прости… До него съм само от една седмица. Старая се да преправям гласа си, избягвам да казвам неща, които могат да му разкрият коя съм… Но това не може да продължи вечно. Подобни неща се случват единствено в романите.

Изведнъж съмнението помрачи решимостта й.

— Мисля — продължи, — че ме е познал още в първия момент… Мълчи и се преструва, че съм му непозната, защото ме презира, защото никога няма да ми прости. Бях толкова лоша!… Причиних му голяма мъка!…

Припомни си умисления му вид и продължителното мълчание след няколкото неволно изпуснати непредпазливи думи от нейна страна. На втория ден след като започнала да се грижи за него, той проявил известно непокорство, избягвайки да излиза на разходка с нея. Но лишен от зрение и осъзнал безполезността на съпротивата си, той в края на краищата се примирил с мълчалива пасивност.

— Да си мисли каквото иска — заключи възбудено Маргарита. — Нека ме презира. Аз съм тук, където трябва да бъда. Нужна ми е прошката му, но дори и да не ми прости, ще продължа да бъда до него… Има моменти, в които се моля да не прогледне отново. Така винаги ще има нужда от мен и бих могла да прекарам целия си живот като се грижа за него, да се жертвам за него…

— А аз? — попита Деноайе.

Маргарита го погледна стреснато, сякаш внезапно събудена от сън. Да, наистина, ами другият?… Увлечена от саможертвата си, която представляваше и изкупление, беше забравила за мъжа, който стоеше пред нея.

— Ти! — възкликна тя след продължителна пауза. — Ти трябва да ме забравиш… Животът не е това, което си представяхме. Ако не беше войната, може би щяхме да осъществим мечтите си, но сега… Помисли само. До края на живота си аз имам да нося много тежък, но в същото време и мил товар. Никога няма да се отделя от този мъж, когото много съм обидила, който е съвсем сам на този свят и има нужда от грижи като малко дете. Защо ти трябва да споделяш съдбата ми? Как ще живееш в любов с една вечна медицинска сестра и до този добър и сляп мъж, когото непрекъснато ще оскърбяваме с нашата страст?… Не, по-добре е да стоиш далеч от мен. Продължи пътя си сам и свободен. Остави ме. Ще срещнеш други жени, които ще те направят по-щастлив, отколкото аз. Ти си от орисаните да срещат ново щастие на всяка крачка.

Настойчиво продължи с хвалебствията. Гласът й звучеше спокоен, но дълбоко в нея трептеше болката от последното сбогом. Любимият мъж ще се озове в прегръдките на други и тя самата го хвърляше в тях!… Но благородната тъга на саможертвата й вдъхваше бодрост. Отричаше се от още нещо много скъпо, за да изкупи вината си.

Объркан и сломен, Хулио сведе поглед. Ужаси го картината на бъдещето, скицирана от Маргарита. Да живее заедно с медицинската сестра, възползвайки се от неведението на слепеца, за да му нанасят всеки ден поредното оскърбление с любовта си? А, не! Каква по-голяма подлост от това? Сега се засрами при спомена за злобата, с която малко преди това беше погледнал този нещастен и добър мъж. Призна, че няма да има сили да се бори с него. Седнал слаб и безсилен на тази градинска пейка, той беше много по-велик и достоен за уважение от Хулио Деноайе с цялата му младост и мъжественост. Беше направил нещо през живота си, нещо, което той не се беше осмелил да извърши.

Чувството, че е напълно безполезен, го накара да проплаче като малко дете:

— Какво ще стане с мен?…

Маргарита бе осъзнала вече, че надеждите й за безметежно щастие са мъртви. Виждаше бъдещето си монотонно, тъжно, осветено единствено от удовлетворението за изпълнен дълг. Сега бе настъпил болезненият момент за сбогуване с любовта и тя също промълви печално:

— Ами аз?… С мен какво ще стане?…

Деноайе заговори бодро, сякаш изведнъж намерил решение:

— Чуй, Маргарита. Чета в душата ти. Обичаш този мъж и добре правиш. Той ме превъзхожда, а жените се увличат по мъжете с надмощие… Аз съм един страхливец. Да, не отричай, страхливец съм въпреки младостта и силата ми. Разбирам добре, че няма как да не си впечатлена от поведението на този човек… Но аз ще наваксам изгубеното… тази страна е твоя родина, Маргарита, и аз ще се бия за нея. Не казвай, че не…

И окуражен от обхваналия го внезапен ентусиазъм, начерта героичен план. Ще поиска да стане войник. Скоро ще чуе да се говори за него. Целта му ще бъде или да загине на бойното поле още в първото сражение, или да учуди света с подвизите си. По един или друг начин ще изтрие спомена за сегашното си срамно положение — чрез забравата след смъртта или чрез славата.

— Не! — възкликна тя, прекъсвайки го силно разтревожена. — Ти не! Стига ми нещастието на другия… Какъв ужас! Ти — също ранен, осакатен завинаги или, да не дава Господ, мъртъв… Не, живей. Предпочитам да живееш, макар и с друга. Предпочитам да си жив, да те виждам понякога, макар и да си ме забравил, макар да минаваш безразличен покрай мен като край непозната.

Във възражението й крещеше пламенната обич, безразсъдната и героична любов, склонна да приеме всички мъки в замяна на увереността, че любимото същество продължава да живее на тази земя.

Но после, за да не остане Хулио заблуден от напразни надежди, допълни:

— Живей, ти не трябва да умираш. Това за мен би било още едно мъчение… Но живей без мен. Забрави ме. Няма защо да говорим повече. Съдбата ме е обрекла да бъда завинаги до другия.

Деноайе отново изпадна в плен на унинието, усещайки безполезността на молбите и възраженията.

— Колко много го обичаш!… Как само ме излъга!

Тя отново повтори казаното в началото на срещата им като последно обяснение. Обича него, Хулио. Обича и мъжа си. Това са два различни вида любов. Не може да каже коя е по-силна, но нещастието я е принудило да избира между двамата и тя е приела да е с по-страдащия, с този, който се е пожертвал.

— Ти си мъж и никога няма да можеш да ме разбереш… Една жена веднага би схванала състоянието ми.

Хулио погледна наоколо и реши, че следобедът се е променил под въздействието на някакъв природен феномен. Градината все още беше огряна от слънцето, но зеленината на дърветата, жълтият пясък по земята, синьото небе, пенливите бързеи в реката, всичко му се стори потъмняло и смътно, сякаш го виждаше през дъжд от сива пепел.

— Значи… всичко между нас е свършено?

Треперещият му, умоляващ и изпълнен със сълзи, глас я принуди да извърне глава, за да скрие вълнението си.

После в настъпилата мъчителна тишина отчаянието ги накара да зададат отново един и същи въпрос, обръщайки се сякаш към сенките на бъдещето. „Какво ще стане с мен?“ — промълви той. И като ехо нейните устни повториха: „Какво ще стане с мен?“

Всичко беше казано. Незаличими думи застанаха между двамата като непреодолимо препятствие, което постепенно щеше да се разширява, избутвайки ги в противоположни посоки. Защо да продължават тази мъчителна среща?… Маргарита прояви внезапната и енергична решимост на всяка жена, която иска да прекъсне някоя сцена: „Сбогом!“ Лицето й беше станало бледо, почти жълтеникаво, блясъкът в зениците й угасна, очите й загубиха светлината си и потъмняха като стъклата на фенер, чийто фитил изгасва. „Сбогом!“ Трябваше да се връща при своя ранен.

Тръгна си, без да го погледне, и Деноайе инстинктивно пристъпи в обратна посока. Когато се осъзна и поиска да се върне, я видя да се отдалечава, хванала за ръка слепеца, без нито веднъж да погледне назад.

Обзе го чувството, че няма да я види повече, и усети как се задушава. Нима толкова лесно могат да се разделят завинаги две същества, които само преди дни усещаха душите им да се сливат в една обща вселена?…

Отчаянието, че остава сам, го накара да се упрекне в неумелост. Сега в главата му една през друга започнаха да нахлуват нови мисли и всяка му се струваше достатъчно красноречива, за да убеди Маргарита. Очевидно не беше съумял да намери точните думи, налагаше се отново да говори с нея… И реши да остане в Лурд.

Прекара една мъчителна нощ в хотела, заслушан в шума от разбиващите се в камъните бързи води на реката. Безсънието го беше захапало с ужасните си челюсти, подлагайки го на непрестанно изтезание. Запали на няколко пъти светлината, но не можа да чете. Очите му гледаха с глупава настойчивост фигурите по тапетите и гравюрите с религиозна тематика по стените на стаята, приютявала допреди време богати поклонници. Лежеше неподвижно, откъснал се от света. Една-единствена мисъл танцуваше в образувалата се празнота на мястото на мозъка в главата му: „Възможно ли е да не я видя повече?“…

Задряма за момент, за да се събуди почти веднага, стреснат от усещането за ужасен взрив, хвърлил го високо във въздуха. Безсъницата продължи да го мъчи, тревожните мисли го караха да се облива в студена пот. Продължи така, докато в мрака на стаята започна да се откроява един квадрат от млечнобяла светлина. Лъчите на зората започваха да се отразяват в завесите на прозореца.

Кадифената ласка на деня му помогна да затвори най-сетне очи. Когато се събуди, утрото вече преваляше. Завтече се към градините до пещерата… Колко часове на трепетно и безполезно очакване! Струваше му се, че разпознава Маргарита във всяка жена в бяло, грижеща се за ранен.

На обяд не хапна почти нищо от ястията, които си беше поръчал. Побърза да се върне в градината, за да я търси. Когато я видя да води за ръка слепия офицер, смелостта му изведнъж го напусна. Изглеждаше по-висока, по-слаба, с изтъняло лице, с две тъмни вдлъбнатини на бузите, с трескав поглед, със смалени от умората клепачи. Досети се, че е прекарала безсънна нощ, изпълнена с недовършени натрапчиви мисли и с мъчителна вцепененост, подобно на неговата в хотелската стая. Изведнъж усети цялата тежест на безсънието и на липсата на апетит, цялата дълбочина на потискащото чувство, преживяно през последните часове. Колко нещастни бяха и двамата!…

Тя пристъпваше напред внимателно, поглеждайки ту на едната, ту на другата страна, като човек, предчувстващ скрита опасност. Щом го забеляза, се притисна до слепеца, отправяйки умоляващ, отчаян, търсещ милост поглед към бившия си любовник… Ах, този поглед!

Досрамя го, сякаш същността му се беше разделила на две личности. Погледна себе си с очите на съдия. Какво правеше тук именуваният Хулио Деноайе, привлекателен безполезен мъж, тормозещ с присъствието си една нещастна жена в желанието си да я отклони от благородното й разкаяние и преследвайки я със своите егоистични дребнави желания, докато целият свят мислеше за други неща?… Собственото му малодушие го разгневи. Както крадецът се възползва от дълбокия сън на заспалата си жертва, така и той обикаляше сега около един добър и храбър мъж, който не можеше да го види, който не можеше да се защити, за да му отнеме единствената обич, която имаше на този свят и която съдбата чудодейно бе насочила към него. Много добре, господин Деноайе!… Ах ти, негодник такъв!

Тези дошли отвън упреци го накараха да се изправи гордо, безжалостно, неумолимо срещу това друго, достойно за презрение, аз.

Извърна глава, не искаше да срещне умоляващия поглед на Маргарита, достраша го от мълчаливия й упрек. Не се осмели да погледне и слепия с дрипавата героична униформа, със застарялото след изпълнения дълг и придобитата слава лице. Изпитваше болезнено чувство на угризение.

Обърна им гръб. Отдалечи се. Сбогом, любов! Сбогом, щастие!… Закрачи с твърда стъпка. Дълбоко в душата му бе станало чудо: беше намерил пътя си.

Към Париж!… Една нова надежда започваше да запълва огромната празнота в безцелния му живот.